Хелена Грейс

Водата се стичаше по идеално оформеното му тяло. Мускулите му бавно се отпускаха под напиращата струя топла вода. Джон Андрюс вдигна глава към струята на душа. Водата запрати косите му назад и се опита да навлезе в носа и между устните му. Той наведе глава отново.
За момент чу мелодия и помисли че телефона му звъни но беше твърде за кратко за да бъде сигурен. Ако някои имаше толкова нужда от него, щеше да звънне пак. А и щеше да е по-настоятелен.

-Хайде де, моля те вдигни – шепнеше Хелена – Не искам да се обаждам на Рос... – гримасничеше тя.
Една капка тежко тупна върху ръката и.

Тъмно сивата луксозна кола спря в подземният гараж за втори път този ден. Наблизо падна гръм и разтърси града.
Седейки в колата Рос натисна копче на дистанционно.

-Хей, къде изчезна образа от камерите? – възмути се охранителя.
Дан Хейс вече две години работеше за Агенцията. Беше виждал неща, които никога не би искал да види и за които не му беше позволено дори да си мисли, а камо ли да говори.
А сега образа от камерите изчезна.
-Проклета буря – измърмори си той, а после се обърна към колегата си които влизаше с кафе предназначено за по-късно вечерта – Хей, Ричард, образа изчезна, трябва да обиколиш.
-Каквооо? Това е много територия! – намръщи се така нареченият Ричард – А и това може да е просто от проклетата буря.
-Да, и аз така мисля – отвърна Дан взимайки си чаша кафе – Но шефа е в сградата и не трябва да се дъним.
-Е какво може да стане докато техниците дойдат? Някакъв си половин час – повдигна рамене Ричард и се настани пред портативният телевизор – Хайде, отпусни се и да гледаме мача.
Хейс поклати глава. Не му се струваше редно. Но изкушението беше голямо а и беше залагал за този мач.
„Какво пък, само половин час” помисли си той и хвърли последен поглед към екраните. Все пак това беше заради бурята и никои не знаеше че камерите не функционират.
Или поне Дан така си мислеше.

Джон излезе от банята и си пое дълбоко въздух. Чустваше се като нов. Погледа му попадна върху Сони Ериксона му оставен на дървената маса.
„Едно пропуснато повикване”
„Съобщение на гласовата поща”
„Кой се е сетил толкова за мен?” запита се той. Повикването беше от Хелена. Гласовото съобщение сигурно също беше от нея.
Някъде в града падна гръм. Вече валеше като из ведро.

Хелена беше мокра. Виждаше само на няколко метра от дъжда. Нямаше къде да се скрие.
„Добре де, за един ден ми дойдоха в повече замразяване и прогизване” намръщи се тя.
Трепереше под тънките дрехи. Дъжда беше странно студен за сезона.
Черната и коса прилепваше по лицето и раменете и.
Бельото и прозираше през мокрите дрехи залепнали за нея като втора кожа която за съжаление изобщо не я топлеше.
Беше оставила съобщение на гласовата поща на Джон, но кой знае кога щеше да го чуе.
А и да и се обадеше тя нямаше идея как да му обясни къде е.

-Мамо! Татко! – щастливите викове на момчето отекнаха на гарата и то се затича към родителите си.
-Уилям! – извика жената спускайки се към сина си. Прегърна го топло – Къде е сестра ти?
-Не можах да я взема – поклати глава момчето – Но тя ще дойде. Тя знае как.

-Мери имаше малко агънце... - тананикаше си малко русокосо момиченце докато седеше на стол в една от приемните на Агенцията.
Бяха му казали че скоро ще го заведат някъде.
То бръкна в джоба на светлата си рокличка и потропна с белите си лачени обувки. Билета за полета беше за след час и половина. Саманта Смит се огледа изпитателно. После скочи от стола доста енергично и се запъти с уверенна крачка към асансьора.

"Джон, моля те, ако си там си вдигни телефона или ми се обади когато можеш" - звучеше разтревоженият глас на Хелена в ухото му. Още в момента в които чу нотките на тревога се ядоса че не е бил наблизо за да си чу телефона. Но минало свършено.
Мъжа набра телефона докато капчиците от мократа му руса коса се стичаха по изваяното му тяло и намираха смъртта си в мекият килим или в кърпата с която беше увил долната част на тялото си.

