Without a trace [Fan fiction]

Toва е сериала:
Безследно изчезнали
Герои:
Джак Малоун - шеф на екипа. Строг, пресметлив професионалист.
Саманта Спейд - психолог, невероятно добра както с определянето на профила на изчезналите и похитителите, така и с полевата работа и разпитите.
Мартин Фидзджералд - син на шефа на отдела. Влиза в екипа с връзки, но скоро успява да се докаже като добър агент. Има чувства към Саманта.
Дани Тейлър
Вивиан Джонсън - втора по командване в екипа, много добър агент и човек.
Елена Делгадо - бивше гадже на Дани. Привлекателна, сериозна.

-Джак, телефона звъни – извика агент Джонсън от прага на стъклената врата.
-Чувам – промълви ръководителя на екипа за търсене на безследно изчезнали към Федералното Бюро за Разследване прокарвайки ръка през леко побелялата си напоследък коса.
-Няма ли да вдигнеш? – запита младата жена.
Той поклати глава. Тогава жената се обърна по посока на общото помещение където се намираха бюрата на колегите и, таблата и т.н. и извика:
-Мартин… телефона! – а после се обърна към шефа си – Какво се е случило? Получи ли вече вести от Сам?
-Не… с всеки изминал час си мисля че тази мисия беше глупава. Тя не е обучавана на нещо такова.
Вивиан направи едно от свойте изражения които спокойно можеха да изразят репликата “Тома неверни!” а после добави:
-Ще се справи. Не се тревожи. Това е нашата Сам – и се усмихна.
Джак я погледна в очите.
-Дано си права.
Агент Джонсън излезе.
-Някакви вести от Саманта? – попита агент Тейлър като само за секунда отмести очи от доклада който дописваше.
-Не – отвърна му Мартин Фиджералд към когото преди малко беше отправена “молбата” да отговори на обаждането.
Вивиан също поклати глава. После всеки се зае с оставащата по случая работа. Трябваше да се напишат още куп документи, да се говори с медийте поради необичайния им интерес към случая “Клерънс”, да се пишат доклади… и естествено да изчакат агент Саманта Спейд да се обади за да съобщи за положението. Това трябваше да се е случило още преди час – два и колегите и (и близки приятели) вече започваха да се тревожат.
И не без основание. В този занаят винаги трябва да си нащрек. Саманта беше внимателна но неможеше да ги напусне чуството че тя не е с тях и че ако се наложе трудно биха да и помогнат или да я защитят.
Телефонът отново иззвъня. В стаята беше тихо и всички вдигнаха поглед от документите.
Мартин вдигна телефонната слушалка.
-Да?
-Добър ден – отвърна му учтив мъжки глас от другата страна – С някого от екипа на Джак Малоун ли говоря?
Кръвта на агент Фиджералд замръзна.
Другите забелязаха това и Вивиан се приближи внимателно за да чува.
–Да, аз съм от неговия екип – отвърна Мартин.
– А, хубаво поне не съм сбъркал… Със съжаление ще ви съобщя че мисията на колежката ви не беше успешна. Не трябваше да се опитвате да разкриете този случай. Е сега медийте ще узнаят и за убийство на агент от ФБР. Приятен ден.
Преди Мартин да успее да реагира въпреки обикновенно бързите си реакций, в слушалката се чу заетия сигнал като след затваряне на мобилен телефон.
-По дяволите! – каза той и изтича към офиса на агент Малоун.
Вивиан действаше.
-Имаме ли поне бегла представа откъде се е обадил? – попита я Елена Делгадо, току що влязла и набързо осведомена от Дани Тейлър за случилото се.
–Опитвам се да проследя обаждането но се съмнявам че ще го засека…

-Е кукло засега само ще почакаме да разберат че няма да те намерят – обърна се с усмивка мъжът от обаждането към една жена.
Меките и руси коси се спускаха прави покрай лицето и, а сините и очи гледаха мъжа в смесица между яд, отчаяние и срам. Тя беше красива по един определен начин. Но това нямаше да и помогне. Човекът срещу нея не се влияеше от външния вид на хората.
-Все още не разбирам нещо – той я гледаше право в очите – Защо все пак дойде въпреки че знаеше че си разкрита?
Тя не отговори.
-Знаеш ли… не ми се ще да те убивам… вече ми се събра доста кръв по ръцете… може да поискам откуп за теб… знам ли…?
-Те няма да преговарят – промълви Саманта – Забранено им е.
-Това не важеше ли само за терористите?
Тя замълча отново.

