Ловец на вампири /Hunter/

Ловец на вампири


Нещо-като-предговор или коя съм аз

Името ми е Джейн, Джейн Смит. Аз съм ловец. Но не какъв да е представител на това съсловие. Аз преследвам опасни свръхестествени същества. Тясно съм се специялизирала в борбата с вампирите, въпреки богатият си опит със всякакви други напасти.
И не, нямам тялото и устните на Анджелина Джоли, да не говорим че изобщо не съм се доближавала пък какво остава за запознанство с Брад Пит.
Но пък тя се съмнявам даже да е сънувала да участва в екшъна които представлява живота ми. И повярвайте ми, налага ми се да пълзя из пещери и гробници доста по-често от колкото на нея и Индиана Джоунс взети заедно.
Да си ловец на кръвопийци не е лесно. Ако имате слаб стомах и нерви които не са от желязо, както и бавни рефлекси изобщо не се захващайте. Няма да оцелеете и час в този бизнес, а какво остава за денонощие.
Гадините изобщо не искат да се разделят с безсмъртието и вечността си в полза на мен и милите жители на планената ни, които тънат в блаженно неведение. Е, аз и неколцина други се опитваме да опазим живота или кръвта им в специфика от зъбатковците но не винаги се получава така че да си свършим работата както трябва.
Защо ли?
Ами различни непредвидени неща от рода на ядосани полицаи които имат заповед за ареста ти, или хилядолетни или чистокръвни (в най-лошите случаи и двете) вампири, които жадуват да те разкарат от пътя им за да господстват над града, щата или там каквото искат. Такива дреболийки общо взето.
Предполагам че вече си ме представяте супер висока и силна... Нека разсея заблудата ви:
Висока съм едва метър и шестдесет и пет. Имам светла, почти руса коса обикновенно вързана на опашка, светли очи и бледа кожа. Фигурата ми може да мине за слаба, но това не означава че съм слаба физически.
А и в краен (и не само) случаи оръжията са с една идея по-добри от всеки мускулест мъжага пък било той и на стотина години.
Това за мен накратко.
Къде живея ли?
Домът ми е в Маями, Флорида, макар че пътувам много и най-обикновенно пребивавам в крайпътни мотели. Спокойно, можете да ме откриете по мотора, с които не се разделям.
Това е едно от малкото неща с които не съм склонна да се разделя - черната си пистова Хонда. Е, не е като някое модифицирано Харли, и за това също ме подценяват доста, но определено с подобренята върши може би и по-добра работа.
В момента пак съм на мотел. Или поне бях, преди подчинените на някои ядосан ми вампир не нахлуха посред бял ден в горе долу хубавата ми уютна стая и не я направиха на пух и прах преди да ме натикат в черната бронирана кола паркирана пред мотела. Поне не пипнаха мотора, а само го зарязаха на жаркото и безмилостно слънце в покрайнините на Ню Орлиънс.
И така... попаднах в поредната игра която ще ми се наложи да играя. Току виж е някои стар познанйник.
Питате ме защо станах ловец?
Е, историята е дълга и увлекателна. Ако се задържите около мен задължително ще я узнаете, ако разбира се милите и дружелюбни господа вампири ми позволят да ви разкажа...

Глава 1 или къде съм и къде е Сами като ми трябва?!

Естествено, вързана съм. Понякога вампирите нямат никакво въображение! Могат да се показват на слънце и да ядат чесън, но не могат да измислят нещо по оригинално от това!
Но колкото и да се възмущавам, факт си е, че най-неприятното в това да си ловец е че когато те хванат непременно те натикват в малко клаустрофобично помещение, което освен запуснато е и полу-наводнено. И те завързват за стол. Винаги е за стол!
Да, точно и аз казвам че е банално! Но ходете да го обясните на някои роден 17 век когато идеята едва е прохождала...
И пак ме питате защо съм ловец...
Защото... можех да имам хубава, солидно платена и с нищо незастрашаваща живота работа в някоя от високите сгради в Маями и да нося скъпи костюми вместо обичайното си облекло, но къде е купона в цялата тази схема?!
Само за протокола: наистина опитах такава работа. Само че неприятностите ме намерих още в края на първата работна седмица...
Неприятностите бяха с бледа кожа и рокерски якета и много държаха да ме убедят че бягам от съдбата си.
Добре де, хубаво ама хайде да ми обяснят с какво съм заслужила подобна съдба?
Да, питах ги, само където те не можаха да ми дадат снислен отговор... Което беше много жалко.
Факт е че колкото и старателно да се покрия, пак ме намират. От мен да знаете, вампирите са страшно злопаметни същества и са още по-големи физиономисти. Поне повечето от тях. От време на време се среща и по някои които не е иначе сега нямаше да стоя тук и да ви разказвам тази история.
Уплашихте ли се?
Е, ако досегашните общи приказки са ви наплашили, то оставете тази тетрадка, или затворете тази интернет страница и подхванете нещо друго с което да затормозите мозъка си. Нещо розово и с пърхащи пеперудки. Мога да ви уверя че тук няма да намерите нищо такова.
Поне така говорят инстинктите ми. А те са безпогрешни, въпреки че Сами слага едно "почти" пред определението им.
Инстинсктите ми също така подсказват че много скоро в тази мизерна стаичка ще влезе някои, които изобщо няма да ми е приятен, ще светне лампата, която се държи на магия на тавана, която дори не е енергоспестяваща, и няма да се измъкна от тук без някоя и друга повреда.
Просто надушвам неприятностите които са надвиснали над горката ми русолява глава.
Сами казва че съм магнит за неприятности и вампири.
Като стана на въпрос... къде е Сами и защо винаги когато ми трябва го няма или закъснява?!