Стъпките се разнасяха по коридора.
Звучаха шумно и някак си нереалистично на фона на белотата и тишината в празната сграда.
И тогава падна гръм. Отново.
"Точно като в някои хорър филм" подсмихна се младият мъж чийто крачки се разнасяха из пространството.
И сякаш за да се затвърди тази теория, лампите една по една примигнаха.
Той стисна пистолета още по-силно.

"Никога повече няма да излизам така" - мислеше си Хелена вървейки по поредната алея под дъжда. Нямаше къде да се скрие. Наоколо бяха само дърветата и покритият а асфалт път. Струваше и се че вместо да излиза, навлиза все повече и повече навътре. Светкавиците просветваха ослепително, ответните им звукови ефекти бяха оглушителни.
Телефона и завибрира леко в ръката и.
Чудно беше как още беше жив във целият този порои.
-Крайно време беше - каза тя с облекчение виждайки Джон да и се усмихва от дисплея на Нокийката.

-Какво става, Хел, звучеше разтревожено - погледна Джон през прозореца едва дочаквайки да чуе гласа на жената под дъжда в ухото си.
-А, нищо. Само се загубих - кисело каза тя.
-Къде си? - попита той вадейки лаптоп от една чанта. Хубаво беше че поне му бяха върнали абсолютно всички вещи които му бяха конфискували.
-Под дъжда - чу отговора.
-Какво?! - повдигна вежди той докато чакаше машината да зареди.
-Каквото чу - отвърна чернокоската свивайки се под покрива на някаква беседка където беше не по-сухо от колкото навън.
-И какво правиш под дъжда?
-Ти какво мислиш че правя?
-Чакай да заредя програмата - въздъхна той.

-Само побързай – потрепера младата жена. Дъжда вместо да намалее се усили. Май не искаше да я пуска от студената си хватка.
-Аха, видях къде си – чу тя в ухото си – И как успя да стигнеш там?!
-Мислиш ли че знам – намръщи се тя.
-Идвам да те взема – въздъхна той пак – Има ли къде да се скриеш?
-Не. Побързай – отвърна тя като в гласа и се прокраднаха нотки на нетърпение и може би на още нещо.
-Идвам – обеща той и затвори телефона.

Тихо потропване по стъклото отвлече вниманието на Дан и колегата му от мача.
Той изсумтя. Тъкмо беше започнало да става интересно.
На отиване към вратата на помещението на охраната той хвърли поглед на екраните към които камерите предаваха сигнал обикновенно. Все още бяха на снежинки и не показваха никакъв образ.
На стъклото потропваше нетърпеливо някаква жена.
Дан отвори вратата и остана поразен от красотата и.
Платинено русата и коса се спускаше свободно в красив безпорядък по раменете и. Краищата и бяха мокри сякаш бяха останали извън чадъра които жената носеше в ръка и от които капеше вода.
А тялото и! Погледа му се плъзна по него. Дори под костюма които носеше си личеше че е невероятно.
Охранителят остана с отворена уста за секунда преди да се опомни.
-Какво... ще желаете? – попита той все още зашеметен от присъствието и.
-Здравейте – усмихна се сладко тя зашеметявайки го с усмивката си – Аз съм от социалните служби. Идвам за да отведа... – тя се поколеба за секунда поглеждайки някакъв поизмокрен документ в ръката си - Саманта Смит.
-Може ли да видя някакъв идентификационен документ? – изпъчи се Дан в жалък опит да покаже професионализъм пред посетителката.
Жената се усмихна сладко и му показа карта, върху която пишеше коя е и какъв пост заема.
Охранителя даже и за миг не се осъмни и я поведе по коридорите на Агенцията мислейки си как на тази жена повече би и отивала кариера на модел.

Джипа навлезе без колебание по алеите на общественият парк. Дъждът тропаше по капака, покрива и навсякъде по колата.
Шофьрът поглеждаше през няколко секунди джи пи ес-а които лежеше на седалката до нега. На дисплея мигаше някаква зелена точка под която пишеше Хелена. Точката не се движеше и страшно много напомняше за преживяванията в училището по-рано пред деня.

-Така... момиченцето трябва да е някъде тук – оповести Дан докато слизаше от асансьора. Вътре му беше станало невъобразимо горещо от присъствието на платнено русата жена. Той леко разхлаби вративръзката си. Не че му помогна.
Той тъгна пред нея.
И с това допусна огромна грешка.
Следващото което усети докато си фантазираше за фигурата зад него беше как нещо тежко и студено го удря с голяма сила по тила.
Дан се срути на пода. Удара беше достатъчно силен за да го накара да забрави известен период от време и да загуби съзнание.
Тя отвори черната си чанта обсипана с камъчета и извади от там нещо, което поразително много напомняше на заглушител. Жената хладнокръвно го сложи към оръжието което беше използвала за да изпрати в несвяст охранителя.
Джина насочи оръжието към тялото което лежеше по очи на пода.
В очите и нямаше и капка милост.

