Living your dream

И така, ново нещо от мен пийпъл
Недейте да ме линчувате

Ел надраска разсеяно последните щрихи от сянката в картината лежаща пред нея. Завъртя молива в дългите си изящни пръсти и пъхна кичурче немирна чуплива коса зад ухото си докато гледаше листа преценяващо.
Пауза в песента която звучеше в ушите и я накара да чуе домашният телефон и настойчивият му звън. Тя скочи от стола и издърпа със замах слушалките от ушите си.
-Да? - издиша тя в слушалката, а ума и неволно отлетя отново към рисунката лежаща кротичко на бюрото и и над която беше прекарала последните няколко часа.
-Ел! - извика глас отсреща с открито възмущение и паника в него карайки момичето да отдръпне телефона от ухото си за да не оглушее - къде си и защо не си вдигаш мобилният?
Елена въздъхна и се приготви да обяснява на полу-ядосаният, полу-разтревожен събеседник, който в действителност беше по-големият и брат.
Обяснението и не го удовлетвори особено и Ел затвори телефона с въздишка на облекчение едва няколко минути по-късно, за да се върне към рисунката си.
Но сега тя и се стори толкова неудовлетворяваща. Момичето откъсна листа и го смачка с досада, а след това се завъртя на стола за да се опита да оцели кошчето в ъгъла на стаята.
-И тя стреля иии... Кош! - завъртя се триумфално Ел на стола.
Следващият един час тя прекара над нов лист, с молив в ръка и музика кънтяща в ушите и. От време на време издухваше по някои нахален кичур коса паднал пред очите и. Но колкото и да опитваше... все нещо и пречеше да достигне до съвършенството което искаше да постигне. В резултат на това купчинката изхвърлени листа в кошчето, а и около него, ставаше все по-голяма.
И когато Елена едва прехапваше устни за да не изкрещи във възторг че изглежда се получава...
Звъна на телефона и отново я изтръгна от творческият сапунен балон в който се беше затворила.
-Дийн! - изкрещя момичето възмутено без да знае дали изобщо отново звъни брат и. То погледна убийствено вибриращото пеещо чудо на техниката сякаш искаше само с очите си да го унищожи. След секунда разбра че няма да се случи и взе машинката в ръката си с досада.
-Какво трябва да направи едно седемнадесетгодишно момиче, за да го оставят да твори на спокойствие?! - каза тя на един дъх.
-Аммм, чакай да изброя - засмя се някой отсреща - Да не вика в ухото на най-добрият си приятел, да не закъсняваш за срещите с него, и само между другото да го слушаш като ти казва колко си невероятна в рисуването, защото въпросният се басира че в единият час в които закъсняваш си напълнила кошчето си с листа.
Лицето на Елена се оживи в момента в който чу гласа на най-добрият си приятел.
-Рииик! - извика тя - Рики, Рики, Рики! - после се усети - Оу, аз пак закъснявам, нали...?
В ухото и прозвуча нова порция смях от Рик, както и нечий друг.
-Омг, Рикище пак ли си ме пуснал на високоговорител? - намръщи се момичето като опитваше да разсреши косата си докато държеше телефона си с рамо - не особено лесна задача както знае всеки които се е опитвал да го прави.
-Дам - отвърна невъзмутимо момчето.
-Какво "дам"? - опита се да си събере нещата в малката чантичка за навън - "Дам, закъсняваш" или "Дам, пак се изложи пред потенциалната ми настояща приятелка?"
Рик се поколеба което накара момичето да си го представи как зяпва от очудване.
-И двете да кажем - с малко поохладен ентусиязъм каза той.
-Как знам просто - поклати глава Ел - При вас съм до 15 минути - каза тя и понечи да затвори телефона.
-Нееее! - извика Рик за да предодврати действието и - Виж, ние сме пред вас, така че направи минутките 5 или още по-добре -2 - каза той и затвори с усмивка.
Момичето изпуфтя и сложи тлефона в джоба си. Спря се за секунда пред огледалото, поразроши току що-сресаната си русолява начупена коса и излезе.