Глава 2 или кой е Сами

Кой е Сами ли?
Е, това вече е интересна история.
Колкото и странно да ви прозвучи Сами е вампир. Да, аз преследвам вампири, но сътруднича с вампир.
Правилно чухте.
Но Сами не е като другите. Гледайте ме с подозрение колкото си искате.
Открих Самюел, както е истинското му име, преди три – четири години. Криеше се усилено от враговете си. По-точно той ме откри. Нахлу в апартамента ми посред нощ с гръм и трясък. За малко случката да завърши трагично за него. Той ме откри, аз го спасих, той ми стана уж длъжник, въпреки че аз нищо не исках в замяна за спасението му...
Малко по малко го опознах и той се превърна в моят екип, в единственият ми довереник и партньор.
Искате да знаете още за него? Добре, питайте.
Знаех си че ще ме питате първо за външността, а после за характера му.
Както и да е. Сами има невероятно тяло. По-висок е от мен с десеттина сантиметра и има наистина прекрасно тяло. Понякога имам чуството че го е градил цяла вечност. Но знам че не е така, въпреки че се чудя дали с безсмъртието не идва и бежственото тяло. Ако е така – червена точка за вампиризма. Сами е вампир едва от десет години. Или иначе казато си е чист младок в тези среди – неговите среди в които аз нахално навлизам почти ежедневно.
Сам има дълга до врата тъмна, почти черна коса. Дотук типично по вампирски. Но трябва да спомена че неговите очи са на светлинни години разстояние от техните. Вместо да са черни или червени, очите му са шоколадови. Да, правилно ме чухте, с цвета на течен шоколад. Най-невероятното е че те излъчват топлина. Поне към мен де.
Иначе той е сериозен. Обича да гради въздушни кули, но не се увлича. Невероятен сшец е в областта на комуникациите и е в свои води навсякъде където има портативни мега технологични джаджи. От които да си призная аз понятие си нямам. Знам как да си ползвам лаптопа и мобилния, но само до там.
Партньорът ми е от търпеливите вампири които могат да боравят по-добре с хладните оръжия от колкото с убедителната логика. Но живота го е научил на това. Само аз не се научих...
Виждам как вече ви потекоха лигите по него, така че млъквам. Той е единственият човек на когото доверявам живота си, за когото ми пука и за когото бих излязла на пътя на куршум или всякакво такова болезнено и убиващо нещо.
И знам че и той би го направил.
Може би в дъното на цялата тази жертвоготовност се крие нещо повече, кой знае... Или пък и двамата знаем.
Спасявали сме си взаимно кожите повече пъти от колкото мога да преброя. И всеки път след някое опасно измъкване следва караница кой какво е трябвало да направи, след която пък следва много удовлетвореност от работата и от това че сме се измъкнали. И така е всеки път когато се разминем на косъм със човека с дългото черно наметало и острата коса...
В момента се ядосвам на самата себе си. Ако бях изчакала кротичко Сами в Ню Орлиънс както се бяхме разбрали, сега може би нямаше да съм тук и да съм стигнала до фазата да се моля той да ме намери преди вратата да се отвори със зловещо скърцане като по филмите и да влезе някои който сто процента не бих искала да видя.
Естествено Сам няма да пропусне да ми натрие носа за това че не съм го изчакала... И е прав. И ще го направи когато долети с някоя от хубавите си спортни коли.
Защо ме гледате така стреснато?
О, освен компютърен спец той е манияк на тема високи скорости. Но вярвате или не никога не са го хващали. Той го нарича негов талант. Така и не ми каза как съумява да намали скоростта точно преди камери или патрулки. Както и да е, той обожава спортните коли и си угажда доста в това отношение. След като има средствата... Още една точка „за” вампиризма – цяла вечност за събиране и харчене на богатство.
Ако си материалист разбира се.
Аз не съм, не съм била и няма и да бъда. Предпочитам да си чуствам пулса пред колите и безкрайният живот.
И да си дойдем пак на думата.
Къде е Сам когато не мога да се измъкна сама от капана?
Какво предлагате?
Запалката в задният джоб на удобните ми светли (или може би вече не чак толкова ветли) дънки?
Щеше да свърши работа ако ръцете ми не бяха вързани по отделно.
И не, не пуша. Просто сантиментален спомен с проследяващ микрочип в него.
Казах ли че Сами е гении? Не? Е, казвам го!
Едно време реши че ще е много забавно да ми даде запалка за да има винаги огънче под ръка. Той пуши... Великата му философия е че след като е мъртъв това не го уврежда.
Кой знае, може и да е прав. Аз лично не бих пропушила само защото съм мъртва. Лично мнение.
Между другото спомняте ли си какво ви казах преди малко?
Не?
Върнете си лентата назад, понеже се оказах права.