Изстрелът накара мъжа да подскочи. Нещо в него изръмжа ядосано. Някои пак му се бъркаше в работата. Рос стисна пистолета и изскърца със зъби.
„Ако е Джина кълна се че този път ще я убия” – мислеше си той като очите му светеха ядосано.

Троп. Троп. Троп.
Токчетата на марковите обувки тактуваха с мислите и. Тя небрежно размяташе тежкото оръжие в ръката си вършейки по телефона. Лампите примигнаха.
-Излез излез където и да си – каза с нормален глас Джина. Но дори и нормалният тон се отрази в празната сграда и прозвуча зловещо.

-Скачай в колата - усмихна се топло Джон отваряйки вратата на Туарег-а, които спря с дрифт на отвпреното пространство, за прогизналата да влезе трепереща жена.
-Благодаря ти - усмихна се тя в отговор влизайки бързо - Съжалявам че ще ти съсипя тапицерията.
-Да си гледа работата - повдигна рамене той усилвайки парното в колата - Ти си по-важна.
Докато маневрираше по алеите в които джипа се побираше идеално Джон поглеждаше към Хелена. Имаше нещо очарователно в начина по които се беше свила изритвайки обувките си под таблото свивайки се на седалката в опит да се стопли и изсуши.
От черните и коси капеше вода почти на струи които приличаха на малки рекички. Тя потрепваше леко.
Изглеждаше... мокра. Но освен това беше така крехка и някак си чуплива в треперенето си.
Джон се насили да върне погледа си обратно върху пътя и джи пи ес-а. Беше загубил представа къде е той самият. А нищо чудно че Хелена се беше загубила.
-Извинявай че така те измъкнах от вас - пророни тя обръщайки се леко към него.
-А, нищо - отвърна и той, гласът му пълен с разбиране и топлота - Не правех нищо кой знае какво и без това.
Хелена забеляза леко влажната му русолява коса и се протегна за да се увери без да осъзнава че сама ще я измокри повече.
Джон искаше да се обърне към нея но успя да запази погледа и лицето си насочени към пътя единствено леко трепвайки когато почуства как тя докосва косата му.
-Не исках да се обаждам на Раян - промълви тихо тя сякаш се извиняваше въпреки думите му докато спускаше отново ръката си надолу за да обгърне с нея коленете си.
-Казах ти, няма проблем - отвърна и той тихо докато в ума му се появи образа на Раян и той стисна волана с повече сила така че кокалчетата на ръцете му побеляха.
Джипа леко се разтърси когато излезе на асфалта на булеварда които минаваше покрай огромния парк.
Парното не вършеше кой знае каква работа въпреки че работеше на макс и Хелена трепереше.
Джон спря колата. Не можеше да я гледа така.
-Къде отиваш? – тревожно го попита тя. Имаше чуството че той отново ще я остави.
Няколко секунди по-късно той се върна с яке в ръка.
-Трбява да се стоплиш а не мисля че отоплението ти е достатъчно – каза той навеждайки се към нея за да я заметне с дрехата. Беше толкова близо до нея че усещаше аромата на мократа и коса, чустваше дъха и....
„Сдържай се” напомни си той като едва устоя на изкушението да се върне на шофьорското място.
Това което не знаеше беше че нейният дъх спря в момента в които той се наведе към нея и тя успя да усети парфюма му...

Момиченцето изхлипа затискайки устни с ръката си.
Тази нямаше да се откаже.
Но тази жена беше красива.
Тя не можеше да е толкова зла!
-Излез, Саманта, знам че си тук - извика отново жената в пристъп на нетърпение и ярост пристъпвайки едва на няколко метра от скривалището на малката Смит.

-Хел? - прошепна Джон в тишината на колата.
Тя го погледна в очите повдигайки глава.
В очите и гореше пламък.

What you don't know
Is that I lay awake
Wishing you were here tonight
What you don't know
That I loved you long before we were alive
Cause how would you know, how could you know

Рос се приближаваше. С Джина имаха един и същи навък – приближавайки се към обекта, както наричаха жертвите си, да вървят непринудено, размахвайки ръката в която държаха оръжието си.
Почукването на вратата беше само от учтивост. Дори не изчака да му кажат да влезе.