(няколко часа по късно)
(Телефона звъни, Джак вдига веднага)
-Агент Малоун… приятно ми е да ви чуя – отново говореше мъжкият глас – Реших какво искам в замяна с вашият агент.
Джак се стъписа. Той определено не се радваше да чуе студения глас които държеше Саманта в плен. А и още не бях стигнали до никъде със следите за този глас.
-Слушам ви.
-20 000 $… и превозно средство до една от трите държави в които имам имунитет. След 2 часа. На кей 13.
Джак погледна Вивиан която засичаше обаждането и после отговори.
-Ще видя какво мога да направя по въпроса. – той усети че човека ще затвори телефона и бързо каза – Но искам доказателство че агентът ми е жив.
-Не сте в позиция да искате каквото и да е било агент Малоун… но от мен да мине.
-Само още минута Джак! – пръстите и бягаха бързо по кллавиятурата в опит да забързат процеса на търсене на сигнала от обаждането.
-Нямам минута! – прошепна той заглушавайки слушалката с ръка.
От другата страна се чу звук като от отваряне на врата.

-Шефът ти иска да те чуе.
Още при отварянето на вратата Саманта беше станала от разбитото легло което беше единствената мебел в малкото влажно помещение в което беше затворена от часове.
-Шефът ти иска да те чуе.
Младата жена взе телефона.
-Джак, Саманта е!
-Слава Богу че си добре! Всъщност добре ли си? Къде си?
-Аз… незнам…
-Чуй ме добре. Ще те измъкнем оттам! Вивиан проследява телефона а Мартин и Дани са готови да тръгнат в всеки момент…
-Джак…
-Стига толкова. – Мъжът взе телефона от ръката и и излезе от стаичката – Вие получихте своето а сега аз искам да изпълните моите желания. 20 000 в брой иначе тя умира.
Той затвори телефона.

-Проследи ли го? – попита Джак към агент Джонсън.
Тя се завъртя на въртящия се стол а лицето и не беше като след успешно начинание.
-За малко го изпуснах. Знам че е някъде на пристанището, но нищо повече.
-Това е огромна територия Вив… - каза агент Делгадо преди Малоун да го е казал.
-Знам… но е най-доброто което имаме. Повече е от нищо… - повдигна рамене Джонсън.
Джак се беше загледал в картата. Действително територията беше огромна… Нямаше как да започнат търсенето.
-Остава само една възможност – изрази мислите му на глас Вивиан – Да му дадем каквото иска…
Мобилния и звънна.
(Тук действието нон стоп се прехвърля от офиса към паркинга на мотела откъдето Сам водеше прикритието си и в последствие – в колата)
-Джонсън слуша. … Да, Мартин, обади се. Иска 20 000 и транспорт иначе със Сам е свършено.
-Ние се отбихме до мотела където я бяхме настанили. Документите, оръжието и… всичко е там. Няма следи от нападателя. Просто няма улики. Джак там ли е?
Вместо отговор Мартин чу гласа на шефа си.
-Няма на какво да се опрем… - агент Малоун отново прокара ръка през косата си – Май Вив е права…
-Какво мисли Вивиан? – попита Мартин влизайки в колата осигурена му от бюрото.
-Че ще се наложи да му угодим… - агентът чу въздишката на шефа си през слушалката.
Мартин замълча. Той също обмисляше този вариант, но само като последна възможност за измъкването на Саманта. И се тревожеше за нея.

-Сигурен ли си че ще е добре? – попита той.
Сега шефа му замълча. Откъде можеше да знае дали тя ще е добре?!! Той знаеше какво си мисли агент Фиджералд – че студеният глас може да ги излъже и да му дадат всичко а тя да загине…
-Знаеш какво си мисля нали…? – попита Мартин.
-Да, знам… - агент Малоун затвори телефона, а после се обърна към Елена – Приготви изискванията му…
-Джак… - опита се да го попита тя, но това вече му дойде в повече на и без това опънатите му нерви и той избухна.
-Не, Елена, незнам дали ще я измъкнем. Незнам дали онзи студен глас ще си удържи на думата и няма да я убие! Незнам… Но ако имаш по-добра идея сподели я с нас!