Глава 3 или кой влезе и как Сами не се наложи да ми спасява кожата този път

Естествено, както и бях казала, мъж влезе и светна лампата. Да, държи се на магия, а помещението е толкова влажно че не ми е ясно как не направило късо съединение до сега. Хм, чудно наистина.
Примигвам няколко пъти докато успея да фокусирам.
Мъжа пред мен е масивен, но не прекалено мускулест. Има коса, макар и не много и е подстриган във викториански стил – къдрава коса, до раменете...
Банааааално...
-А, госпожо Смит...
-Госпожица – поправям го по навик. Какво ги е прихванало всички? Защо ме състаряват! Та аз съм едва на двадесет и пет години...
-Извинете, госпожице Смит – усмихва се той поправяйки се моментално. Добре, любезен вампир. Не знам защо обаче си мислите, че това означава че ще ми се размине.
-Защо съм тук и кой сте вие? – питам. Е, не съм в позиция да искам отговори, но може и да ми ги дадат, понякога и това се случва.
Този път изглежда обаче ми върви.
-Името ми е Луи. Не ви трябва да знаете фамилия. Тук сте защото аз искам така.
-А защо ме искате тук – питам аз.
-Това ще ви стане ясно, ако ми позволите да ви изведа от тази... хм... дупка.
-Поне сме на едно мнение за мястото. Не е много изискано – повдигам леко рамене аз или поне се опитвам при положение че са ме вързали точно така.
-Повярвайте ми, вкуса ми далеч надминава това – виждам как той махва лениво с ръка и в стаята влиза някаква жена. Висока е. И ужасно красива.
Дам, и красотата идва с вампиризма, не само тялото. Още една точка в полза на това.
О, не спирам да оценявам достойнствата на вампиризна и това е!
Както и да е. Жената беше облечена изискано. Костюмът и вероятно струваше цяло състояние. Изглеждам като клошар в сравнение с нея и перфектният и вид.
И за друго бях права – дънките ми далеч вече не са светли...
Ех... обичах ги тези дънки...
Жената ме развърза само с едно движение на остро джобно ножче което не разбрах кога и от къде извади.
-Благодаря – дори и да беше вампир, какво ми пречи да съм любезна. Още повече че все още не ме бяха предрасположили да ги нараня. Ако ме нападнеха, щях да се защитавам. Ако не ме нападнеха... е, щях да ги изслушам и да видя как ще се развият нещата.
Все пак веднъж скед като спасиш вампир, и се научаваш да се съобразяваш кои с какви намерения е и това съответно го праща назад, напрев или извън списъка с тези за премахване.
-Няма за какво – усмихна ми се в отговор вампирката.
Уоу, вампир с обноски. Даже двама в една и съща стаичка, която не стига че беше малка, ами и изобщо не подхождаше на облеклото или държанието им... Странно...
Още повече че нито един от тях не си показа зъбите за да ме сплаши или да ме спре да побягна например.
Не че щях да успея да стигна до някъде. Щяха да ме усетят само ако си помисля да избягам. Надявам се не сте се опитвали да бягате от вампир. Нямате никакъв шанс да се измъкнете. Даже е съмнително в какво състояние ще сте след това.
-Госпожице Смит? – въпроса беше отправен към мен. Аз все още си седях в стаичката разтривайки дясната си китка с лявата докато Луи беше протегнал ръка към мен от рамката на вратата през която навлизаше силна слънчева светлина. Зад него беше вампирката.
Очевидно бяха поредните вампири на които светлината не им влияеше. Започваха да стават все по-често явление.
Поемам ръката му. Не че имам кой знае какъв избор при положение че ми препречва пътя към хубавият въздух и вятъра и слънцето. Любопитно ми е дали въпреки всичко щеше да ме пусне без да вземе ръката ми в своята за да ме изведе от помещението.
-За какво мислите, госпожите Смит? – чух мелодичният му глас до себе си.
За секунда се зачудих какво да му кажа.
-За това че не ме представихте на младата дама, която ме освободи – усмихнах се възможно най-приканващо аз въпреки че идея си нямах как точно изглеждам след екшъна в мотелската ми стая – Както и защо съм тук.
-Нетърпелива сте, мон шер – поклаща глава той с усмивка с която все едно ме покровителства.
-Не ме наричайте така – отвръщам леко по-остро от необходимото, отдръпвайки ръката си от неговата.
Само че... той не ме пуска.
-О, докачлива сте – отвръша Луи без да сваля усмивката от лицето си – Всичко по реда си, госпожице Смит, всичко по реда си.
С тези думи той целува леко ръката ми. Докосването е хладно и приятно, особено в тази жега, като докосването на пеперуда върху нежно цвете.
И въпреки всичко, май това ще е всичко което ще получа за отговор.
Вървим в мълчание. Вампирката върви пред нас. До сега не се бях огледала наоколо. Намираме се в песъчлива местност. Наблизо се чува голям път. Може би магистрала?
Да, сега само остава да разбера близо до коя от многото магистрали съм, ако е такъв пътя а не просто някое шосе с по-натоварено движение.
-Къде съм? – въпроса е повече към вампирката вървяща леко напред. Движи се грациозно като някое диво животно което е прекрасно но едновременно с това и опасно. Това е то обяянието на вампирите...
-Търпение... госпожице Смит – мята ми тя една усмивка.
Май ще ми се наложи наистина да се запася с търпение ако искам да разбера нещо.
Е, все е нещо че ме пуснаха от малката стаичка.
А сега предстоят изненадите.

Глава 4 или вампирите определено имат вкус... Ама не казах ли че ще спра да ги оценявам?!