Тялото и потрепера. Но не от студа, не от дъжда, не от мокрите дрехи което го покриваха...
Гледаше го въпросително. Той не казваше нищо. Просто я наблюдаваше. Бяха пред блока и, но нито тя, нито той искаха тя да си тръгва. Електричеството беше осезаемо... Вълна след вълна.

-Саманта нямам време да си играя на криеница – извика вбесено Джина – Ако не се покажеш когато те намеря ще съжаляваш и то много!
Беше достатъчен един поглед от Джина, едно погрешно движение на детето за да се разкрие неволно.
Сякаш с нечовешка бързина, а може би беше точно така, русата плитка на Сам се озова в ръката на убийцата и тя издърпа детето от скривалището му.
-Пипнах ли те, малка напаст – изсъска тя.
Момиченцето мълчеше замръзнало под яростният поглед на похитителката си. В този поглед, в тези очи имаше толкова много студ и жестокост, нямаше нищо човешко, дори капка...
Джина я задърпа към асансьора без да отпуска хватката си почти влачейки детето след себе си. Лампите примигваха точно като на филм с лош сюжет и победа за злите герои.

Така искаше да я докосне... Едва устояваше на изкушението. Очите му не се отделяха от устните, очите, проследявайки формата на лицето и. Не можеше да откъсне погледа си от нея. Мокра, уязвима и невероятно красива, примамлива... Точно на някакви си мизерни сантиметри от него...
Изненадваше се че тя не отделя погледа си от него. Че тя също го наблюдава и потрепва.
„Дали и тя иска това...” запита се той в мрака с изненада заглушаваща желанията които се опитваше да обуздава.
И тогава, без да му оставя време да помисли какво изобщо става, Хелена пое нещата в свои ръце...
Той видя как тя премести тялото си в такава поза че да може да достигне лицето му. Но първо докосна ръката на Джон, която лежеше лека и отпусната на седалката му. Допира на студените и пръсти предизвика искра на напрежение. Този импулс го разтърси, както и нея.
Изведнъж пръстите им се преплетоха, сърцето на Хелена ускори ритъма си многократно докато той се наведе към нея в неочакван порив. В секундата в която устните им се докоснаха, те забравиха всичко освен усещането, чуствата, всичко неказано до сега... Точно като тинейджъри при първата си целувка... Устните им танцуваха в своеобразен ритъм, които само те разбираха...

-Раян... – усмихна се бащински сивоокият мъж – Очаквах Джина...
Рос се стъписа за секунда а после се ядоса.
Мразепе всички да чакат Джина. Но Шефа продължи.
-Мислех че ще пратят професионалист за това – поклати разочаровано глава мъжа оставяйки някаква папка на бюрото си като прилежно я подреди. Рос мълчеше – Май ще трябва да се задоволя с убийство второ качество.
Човека с поршето беше замръзнал. Сякаш не беше там.
-Погледни се Рос – започна със суров тон Шефа със студен поглед впит в подчиненият му – Дори оръжието си не си насочил към мен! Къде ти е честта! И наричаш себе си наемник... пфу!
-Пестанете – измърмори Рос жалко. Чустваше се точно така: жалък.
-Какво хленчиш Рос! – кресна мъ мъжа – Я се стегни.
Раян се сви. Сякаш беше изгубил всичката си напереност.
Мъжа срещу него продължи:
-Какво си мислеше? Че няма да разбера ли? Че няма да излезе наяве че ти и Джина въртите всичко заедно с мизерният си шеф? Така ли си мислеше Раян? – говореше уж спокойно мъжа но под тази маска се криеше неподозиран гняв, които се изрази в следващата реплика – Отговаряй като те питам, негодник такъв!
Раян се чустваше смазан. Всичко се беше развило толкова катастрофално зле... Вместо той да срази мъжа срещу себе си се беше получило обратното.
-Жалък предател – махна пренебрежително с ръка Шефа – Това си ти, Рос. Предаде Джон, измами и предаде Хелена, зарежи Агенцията... Предаде всичко и всички... остана ли ти нещо, момче, нещо което да не си наранил с предателство...?
Раян изпусна оръжието на пода. То падна с трясък на белите плочки одрасквайки ги почти незабележимо. Спомени нахлуваха в главата му с невероятна скорост. Ръцете му се разтрепераха. Как можа да го срази така само с думи.
-Какво ти казах? – подсмихна се подигравателно Шефа – Ти си жалка развалина на човек, Рос...
-Млъкни – изсъска измъчено Раян – Просто млъквай...
-И защо да млъквам, като съм прав... – продължаваше унищожителната си реч Шефа.

