Есета :)

Любовта не признава прегради
( Есе )

Любов, любов... Най-прекрасното сред чувствата. Но дали това хубаво и приятно състояние може да устои на прегради и препятствия?
Когато обичаш някого истински, постоянно мислиш за него. Помниш всеки негов жест и дума; целият ти свят се върти около него. Той прави денят ти по-слънчев и красив. Чувстваш, че би направила всичко за него. Този човек може да те накара да изпиташ огромно щастие и да се забавляваш истински покрай него, но може и да направи така, че да се отчаяш напълно от любовта.
В живота често се получава така, че се влюбваш в неподходящ човек – такъв, който не споделя чувствата ти. И всичко започва като увлечение уж – говорите, прекарвате време заедно и се чувстваш приятно в неговата компания. В един момент обаче нещата излизат “извън контрол” и започваш да чувстваш нещо повече. Постоянно се оглеждаш за тази персона, несъзнателно научаваш любимите му места, програмата му и дребни наглед подробности. Но знаеш, че той няма да отговори на чувствата ти. И в такъв момент можеш да му признаеш, или да чакаш чувствата да отшумят. Но все пак за чувствата ти няма прегради.
Но има и други случаи. Случаи, в които любовта и чувствата са споделени и приказната (вълшебната) приказка е с щастлив край, тип толкова честите американски филми с така нареченият “happy end”. И не говорим за “връзките” с продължителност седмица максимално, а за връзките, в които са заложени важни неща като приятелство, привързаност и други. Също така такива, в които има доверие и в които можеш на сто процента да си сигурен, че другият няма да те предаде. В такива връзки наистина няма прегради. Не могат да ви разделят разстояние, време, разлика в годините и начин на мислене.
Наскоро четох една книга. На български заглавието и е “Нова луна” или “Новолуние” от поредицата на Стефани Майер. Историята е за любовта между момиче и вампир. И дори като фантастика, тази книга ясно доказва нещата от последното изречение на предния параграф. Реално погледнато той е много по-голям от нея(вампирите са безсмъртни все пак), много по-хубав според нея, и от доста по-добро, така да се каже, семейство. Историята започва в първата книга от поредицата – “Здрач”, където те се срещат. В “Новолуние” той я напуска, но само за да разберат и двамата, че не могат да живеят един без друг. Разстоянията не намаляват чувствата им един към друг и накрая те отново се събират.
За любовта преградите са доста относително нещо. Зависят единствено от това колко силно е самото чувство и на колко компромиса са готови и двете страни, за да запазят и съхранят тази връзка. И ако двамата държат един на друг достатъчно много, няма прегради за това да са щастливи.
За любовта няма прегради, нито във филмите, нито в книгите, дори и в реалния живот!

Какво е маската и налага ли се да я носим? По собствено желание ли я слагаме или поради чужди задни мисли?
Всеки може да бъде какъвто си поиска в живота - да бъде с прикрити самоличност, чуства и намерения. Най-често маски слагаме поради страх. Страх от това, че няма да ни приемат такива каквите сме в обществото. И уж това е добро решение - да влезеш в нечия чужда кожа и да се преструваш, че така ти е добре и да се залъгваш че така си решаваш всички проблеми. Само че в този така перфектен и уж лесен за изпълнение план има един малък пропуск. Недостатъкът на една /на всяка/ маска, е че има "навика" да залепва, да става част от нас и ако не сме внимателни да се превърнем в нещо, което не искаме. За този недостатък не е споменато в инструкциите за ползване, нали?
Маските - тези най-често безкрайно кичозни и претрупани предмети, които най-лесно свързваме с веселите карнавали във Венеция или с католическият празник Хелоуин, могат да ни изиграят много лоша шега. Когато се опитваме да се впишем някъде /нова компания, ново училище, нов град/ ние в повечето пъти сме готови на всичко за да ни приемат. Но понякога се получава така, че се оказва, че няма хора като нас на въпросното място, че всички ни считат за нещо по-низшо от тях, за странни натрапници. И тогава сме принудени да сложим маска. Маска на сарказъм, лицемерие, привидна промяна... Но с течение на времето маската започва да своеволничи - сякаш се сдобива със собствено невидимо "аз" - и вместо ние да я нагаждаме и променяме според нуждите си, тя прилага това върху нас. Тя променя характера ни, прави ни безбожни непукисти; заради маските губим приятели и оставяме впечатление у околните от което иначе страним. Говорим неща за които по-късно горчиво съжаляваме...
В днешно време маските в живота станаха прекалено много. Вече не можем да се доверим на никого, защото не знаем дали той показва истинското си лице или се опитва като Тартюф да ни подлъже за някаква негова тайна изгода от нас преди да ни зареже. Не можем да бъдем сигурни, че хората около нас не носят маски. Затова човек има съвсем малко истински приятели и голямо количество познати. Но нерядко се случва и някои от "истинските" приятели да те предаде. И след това разочарование разбираш, че всеки може да се превъплъти в каквато роля си иска и да играе какъвто си иска в пиесата наречена с така баналното име "Живот". И Шекспир е казал: "Живота е сцена, ние сме актьори".
И след такова предателство не ти остава нищо друго освен семейството. Поне за тях знаеш че не биха сложили маска пред теб, а макар и малка, това все пак си е утеха.
И все пак - маските - необходимост или задължение? А може би и двете? Колкото хора - толкова мнения. За мен маските са необходимост до момента в които те не прилепнат като залепени с двойно залепващо тиксо или с "Локтайт" за нас. Тогава ставаме нещо което не желаем да бъдем и старадаме, защото не можем да бъдем себе си когато искаме; маската ни подтиска... За това - нека да носим маска само колкото да прикриваме същността си с цел да не бъдем наранени, но когато се приберем уморени вечер, да я свалим и да я оставим на нощното шкавче колкото и трудно да става това с течение на времето. И нека бъдем себе си - ние с ашите интереси, чуства, самоличност. Просто да бъдем хората които искаме, а не които другите искат да бъдем! Има достатъчно други хора - нека бъдем себе си!