Изглежда мълчанието е неловко само за мен в колата. Все пак не ми се случва често да се возя в маркова кола с двама, не, грешка, трима, плюс шофьора, вампира докато изглеждам като тотален клошар.
Все тая. Никои не ми каза накъде отиваме, а и аз не питах. Ясно ми беше че отговор няма да получа. Вампирите и тяхното вечно търпение... Готови са да поседят век-два и да мълчат докато чакаш от тях да изплюят важно късче информация но няма да проговорят...
Унесена в такива мисли не забелязвам как стигаме до Ню Орлиънс. И за какъв дявол ме бяха замъкнали на края на света по средата на пустинята за да се върнем пак в Орлиънс?!
Само че мястото където колата спира е на светлинни години от сносният мотел в които съм отседнала. Всъщност това място го кара да изглежда като жалка съборетина.
Возилото е спряло пред невероятна викторианска къща богато украсена отвън, но въпреки това не претрупана. По покрива се точи ограда и не изглежда изобщо зле при положение че къщата е реставрирана и изглежда доста нова. Но все пак има нещо в нея което нашепва че не е безопасна и нова, че не е нищо което даже да се доближава до определението за топъл и спокоен дом.
Градината разстилаща се пред нея е добре, да не кажа перфектно поддържана въпреки адката жега. Но в нея няма деца, няма никакви хора.
За секунда си представям как в тази къща се състояли приеми и са живели огромни фамилий, или дори само една фамилия. Фамилия чийто член седи пред мен и ме подканва с вежлив поглед да го последвам преди да съм се разтопила под жаркото слънце.
Оглеждам се. Вампирката е намусена. Изглежда така все едно изобщо не и харесвам. Все едно ще ме изяде. И о, повярвайте ми тя е способна на това. Само че преди да се панирам виждам че тя всъщност оглежда дрехите и косата ми.
Ами да не сте ме затваряли на онова гадно място! Дрехите ми си бяха съвсем наред!
С тази мисъл си вирвам малко носа и пристъпвам към Господаря на замъка, както наричам Луи в главата си.
Вампирът върви пред мен. Жената е след мен, а шофьора отпраши нанякъде с колата. Не се чува друг звук освен скърцането на обувките ми по насипаната пътека водеща през градината до вратата на къщата.
От време на време чувам как вампирката въздиша. Май вървя твърде бавно въпреки че почти тичам за да настигам Луи.
Защо ли не се очудвам... вратата е огромна, двойна... и скърцаща. И се отваря преди Луи да е направил даже движение. Естествено. Трябва да има иконом. Близко е до ума.
Предверието е... огромно! Да, точно това е думата! Няма по-точно. Колкото и голяма да изглежда къщата от вън, тук изглежда направо... огромна! Кой знае за колко човека има място тук.
-Мисля че ще е уместно госпожица Смит да се преоблече преди обяда с Господаря – предлага Луи обръщайки се към вампирката която ме пази все още отзад.
Това ме стресва. Не е ли Луи господаря на замъка?!
Чуствам се малко излъгана. Тъкмо бях решила че този вампир господар поне е дружелюбен. И обяд... това не звучи добре. Нищо че съм адски гладна.
Всмисъл нямам нищо против да обядвам с Луи например. Не изглежда като човек които ще ме отрови и няма опасност аз да съм обяда. А и имам нужда от кафе, нищо че е късният следобед.
Кафето винаги ми е помагало. Не, не ме изнервя а ми помага да се съсредоточа и да измисля неща които иначе изобщо няма да успея да измисля. Да, станно е знам... То какво при мен не е сложно или странно...
Както и да е. Та думата ми беше за къщата. Определено отвън не е и наполовина толкова величествена колкото изглежда отвътре. Мебелите са невероятно богати. Има както от 21 така и от 16 век, както и от междинните но всичко е съчетано абсолютно безукорно. Чак се чудя дали не го е правил професионален декоратор или този Господар има просто прекрасен вкус.
Не питайте как знам за мебелите. Помагах на Сами преди година две да си преобзаведе апартамента. Беше кошмар. И то от най-ужасните. По-зле от колкото да съм на шопинг с майка ми. А този рекорд трудно се бие.
-Кхъм... госпожице Смит? Добре ли сте? – усещам че някои ми говори. Оказва се иконома.
-Да, да добре съм – отвръщам аз съсредоточавайки се върху разговора. Луи и другата кръвопийца са изчезнали някъде докато аз зяпах.
-Тогава ще ви помоля да ме последвате – продължи с професионален глас иконома показвайки ми с плавно движение че се очаква от мен да се кача след него по огромното стълбище водещо към вторият етаж на къщата.
Дали ще ми каже къде ще ме води?
-Къде да ви последвам – питам аз леко подозрително все пак стъпвайки върху първото стъпало по безупречният блед килим виещ се нагоре по стълбището.
-Как къде? – пита очудено той накланяйки главата си на една страна – Към личната ви стая разбира се!
Каза го така все едно е трябвало през цялото време това да ми е ясно. Почти се чуствам глупаво. Така де, не ми се случва всеки ден да ме приветстват така във вампирска резиденция! Влезте ми малко в положението...
Качвам се след иконома. Определено познава къщата като самият себе си ако не и по-добре. Иска ми се да го попитам от колко века е тук и служи на Луи и господарят му които и да е той. Е, скоро поне това ще разбера.
Тихо въздъхвам когато иконома рязко спира пред една дървена врата. Личи си че е изработена изкустно и с много труд.
Вампира поставя ключ в ръката ми и отстъпва почтително оглеждайки ме за пореден път с недоверие. Извъртам очи. Това оглеждане от всички започва да ме дразни и то сериозно.
Опитвам се да не му обръщам внимание и отключвам вратата. Почти очаквам да не последва вътре. Слава Богу не го прави. Само това оставаше, да ми върви по петите като някое дресирано кученце...
Досадааа...
Обръщам се към стаята скептично настроена. И в следващият момент оставам поразена. Ако бях възхитена от къщата и мебелите направо съм слисана от тази стая. Които и да я е обзавеждал определено има вкус. Да, напълно осъзнавам че е накои вампир. И да, осъзнавам че казах че няма да го хваля повече но просто при тази гледка не мога да не го направя. Стаята си е просто прекрасна.
Стените са боядисани в бледо зелено което приятно отморява очите. Мебелите са перфектно съчетание от различни епохи както навсякъде другаде в къщата където до сега съм била.
И има легло с балдахин. Това най ми се набива в очите. Винаги съм искала легло с балдахин и завеси. Само че никога не съм се решавала да си взема такова. Май е крайно време иначе вампирите определено ще се окаже че знаят с какво да ме изкушат...
Пристъпвам напред захласната и усещам как прашните ми ботуши потъват в мекият килим. Бързо ги събувам и ги оставям до вратата. Меката материя покриваща пода има меки зелени багри определено ръчна изработка. Личи си кога едно нещо е направено на ръка или с машина. Разликата е колосална.
На едно кресло лежат дрехи които очевидно са предвидени за мен да ги облека.
Леко неспокойно се приближавам към тях. Определено нямам доверие на хора които ми избират дрехите.
След малко по-внимателно вглеждане разбирам че дрехата е само една, рокля.
-Охх... – простенвам аз. Роклите са възможно най-неудобните дрехи за криене на оръжия. И поверявайте ми, мястото където Анджелина криеше пистолета си от вътрешната страна на бедрото определено не е удобно в реалността. Май ще трябва да се появя без оръжие на бойното поле на обяда. Но пък винаги мога да докопам някои нож или вилица в екстрена ситуация.
Към стаята има и баня така че мога спокойно да се организирам. Почиствам всичко от себе си и изсушавам русите си коси. Водата определено отпуска поскованите ми мускули за добро. Чуствам се по-спокойна въпреки че съм в нещо като бърлогата на лъва.
Обличам роклята. Материята е лека и удобна за жегите на Орлиънс но въпреки това дрехата е официална. Доста рядко срещана комбинация всъщност. Но ми допада. Ако имаше къде да скрия и някое оръжие просто щях да заменя дънките и широките блузи с нея.
Така е, доста съм капризна по отношение на дрехите си, знам.
Роклята вече е на мен, трябва да отбележа че не ми седи толкова зле колкото очаквах. Не съм обличала рокля от абитуриенският си бал който едва не беше опорочен от разни неочаквани посетители на по хиляда години. Но това е друга история. Тогава всъщност разбрах че призванието ми е да съм ловец на вампири и че са ме набелязали за това още от дете...
Не е лесно...
Поглеждам се в огледалото за да подредя косите си. Разпуснати изглеждат... странно... Поглеждам часовника. Надявам се да не закъснявам. Приготвяла съм се около час. И това не се случва често...
Изведнъж ми се приисква да се върна в Маями, да се радвам на слънцето и на сърфистите и на океана...
И сапуненият балон се пука с гръм и трясък... Тактично покашляне ме изважда от унеса ми. Зад мен седи иконома и ме чака търпеливо. Изобщо не съм го чула да влиза. Това е кофти тръпка вече.