-Не си... не сте – затвори очи Рос, гласът му суров.

Някъде назад Джина тичаше по стълбите. Лицето и беше изкривено в гримаса която го правеше грозно и гротестко. Вече беше в коридора когато спря и заслуша разговора.
-Как да не съм – питаше с насмешка глас някъде зад стъклената врата зад която беше и така нареченият и партньор.
-Просто не сте – чу тя един глас, които почти не можеше да разпознае като Рос – Нищо не знаете.

-Какво не знам, Раян – промълви тъжно Шефа с очи вперени в Рос – Мисля че знам дори повече. И знам че Джина е сега зад вратата. Защо не се присъединиш към нас, Джина, или може би трябва да използвам истинското ти име, Виргиния?

Джина изкриви лице. Как успяваше да я види този човек?!
Тя влезе с високо вдигната глава в кабинета.
-Хубава дупка – изсумтя тя без предисловие.
-Благодаря – кимна Шефа после продължи саркастично – Такава похвала е това от твоите устни...

-Джон... – прошепна тихо Хелена едва успявайки с огромна воля да отдели устните си от неговите. Изобщо не беше разбрала как се беше оказала в скута му с ръце сключени около врата му, както и неговите на кръста и притискайки я към перфектното му тяло.
Чустваше се замаяна. Опитваше се да събере мислите си. Не и се искаше да спират,но знаеше че е много рано, прекалено рано.
-Да, знам... – едва успя да каже той отпускайки леко хватката си.

Ричард Хейс подскочи от мястото си при точното попадение на отбора на които беше заложил. Дан му дължеше вече двайсеттачка. Той изключи малкият преносим телевизор и погледна часовника. Почуди се къде ли е колегата му. Трябваше отдавна да се е върнал. Той превключи каналите на камерите за да ги накара да работят. Нито една от честотите не даде така чаканият резултат.
Хейс се намръщи. Тук имаше нещо гнило.
Той се стресна когато на вратата се почука тактично. Ричард отиде и отвори показвайки си носа през процепа.
-Какво обичате? – попита той. Не беше ли прекалено късно вече за посещения?
Жената пред него беше мокра до кости, тъмнокожа и носеше обикновен костюм закупен от някои евтин магазин. Стискаше здраво бежавата си чанта в ръка и от нея течеше вода наводнявайки пода.
-Извинете за късният час – извини се жената а гласа и преливаше от искренност – Колата ми закъса и затова се забавих... Трябва да сменя трошката...
-Госпожо, влизам ви в положението, но какво ще желаете – попита я малко по-меко Ричард. Все пак беше човек, а не някоя машина.
-Аз съм от социалните служби. Идвам да прибера Саманта Смит – с професионален тон каза жената леко отмятайки черните си косиот раменете на мократа си риза.
-Социалните ли? Ама... онази жена?! – заекваше Ричард докато в главата му бясно се разви най-гадният възможен сценарий – Изчакайте за секунда моля ви – изпалтечи той стрелкайки се към радиостанцията оставена на една от масите – Дан, обади се – изпращя радиостанцията в ръката му. Мразеше да ползва такава праисторическа техника – Даниъл не ми е смешно, обади се! – извика той.
-Проблем ли има господине – запита разтревожено жената зад гърба му докато той чакаше напрагнато отговора които нямаше да получи. Ричард подскочи.
-Господи, жено, изкара ми акъла – кресна той грабвайки пистолета си от работното си място и изхвърчайки от стаята извика – Просто стойте тук, госпожо!

-Не си... не сте – затвори очи Рос, гласът му суров.

Някъде назад Джина тичаше по стълбите. Лицето и беше изкривено в гримаса която го правеше грозно и гротестко. Вече беше в коридора когато спря и заслуша разговора.
-Как да не съм – питаше с насмешка глас някъде зад стъклената врата зад която беше и така нареченият и партньор.
-Просто не сте – чу тя един глас, които почти не можеше да разпознае като Рос – Нищо не знаете.

-Какво не знам, Раян – промълви тъжно Шефа с очи вперени в Рос – Мисля че знам дори повече. И знам че Джина е сега зад вратата. Защо не се присъединиш към нас, Джина, или може би трябва да използвам истинското ти име, Виргиния?