(в колата на път за щентралата на ФБР)
-И ще му дадат каквото иска? – попита агент Тейлър.
Мартин кимна. Телефонът му звънна.
-Да?
(Малоун на телефона)
-Смени уговорката.
-Какво?!! Какво иска пък сега за да я пусне?
-Иска ти да занесеш парите на кея.
(Мартин намали скоростта на колата)
-Това пък защо?
-Незнам. Просто елате тук с Дани и ще видим. Имаме още само час.
(В офиса. 5 минути до тръгването на агент Фиджералд. 20 минути до размяната)
-Това е предавателят. Ще го сложим в дръжката на куфарчето и да се надяваме че няма да заподозре…
-Той е професионалист. Иска да излезе от тоя бизнес и няма да рискува да го хванат – възрази Елена.
-Откъде знаеш че иска да се измъкне от това? Той е наемен убиец. Плащат му доста и едва ли му се отказва много… - опита се да я оспори Дани.
-Ако не искаше вече щяхме да сме намерили тялото на Сам някъде. Щеше да я убие без да му мигне окото. Но той преговаря и това е знак че…
-Виж само Саманта можеше да каже какъв е ако беше тук, защото тя е психологът в екипа! – заяде се агент Тейлър.
-Спрете! Все едно какво иска и какво ще прави занапред. Само да пусне Саманта – отвърна им Мартин. Спора им му беше дошъл до гуша.
Агент Делгадо замълча. Изглежда тук имаше нещо. Мартин не би се тревожил толкова ако ставаше въпрос за нея или някои друг. Реши че ще пита после някои от другите дали не знаят нещо.

Джак се показа на вратата и повика агент Фиджералд в кабинета си. Сега беше момента да разбере нещичко. Тя се обърна към агент Тейлър – неин близък приятел – и тъкмо отвори уста да го попита…
-На кой от двата въпроса да ти отговоря? – попита я той без да вдига поглед от плановете на кей 13 където щеше да бъде размяната.
-Аз… чудех се дали…
-Дали има нещо между Мартин и Сам ли? – сега той вдигна очи – Или дали всичко е наред с операцията?
-Първия въпрос ми е по-интересен – усмихна се тя.
Дани се замисли.
-От моя гледна точка… има да. Между тях определено има нещо. – той стана от стола и се запъти да предаде последните документи като по този начин му се оттаде възможност да не и отговори изчерпателно.

Вратата изскърца и мъжът със студения глас отново влезе.
Този път Саманта изобщо не помръдна. Той стоеше на прага на вратата.
-Хайде… време е да те предам на приятеля ти… ако шефа ти изпълни условията – той приближи с ръце в джобовете.
-Той не ми е приятел. И те няма да изпълнят това което искаш, каквото и да е то. – тя отричаше абсолютно целенасочено всичко. Искаше да се опита да го разколебае. Съмняваше се че той ще я пусне ей така.
-За професионалистка от ФБР не си добра лъжкиня… - той започна да обикаля стаята докато говоряше а после се обърна изненадващо към нея – О, да наистина мисля че си професионалистка. Просто в случая имах вътрешен човек които ми каза коя си. Иначе нямаше да се досетя че играеш роля. Мда… играеше я доста добре… Мислила ли си за актьорска кариера?
Агент Спейд мълчеше. Разговора беше поел в опасна посока. Ако този човек разбереше каквото и да е още за нея, това значеше бъдеща потенциална опасност за живота и. И не само за нейния, но и за тези на всички около нея. И кой беше този вътрешен човек?
“Неможе да е някои от екипа… Те не биха ме изложили на опасност… Никои от тях… невъзможно е… Тогава кой? …”

Агент Мартин Фииджералд караше доста бързо, но все пак в нормите на правилата. Не поддържаше връзка с офиса си нито с екипа които щеше да се намеси ако се окажеше че неговия или живота на Саманта са в опасност. Беше заявил изрично че не иска да поддържа тези кореспонденции за да не излага агент Спейд на подозрение.