-Мадам, очакват ви – почтително казва той и посочва с едната си ръка към вратата.
Кимвам и събирам леко роклята за да мога да пристъпвам без да се спъвам в нея. Въпреки че са нацелили размера, дължината е повече от колкото мога да понеса.
-Госпожице? – пита очудено иконома – Няма ли да се обуете?
Поглеждам го малко изненадано.
1. Изобщо не бях осъзнала че все още съм боса.
2. Не мисля че ботушите ми ще вървят с роклята.
3. Трябва да започна да се оглеждам по-добре, защото вампира ми сочи една кутия оставена на стола върху които лежаха и дрехите минути преди това.
-Оу... благодаря – казвам леко раздранено като последното чуство е към самата мен породено от точка трета.
Бързо отварям кутията. Добре, да видим дали и това са нацелили...
И да, сандалите, защото това са сандали, невероятни и летни и на токчета, ми стават идеално.
-Зловещо – промърморвам си аз. Въпреки че слънчевото време и обстановката и всичко останало не нашепват за нищо словещо. Но това не ме успокоява. Само при мисълта за вънщният вид на къщата ме побиват тръпки.
Тръгвам след иконома които дори и за секунда не проявява нетърпение. Или той е великодушен или господаря му. Или и двамата. Великодушни вампири. Още по-зловеща тенденция. Такива обикновенно искат нещо в замяна. Оглеждам крадешком скъпата рокля и обувки докато крача по меките килими. Какво ли ще искат в замяна на всичко това?
Потънала в мислите си погледа ми се плъзга през картините накчени по пищно окрасените коридори. Ума ми запомня дребни детайли от тях. Шапка, момиченце със златни къдрици, усмивката на жена, дуел между хора...
Иконома спира и ми отваря врата. За секунда се стъписвам виждайки как пред мен се открива огромна зала. В ума ми изниква асоцияция за балове и пищни пирове.
Дали наистина е било така? Може би... Но сега залата е празна с изключение на една маса поставена в самият и център. На пръв поглед тежката масивна маса изглежда незначителна на фона на богатата окраса на залата. Картини, тежки завеси... Имам чуството че се намирам в роман.
Пристъпвам колебливо. Къде отиде цялата смелост която трябва да притежава един ловец?
Иконома не ме следва в залата. Обрщам се за да го потърся с очи но виждам само как тежката врата се затваря несъмнено без особено усилие от негова страна.
Изглежда няма никои освен мен тук. Токчетата ми трополят по мраморният под. Звуците отекват в стените на огромното помещение зловещо. Мога да чуя как дишането ми се превръща в ехо от въздишки. Изведнъж ме хваща страх.
-Ехо? Има ли някои? – питам колебливо като се опитвам да придам на гласа си известна доза сигурност. Не се получава много. И разбира се не получавам отговор. Толкова е дразнещо... Никои не ми дава никакви отговори днес.
Пристъпвам още крачка към масата оглеждайки се. Дали все пак аз не съм обядът?
С тази мисъл взимам един от сребърните ножове от масата. Цветята поставени в центъра и ухаян опияняващо, но не е точно сега момента да се захласвам. А сега големият въпрос... Къде да скрия ножа...
Оглеждам изпитателно помещението.
Ако бях вампир къде щях да се скрия...?
Грешна мисъл... тук бъка от места където може да се скрие всеки, не само вампир!
Оппа... грешка номер две! Сребро?! На маса на вампир?! Какво по дяволите става тук?!
Така, за вас мили мой непросветени читатели, среброто е нещото от което вампирите бягат като от чума. Напоследък само то ги убива. Нали ви казах че слънцето и чесъна вече не ги плашат... Гадна история, какво да ви кажа...
Все пак закрепвам внимателно хладният домакински прибор за крака си чрез каишките на сандалите. Кой е казал че модерните обувки не са удобни?! И току що бих Анджелина по изобретателност. Ура за мен.
Точно навреме спускам роклята над глезена си когато вратата тежко се отваря.

Глава 5 или някой ще ми обясни ли най-накрая какво се изисква от мен?!