Джина изкриви лице. Как успяваше да я види този човек?!
Тя влезе с високо вдигната глава в кабинета.
-Хубава дупка – изсумтя тя без предисловие.
-Благодаря – кимна Шефа после продължи саркастично – Такава похвала е това от твоите устни...

-Джон... – прошепна тихо Хелена едва успявайки с огромна воля да отдели устните си от неговите. Изобщо не беше разбрала как се беше оказала в скута му с ръце сключени около врата му, както и неговите на кръста и притискайки я към перфектното му тяло.
Чустваше се замаяна. Опитваше се да събере мислите си. Не и се искаше да спират,но знаеше че е много рано, прекалено рано.
-Да, знам... – едва успя да каже той отпускайки леко хватката си.

Ричард Хейс подскочи от мястото си при точното попадение на отбора на които беше заложил. Дан му дължеше вече двайсеттачка. Той изключи малкият преносим телевизор и погледна часовника. Почуди се къде ли е колегата му. Трябваше отдавна да се е върнал. Той превключи каналите на камерите за да ги накара да работят. Нито една от честотите не даде така чаканият резултат.
Хейс се намръщи. Тук имаше нещо гнило.
Той се стресна когато на вратата се почука тактично. Ричард отиде и отвори показвайки си носа през процепа.
-Какво обичате? – попита той. Не беше ли прекалено късно вече за посещения?
Жената пред него беше мокра до кости, тъмнокожа и носеше обикновен костюм закупен от някои евтин магазин. Стискаше здраво бежавата си чанта в ръка и от нея течеше вода наводнявайки пода.
-Извинете за късният час – извини се жената а гласа и преливаше от искренност – Колата ми закъса и затова се забавих... Трябва да сменя трошката...
-Госпожо, влизам ви в положението, но какво ще желаете – попита я малко по-меко Ричард. Все пак беше човек, а не някоя машина.
-Аз съм от социалните служби. Идвам да прибера Саманта Смит – с професионален тон каза жената леко отмятайки черните си косиот раменете на мократа си риза.
-Социалните ли? Ама... онази жена?! – заекваше Ричард докато в главата му бясно се разви най-гадният възможен сценарий – Изчакайте за секунда моля ви – изпалтечи той стрелкайки се към радиостанцията оставена на една от масите – Дан, обади се – изпращя радиостанцията в ръката му. Мразеше да ползва такава праисторическа техника – Даниъл не ми е смешно, обади се! – извика той.
-Проблем ли има господине – запита разтревожено жената зад гърба му докато той чакаше напрагнато отговора които нямаше да получи. Ричард подскочи.
-Господи, жено, изкара ми акъла – кресна той грабвайки пистолета си от работното си място и изхвърчайки от стаята извика – Просто стойте тук, госпожо!