-Докъде стигна? – попита агент Малоун влетявайки в офиса. С малко закъснение беше решил да поиска разрешение от шефа на отдела (агент Фиджералд – старши) за операцията и му беше излязло доста солено да признае че всъщност Мартин води всичко.
-Следим го през сателита. Засега всичко е наред – отвърна му Дани Тейлър без да откъсва очи от плоския монитор.
-Проучих нещата около кея. Има само две сгради където би могъл да държи Саманта – намеси се и Елена Делгадо прелиствайки купищата листове пред себе си.
-Малко е късно за това… - Джак си сложи слушалката (подобието на хендсфри) с което държеше връзка с екипа – Какво е положението?
Снайперистът беше заел перфектна позиция за стрелба и наблюдаваше мястото където щеше да бъде извършена размяната.
-Всико е спокоино. Обекта, заложника и агента ви ги няма засега. Остават по-малко от 5 минути до срещата.
Агент Делгадо се обърна към шефа си с едно от израженията подходящи за определене критикуващи.
-Ние трябваше да сме там, а не тактическата част. Знаеш че можем да се намесим с далеч по-голяма ефикасност. А тактическия са просто…
-Неможем да се намесим. Ние сме “емоционално свързани със случая” както се изрази шефа на отедела господин Фиджералд. – изражението на Джак беше все едно току що е изпил половин шише отвратително лекарство.
-Но не е ли редно да сме там… всмисъл, да завършим случая?
-По принцип е редно, да, Елена, но правилата винаги могат да се извъртят в нечия полза…
-Тогава защо и ние не ги извъртим в наша? – попита тя щракайки за хиляден път с химикалката която въртеше в пръстите си от няколко часа насам.
Джак, които в този момент беше с гръб спря обикалянето си из стаята и се замисли.
-Защото… нямаме времето и желанието. И защото ако се издъним цената е прекалено висока. -Но…
-Има раздвижване на кея! – прекъсна ги Дани Тейлър.
-Какво става? – Джак се приближи веднага към компюютъра на бюрото на агент Тейлър.
-Незнам. Немога да видя ясно. Проклетия сателит се измества! Най добре се свържи със тактическия отряд, защото едва ли ще мога да го пренастроя преди да е свършила размяната… Не, направо си е загубена кауза… – Дани вдигна ръце от клавиатурата където прозореца с картината предавана от сателита се замъгли и изчезна съвсем – Съжалявам Джак.
Но агент Малоун не го слушаше. Той трескаво се опитваше да осъществи контакт със някого от тактическия, но без всякакъв резултат.
-Не става! Никои не отговаря а няма как да разберем какво става!
-Опитвам се да се включа през друг сателит но ще отнеме време… - очите на Тейлър отскачаха от монитора към клавиатурата и отвреме на време и към някакво ръководство отворено сред множеството документи на бюрото му.
-Което ние нямаме! – прекъсна го агент Делгадо вземайки сакото и ключовете за служебния си автомобил в движение – единственият бърз начин да разберем какво става, е да отидем…
-Никъде няма да ходите! Това е заповед агент Делгадо! – Джак си пое въздух за да поуспокои опънатите си до скъсване нерви и после продължи – Има и още един последен вариант.
Вивиан която продължи опитите на Джак да се свърже с хората от тактическия остави телефонната слушалка, Елена остави сакото и ключовете, Дани заряза компютъра и всички се обърнаха към прекия си началник. Те го разбраха без думи. Последната им надежда беше всичко да протече според плана, а на тях им оставаше само да чакат за някакви вести от Мартин.
Малоун се обърна и отиде в офиса си а всички потънаха в мисли за собствените си неприятности и грижи попълвайки огромната купчина документи с които рано или късно трябваше да се заемат. След около 5 минути телефона звънна. Всики вдигнаха очи към механичния апарат които огласяше със пронизителния си звън целия полупразен във вече късния следобед офис на отдела за безследно изчезнали към Федералното Бюро за Разследване.