-А, госпожице Смит! Каква приятна изненада – чух някои да плясва с ръце и да изрича тези думи с престорено весел и изненадан глас.
Опитвам се да си сложа любезна усмивка когато се обръщам за да видя домакина си и господаря на замъка. Има доста приятн глас. Е, с усмивката нищо не става но успявам да скалъпя поне бегло подобие на учтиво изражение. Какво да направя като не обичам да ме отвличат и да ми съсипват любимите дънки.
-Радвам се че ви виждам – продължава гласа докато аз гледам смаяно към фигурата която се приближава с походката на благородник. Та той е човек! Човек, за Бога! – Мислех си че няма да се съгласите да дойдете.
Ето това вече е наглост. Усещам как маската изградена на лицето ми се превръща в кисела гримаса. Май е време да кажа нещо.
-Не са ме питали – опитвам се да кажа що горе учтиво аз – Покани не съм получавала.
-О, доброволното поведение е най-добрият начин – кимва той с насмешка. Усещам сарказма. Дразни ме. – Повярвайте ми, моите хора щяха да направят всичко да ви доведат.
Да бе, не се и съмнявам, съсипаха ми мотелската стая за отрицателно време. Кимвам вежливо само където няма да си затварям повече устата.
-Е, как сте накарали вампирите да ви се подчиняват? – питам аз. Не съм мръднала и с милиметър от мястото си докато той, висок, с къдрава коса и изискани дрехи обикаля из залата с равномерна и изнервяща походка. Токовете на официалните му обувки тропат по мрамора и ехото от тях не действа хич успокояващо на нервната ми система.
При въпроса ми той се обръща.
-О, забелязали сте – усмихва се той. Усмивката му е невероятна – Извинете, може ли да ви наричам Джейн, ще е по-лесно за всички ни.
Отварям уста да му кажа че изобщо не може да ме нарича така и че искам отговори само че не получавам шанс да се изкажа.
-И така, Джейн, искам да знаете че аз съм доста влиятелен човек – започва той сядайки на масата – Но моля ви, седнете, какъв неучтив домакин съм.
Наблюдвам скептично как става и идва до мен подавайки ми ръка леко покланайки се. Започвам да се изморявам от цялата тази церемониялност.
Подминавам го и сядам на стола отреден за мен като леко повдигам роклята за да седна като внимам да не разкрия оръжието си. Мъжа отива към мястото си без да показва признаци че се е обидил или нещо такова. Просто сяда спокойно.
И двамата мълчим.
-Искам отговори – твърдо заявявам аз обмисляйки по какъв начин да стигна най-бързо ножа.
-Много искате – отвязва ме студено той. Сивите му очи са студени като камък.
-Защо съм тук? – казвам аз устоявайки стоически на леда в очите му. Ако очите са прозорец към душата то този човек няма такава. Просто в очите му няма нищо освен лед.
-Защото така ми се иска – присвива очи той.
-Не можете да ме държите тук – изсъсквам аз раздразнено. Пръстите ме сърбят да се пресегна към ножа и да се опитам да го използвам за да се измъкна от тук.
-О, само гледай скъпа – насмешливо казва той.
-Не съм ти никаква скъпа – студено казвам аз – Дори името ви не знам. Какво остава да знам защо съм тук. Никои от слугите ти не пожела да ми каже.
-Защото им е забранено, кукло – извъра очи той ставайки внезапно от стола които отдалечава със скърцане на дървото върху мрамора.
Леко се отдръпвам и аз от масата тъй като той тръгва към мен.
-Ще ме търсят – използвам последният си коз като пристите ми леко пълзят към вдъгнатият глезен.
-Кой ще те търси – пита насмешливо той – Малкото ти приятелче ли? – после извиква неопределено - Доведете го!
Изтръпвам. Малкото ми приятелче ли? Кой...
О не, Сам...
Само не Сам!
Добре де, защо не може да стане поне веднъж така както ми се иска?! Вратата се отваря и вътре влизат двама огромни, ама наистина огромни вампира които мъкнат не кой да е а точно Самюел със себе си.
Усещам как ума ми отказва да приеме гледката. Сам, сломен, напълно изтощен и сякаш смазан от преимуществото на двамата гиганта които просто го пускат на студения под и си излизат.
Усещам как краката ми сами тичат към единственият ми приятел които в момента лежи на пода на няколко метра от мен.
Изобщо не ме е грижа за Господаря на замъка и падам на колене до Сам осъзнавайки напълно че ще съсипя роклята.
-Сам... – взимам лицето му в ръцете си. Под очите му има огромни синьо лилави кръгове и е по-блед от всякога. Китките му са разранени от нещо, което въображението ми рисува като окови. В мен се надига ярост и се обръщам към човека, които е виновен за всичко. Косите ми се разпиляват назад когато с внезапно движение се изправям изтръгнала ножа от скривалището му и ставам.
С няколко бързи скока съм до него и замахвам да му нанеса удар. Изобщо не ми пука че отвън са слугите му.
-Чудовище – изкрещявам аз когато той хваща китката с която държа ножа точно преди да нанеса удара – Чудовище! Какво си му направил?!
Усмивката му се разкривява в отвратителна гримаса когато вижда че няма да е лесно да се пребори с мен докато се опитвам да измъкна ръката си от хватката му.
-Глупаво момиченце! – изсъсква той изкривявайки ръката ми по начин които ме кара да извикам от болка и яд. След секунди съм свалена на пода с ръка зад гърба си а ножа е далеч далеч настрани изпратен с гаден звук от стържене върху мрамора. Той продължава да съска в ухото ми с отвратителният си кадифен глас – Глупаво самонадеяно момиченце! Да се самоубиеш ли искаш?! Трябваш ми глупачке! Не ме карай да те убивам!
Той пуска сякаш отвратено ръката ми и аз падам напред на пода. Китката ме боли, но не е нещо с което да не мога да се справя.
-Пусни Сам – казвам твърдо аз – Аз ти трябвам, не той, сам го каза.
Господаря спира засилил се към вратата.
-О, и той има роля в малката ми игра – казва той студено поглеждайки към лежащият на пода вампир – Но ти скъпа, си нещо специално...
Поглеждам в гърба му. Ако можеш, в този момент щях да го изпепеля.
Да ама не мога. Вратата се затваря и аз пропълзявам до Сам. Чуствам се унижена, но това няма значение.
Трябва да помогна на Сами.

Глава 6 или да помогнеш на вампир, които само между другото е и единственото ти семейство...