Младата жена с нежелание се отдели от него.
-Трябва да тръгвам... - каза тихо тя.
-Знам... - отвърна и той поглеждайки я. В спомените му тя определено не присъстваше по точно този начин. Но както се казва, за всяко нещо има първи път...
-И... тръгвам - отново каза тя, борейки се със себе си и желанията си. А в следващият момент тя започна отново да го целува. Ръцете му, поотпуснали хватката си около кръста и, отново се раздвижиха карайки тялото и да потрепва под мокрите дрехи. Пръстите и се заплетоха в русолявите му коси. Дори през дрехите той можеше да усети изваяното и тяло. Влудяваше го, толкова близо, толкова примамливо...
Тя отдели устните си от неговите с въздишка.
-Наистина трябва да тръгвам - тихо, почти нечуто каза тя - Джийн...
Името на сестра и подейства отрезвяващо и на двамата. Хелена се премести на седалката до шофьора отново и се опита да се приведе в нормален вид до колкото това беше възможно точно сега. Не лицето и освен капчиците вода стичащи се от мократа и коса присъстваха и зачервени петна. Никога нямаше да си признае, но се чувстваше като ученичка, нещо което не и се беше случвало от 5 години насам.
Тя погледна към Джон:
-Благодаря ти - каза тя, от очите и струеше благодарност примесена с малко притеснение.
-Не знам за какво точно ми благодариш - усмихна и се той - но се приема - после продължи - Задръж якето, знам че шеше да ми го подадеш, също както знам че ще ми го върнеш тези дни - смигна и той като с всяка дума усмивката му се разширяваше. Изражението на Хелена беше както развеселено, така и очудено.
-Доообре, Шерлок - засмя се тя накрая навличайки якето му обратно. То беше няколко размера по-голямо от необходимото и. Тя се измъкна от джипа. Чувстваше се като хлапе облякло на шега дрехите на някои от родителите си. Тя се огледа с намръщена физиономия в лъскавата кола. Джон едва се стърпя да не се разсмее с глас.
-Добре, това ми стои като чувал! - заяви тя мръщейки се на изкривеното отражение.
-Изчезвай, защото ще настинеш - засмя се той наблюдавайки как тя покорно тръгва към входа на сградата. Той поклати глава с усмивка. Струваше си че беше изтърпял Рос. Всичко, всяко парченце мъка и болка си струваше...
Около час по-късно агент Джон Андрюс отключи вратата на къщата си и влезе разтърсвайки леко косата си. Отново беше започнало да ръми. Явно след хубавият ден щеше да последва бурна и дъждовна вечер. Не че се случваше за пръв път.
Още с влизането първото нещо което забеляза в мрака на несветнатите лампи беше мигането на телефонният му секретар. Той натисна копчето за прослушване докато пристъпяше към хладилника за да си вземе бира. След тежкият ден все си мислеше че му се полага една. И без това се чувстваше тотално изтощен.
Но въпреки цялата умора, той подскочи изпускайки хлъзгавата бутилка върху плочките когато чу гласа от съобщението.
Младият мъж изпсува тихо по адрес на бутилката съсредоточен в оставеното съобщение. Ума му почти отказваше да приеме чутото...
Това беше човекът които най-малко очакваше да чуе!

-Къде беше? - започна Джийн ядосано още с влизането на сестра си в апартамента. - Имаш ли идея колко... - после тя млъкна виждайки Хелена - Оу... Е, можеше да ми кажеш че си с Джон - каза тя с лек укор в гласа си.
Хелена се накани да попита откъде Джийн знае това, когато отново усети материята на якето му в ръцете си и замълча. От дрехата се разнасяше парфюмът му...
-Обаче имам критика - сурово заяви русокоската - Оставил те е да се наморкиш, това е черна точка в моя тефтер за него!
Хелена не се стрърпя:
-Откога си водиш записки с кого излизам?! - възмутено попита тя.
-По-добре си вземи един дуп или още по-добре - вана - усмихна се лукаво Джийн - Мисля че ще ти се отрази добре... И не си мисли че не виждам червенината по лицето ти.
Момичето изчезна с весела усмивка в стаята си докато Хелена леко засрамено разкопчаваше ризата си. Реши да послуша съвета на сестра си и влезе в уютното помещение. В ума и се въртяха мисли от рода на "Тефтер?! Черна точка ли?!" а после мисълта и премина на случилото се само преди минути в колата му. В огледалото тя видя как страните и пламнаха отново докато ръката и докосваше водата пълнеща ваната. Няколко минути по-късно тя се потопи в нея и се отпусна. Денят беше дълъг...

Около час по-късно Хелена се измъкна от банята освежена и осъзна колко късно е станало всъщност...
Китайското беше на масата, Джийн я чакаше също.
За пръв път от доста време Хелена Грейс се почуства у дома си...

***

"Джони, обади ми се, моля те! Знам, знам, че си ми бесен, и то с пълно право, но съм загазил много здраво, човече... Обади ми се...!"
Гласът звучеше в ума му дълго след като съобщението беше спряло да се повтаря. Бирата пълзеше по светлите, почти бели плочки примесена със кафеникавите стъкла от бутилката.
"Не ме беше наричал Джони от... пет години!" осъзна Джон шокиран. Обаждането сякаш беше плъзнало по нервната му система разтърсвайки го изцяло.
Той започна машинално да чисти течността от пода в опит да възприеме обаждането на колегата си и да прецени какво би могло да е станало.
По средата на двйствията си заряза хмелната слабо алкохолна смес и взе мобилният си набирайки номера на Раян Рос.
Изглежда все пак деня не беше свършил...

***

/около час по-рано, сградата на Агенцията; офиса на Шефа/
-Джине, не го прави - решително заяви Раян хващайки ръката на платинено русата жена.
-Разкарай се, Рос - изсъска тя, студеният и поглед беше прикован в значително по-възрастният от нея мъж в стаята - Ти нямаше смелостта да го направиш но аз нямам задръжки...
Раян се ядоса и я извъртя към себе си.
-Не. Ме. Наричай. Страхливец. - каза той през зъби едвам сдържайки се да я удари. Тя го погледна с ледена насмешка.
-Пусни ме, Рос... - гласът и беше тих и заплашителен - Не знаеш на какво с какво си играеш.
Виргиния се отскубна от него с едно единствено добре премерено движение и по устните и се разля сладникава усмивка когато се обърна да потърси Шефа.
-А сега... - каза весело тя наклонила леко глава на една страна - Е време да те довърша.
Имаше нещо плашещо в това безумно нейно поведение, нещо опасно. Раян го усещаше. Знаеше че нещо ужасно ще се случи, че той няма да остане настрани... Но за пръв път в живота си се запита дали ще се измъкне жив...
Рос с тревога проследи как сивоокият мъж се придвижи към френските прозорци. Той им хвърли един поглед. Главата му дори от такова разстояние се замая...
Но въпреки това мъжа изглеждаше странно спокоен насред това безумие, на фона на ужаса които се прокрадваше у Раян.
Но Джина не си губеше времето. Секунди, само секунди и отне всичко...
Очите и потъмняха, станаха чисто черни, кожата и побледня.
"Тя е по-бледа от Хелена днес!" осъзна с ужас Рос.
Изви се вятър, виеше по коридорите като призрак промъкващ се из владенията си, като някои които искаше да напомни за себе си... Стъклата се огънаха и станаха на парченца посипвайки се в смъртоносен дъжд надолу към булеварда.
Замаян Рос си помисли че чу писъци. Бяха пострадали невинни! Отново...
Истинският дъжд нахлу с дива ярост в скъпият офис придружен от гръмовете от подновилата се буря.
-Не прави това, Виргиния - сякаш за пръв път в гласа на този така корав човек се прокрадна нотка страх - Никога няма да можеш да поправиш стореното ако ме убиеш...!
Краката му обути в скъпи обувки се вхъзгаха опасно по мокрите плочки. Свирепият вятър не му позволяваше да се добере до каквото и да е било за да се хване.
Раян с ужас осъзна че шефа му щеше да свърши като стъклата които се бяха посипали надолу секунди по-рано. Също така разбра че само той може да спре ужаса...
-Джина! - хвърли се той пред нея с неочаквана дори от самият него смелост и увереност - Джина спри, прекрати това!
Очите и, черното на мястото на сините и очи, го плашеше, но той се опитваше да я спре. През ума му мина мисълта че ако тази жена, това нещо пред него някога е имало душа, то тя вече е безвъзвратно загубена в тъмнината...
Чуваше виковете на шефа си, но не можеше да ги разбере докато накрая не се промъкнаха в съзнанието му...
-Раян, махай се от там - крещеше той - Рос, тя ще те убие! Раян разкарай се от там!
Погледа на тъмнокоситя мъж се плъзна от Джина към шефа му които не спираше да крещи дори така близо до ръба. Ръцете му все още стискаха и разтърсваха раменете на Виргиния...
Нещо се случи. Рос беше отхвърлен на пода.
Пистолета му попадна в ръката му и той го насочи към жената. Стереля, стреля докато пълнителя не започна да щрака празен, дори и няколко пъти след това.
Шефа продължаваше да му вика, не беше спирал...
-Рос, спаси ги! Спаси момичето, спаси охранителя... Това е заповед Рос! - изкрещя вече с неприкрит страх в очите си мъжа - Не и позволявай...
Раян усети как ума му казва да остане, но тялото не му се починява, как се подчинява на заповядите на шефа му...
Ако това беше последното му желание, ако Рос не можеше да стори нищо друго...
Веднъж излязъл от офиса през прага на някогашната стъклена врата вече спомен в песъчинки сам се затича към асаньора които току що идваше. Заедно с досадното известяване на Рос му се счу и смразяващ костите вик.
Пред очите му се появи доста реалистична картина... Главата му се заврътя и той се блъсна в някого поваляйки го на пода на кабинката. Раян започна да натиска панически напосоки копчетата по таблото.
-Тръгвай, тръгвай, проклетия такава - изкрещя той извън себе си най после налучквайки копчето за затваряне на вратите.
Рос се отпусна изтощен физически и психически на пода заравяйки лицето си в ръцете си. Пред очите му се редяха образ след образ кой от кой по-зловещ...
Изщракването на пистолет го накара да надигне лицето си към човека когото беше съборил.