-Сам - умолително казвам аз докато галя лицето му с ръцете си - Сами, събуди се.
Но той не се буди, продължава да седи все така студен, както обикновенно, на пода.
Оглеждам се.
Залата е празна.
Не знам какво да направя. Никога не ми се е налагало да помагам на вампир в такова състояние. Никога не съм виждала Самюел така сломен, така... така... ох, по дяволите не мога дори да намеря подходящата дума!
Масата си стои сложена в средата на помещението. Аз поглеждам към нея.
Дали ако...
Ами да!
Хрумва ми идея. Ръцете ми леко потрепват но ставам решително и отивам към масата.
Нож... къде има нож... Оглеждам навсякъде.
Как може да няма?! Освен ако... освен ако Господарят не е знаел че няма как да ме накара да се съглася каквото и да иска...
Преди малко не го описах, но сега мислите ми се върнаха към него.
Висок е, по-висок от мен, всъщност кой не е по-висок от мен, с тъмна къдрава коса почти до раменете. Очите му са сини, почти сиви, студени очи. Чертите на лицето му сочат повече за надменност, орловият ну нос, изражение, което не допуска да му се противоречи или да се усмихне... Фигурата му не е слаба, определено е доста силен, по начина по които безпроблемно изви ръката ми и ме свали на пода...
Стискмам зъби. Толкова ме е яд... Не трябваше да му скачам така... Беше повече от ясно че нищо няма да направя. Но просто не знам какво ми стана, видях Сам на пода и... откачих... не трябва да си позволявам такива грешки повече.
Усещам как стомаха ми се свива на топка. Няма никакви остри предмети, никакви ножове или ножчета или нещо такова...
Чувам зад себе си него, стенание, повече приличащо на въздишка.
-Сам! - връщам се бързо към него.
Очите му са съвсем леко отворени, изглежда дезориентиран.
-Джей? - по високо казва вече той - Какво правиш тук?! Изчезвай докато е време - думите му се накъсват от усилието да стане.
-Стой долу - игнорирам протестите му леко слагайки ръцете на раменете му за да легне пак. Знам че пода е студен, знам че не е най удобното възможно място...
Въздъхвам леко. Той отново затваря очите си. Бледите му устни са полу отворени.
-Какво са ти направили... - прошепвам аз докосвайки белезите върху китките му.
Той поклаща глава. Ръцете му потрепват леко.
-Джей, изчезвай от тук - казва тихо той поглеждайки ме право в очите - Той търси теб, той е жесток, остави ме и бягай от тук, бягай далеч...
Поклащам глава.
-Сам, той вече ме намери... В интерес на истината очаквах ти да нахлуеш и да сриташ задниците на тези...
Главата му се отпуска назад. Изглежда не беше очаквал това. Опитах се да се пошегувам, въпреки че гласа ми изобщо не ми позволи и ми провали изцяло опита.
-Като ме познаваш, мислиш ли че бих дошла така? В рокля да те спасявам - поклаващ глава.
Той очудено ме поглежда сякаш едва сега вижда роклята и високите обувки.
-Уау...
-Уау ли?! - очудвам се аз - Какво "уау"?
Сам се усмихва леко и се надига леко въпреки че аз се опитвам да го спра.
-Уау, защото изглеждаш невероятно - кимва той като погледа му отново пробягва по роклята ми.
Направо не мога да повярвам...
1. Никога преди не ми е казвал, че изглеждам невероятно, даже и нещо близко до това.
2. В плен сме на вампири а той забелязва мен...
-Благодаря - усмихвам се леко аз, а после си връщам сериозността - Легни пак. Какво ти направиха, какво искаха?
-Няма да лягам! - запротестира сърдито той - Искаха теб. Само че не те получиха от мен, уверявам те - допълва той изглежда видял нещо в очите ми.
-Знам, не би ме предал - изправям се аз и се облягам на тежкият стол на които бях седнала.
-Какво искат от теб? - попита тихо Сам с очи наведени към земята което подчертаваше още повече лилавите сенки под шоколадовите му очи.
Повдигам неопределено рамене.
-Трябва да се махнем от тук - промърморвам аз.
Сам поклаща глава.
-Аз не мога да помогна този път - леко отчаяние се прокрадва в гласа му.
-Виждам... - гласа ми е изпълнен с негодувание отправено към двете горили които го внесоха. Потръпвам само при мисълта какво може да са му направили - Ти едвам се държиш на краката си. Явно ще трябва да останем тук...
-Не! - казва Сам високо, почти ме стряска - Ти трябва да се измъкнеш!
-Не и без теб - заявявам твърдо аз. Ето тези спорове като ги започнем...
-Джейн... - започва той с яд в гласа.
-Не ме джейносвай, Самюел! - тихо казвам аз напълно целенасочено използвайки цялото му име - Оставаме или се махаме но няма да те зарежа!
-Не, ти се махаш, защото аз не мога - повишава той тон - Джейн, трябва ми кръв, за да се възстановя, разбираш ли, ако случайно си забравила, аз съм вампир! - ядосва се той - Да, не ми харесва и на мен, но това са фактите!... Джейн? Слушаш ли ме?!
Само където аз изобщо не го слушах след думите му за кръвта...
-Джейн? - пита той раздразнено.
-Трябва ти кръв така ли? - питам аз все още замислено.
-Да, - отговаря той объркано - Но не разбирам - е, изглежда след това разбра - НЕ! - викът му проехтя в залата - НЕ, няма да го направя!
-Сам, изслушай ме... - опитвам се да кажа аз.
-Джейн Смит, как можа дори да си го помислиш - ядосано говореше той, но в думите му имаше и уплаха - Как можа да... НЕ! Няма да го направя!
-Сам, нямаш избор! - тихо казвам аз, опитвайки се да го убедя.
Той клати глава без да ме поглежда в очите, устните му повтарят "не".
-Самюел, това е единственият начин - отново съм на колене до него, с решителност в очите си, отново съм влеза лицето му в ръцете си и се опитвам да го накарам да ме погледне.
Но той не ме поглежда.
-Няма да го направя - твърдо казва той като хваща ръцете ми за китките и ги маха от лицето си - Няма да те превърна в чудовище...
-Няма да ме превърнеш в чудовище - опитвам се да му обясня, как да му помогна като дори не ми дава! - А и ти не си чудовище... За секунди ще стигнем до мотела и ще... там имам светена вода и всичко, ще се справя...
Сам се отдръпва от мен сякаш отвратен от самата идея.
-Джейн, не разбираш - казва той скривайки лицето си в ръцете си.
-Обясни ми тогава, какво не разбирам - започвам да се ядосвам сериозно, само си губим времето в глупави спорове!
-Ами ако пазят мотела?
-Ще ги разкарам - казвам аз.
-Да бе, ти ще бъдеш слаба - иронично казва той.
-Сам, престани. Знаеш че няма да пазят мотела - казвам аз раздразнено - Или ми кажи какво има или... - подавам му китката си аз.
Той се плъзва назад с мъчително изражение, сякаш се пази от огън.
-Джейн, недей - умолително казва той - Просто тръгвай...
Поклащам глава.
-Толкова ли не разбираш - мъчително казва той - Мога да те убия...
Повдигам рамене с непукистично изражение, въпреки че вътрешно не съм толква спокойна относно това. Имам му доверие.
-Джейн, преди не съм пил човешка кръв - казва той тихо но ме оставя да се приближа този път. Очите му прескачат от моите към китката и вените на нея - Страх те е, чувам...
Леко навлажнявам устните си, наистина съм нервна но не ме е страх. Имам му доверие.
-Ще се справиш, знам че няма да ме убиеш... - казвам тихо аз подавайки му китката си.
Той прехапва устни.
-Джейн... - последно прави усилие той - Сигурна ли си?
-Ако бях щях ли да седя тук и да те убеждавам - казвам му съвсем тихо аз.
Той поема ръката ми с треперещи пръсти. Поглежда ме измъчено.
Кимвам му.
"Ти си единственият ни шанс, Сам" помислям си аз когато той целува леко китката ми която потрепва от допира на устните му.
Затварям очи в очакване на болката. Но единственото което чувствам е леко убождане, сакаш от игла, и устните на Самюел.
Неусетно съм се съсредоточила само в усещането. Нямам никава идея колко време е минало...
Сам отделя устни и зъби от ръката ми.
Очите му блестят, тъмните кръгове ги няма вече. Но аз се чувствам уморена. Нормално всъщност.
-Джей? - разтревоженият му глас се промъква в ума ми. С очудване установявам че в него има почти истерични нотки - Джейн добре ли си?
-Да.. - отговарям провлачено. Опитвам се да се изправя на краката си и донякъде успявам. Токчетата изобщо не ми помагат. Сам ме подкрепя. Не успях да видя кога се беше изправил... Изглежда всичко вече беше наред.
-Хайде, ще те измъкна от тук - казва той премятайки едната ми ръка през рамете му, а неговата ме хваща през кръста. Усещам хладината на пръстите му през тънката рокля. Приятно е.
Но нещо не е наред. Чувам как тежката врата се отраря. Сам се обръща и в следващият момент се оказвам до един от френските прозорци в ръцете му.
-Дръж се - прошепва той в ухото ми.
Трясък.
Леко тупване
Вятър.
Затварям неусетно очите си и изпадам в безсъзнание...

Глава 7 или как се буди човек с по-малко от нормалното кръв в тялото си и какво стана след това

Отварям очите си. В тях нахлува светлина и ме заболяват. Опитвам се да разпозная къде съм и то само по тавана които виждам едва едва през замъгленият си поглед.
После малко по малко всичко си идва на мястото... Сам, къщата близо до Орлиънс, Господарят, чието име така и не узнах, кръвта ми по устните на Сам и по пода.
Главата ме боли, очите ме болят, имам чувството че всичко ме боли...
Поемам си дъх и пак отварям очи. И внезапно осъзнавам къде съм.
-У дома?! - възкликвам тихо. Гласът ми е дрезгав, сякаш не съм го използвала с векове.
Прекрасният ми апартамент... Е, вероятно не е чак толкова прекрасен, но в момента е най-хубавото място на света.
Надигам се леко. Дам, мускулите също ме болят...
Оглеждам полутъмната стая. Передетата са спуснати пред прозорците заглушавайки почти напълно всякаква светлина, а коженото яке на Сам стои послушно на един стол наблизо които не си спомням да е бил тук някога.
Едва се сдържам да не отида и да махна досадният плат от стъклата за да видя така познатата гледка на плажовете, океана, града ширнал се под мен...
Как обичам тази гледка... Тя беше основната причина да обикна този апартамент дори преди да направя ремонта. Вярно нещата станаха бавно, все пак ловенето на вампири не е от най-доходните професии... Но стана все пак. И сега се радвах на малкото си кътче.
-Джей? - долових гласа на Сам, разтревожен някъде от ляво. Бях се загледала към прозорците представяйки си никога неомръзващата гледка.
Дясната ми ръка се спусна към китката на лявата несъзнателно. Дори сама не осъзнах движението преди пръстите ми да напипат малките ранички на вените. Единвеното доказателство за това че ме е хапал вампир.
-Сам - облекчено се усмихнах аз отмествайки поглед към него.
Но колко различно излгеждаше той! Колко различно!
Очите му бяха потъмнели и уморени, имаше лилави сенки под тях, тялото му беше някак си отпуснато, въпреки че носеше каната с кафе и чашите съвсем лесно.
Очите му проследиха ръката ми преди да успея да я махна от нараненото място.
Той се усмихна. Умората му личеше толкова ясно както никога до сега.
-Стигнах навреме, Джей, спокойно.
Аз кимнах. Имаше някаква ледена буца заседнала на гърлото ми.
С изненада видях как той си налива кафе и отпива от него.
-Ти и кафе?! - попитах. Това беше най-глупавият, най-незначителният от всички въпроси които имах. И въпреки всичко точно него зададох.
Сам кимна без да ме поглежда в очите, сякаш се страхуваше да не видя там нещо което той не искаше да знам.
Мълчанието беше... ужасно.
-Кажи нещо - накрая не издържах аз - Сам, откога не си ял... пил... каквото там правиш за да оцеляваш?
Той поклати глава и облиза нервно устни.
-Самюел, отговори ми... - настоях аз надигайки се бързо от леглото.
Явно прекалено бързо, защото ми се зави свят и едва не полетях към мекият килим покриващ пода на спалнята ми.
Изведнъж хладните му ръце бяха на кръста ми и ме задържаха по средата на полета ми. Все още бях в онази рокля. И едва сега осъзнах че искам да я махна възможно най-скоро от себе си. Обувките които бях носила с нея лецаха захвърлени в един от ъглите на стаята.
-Внимателно - каза той с някаква необичайна нотка в гласа си която не успях да установя символ на какво точно е. Но беше нещо различно... определено беше нещо различно...
-Добре съм вече - казах аз хващайки се леко за хладната му ръка.
-Не изглеждаш добре - поклати глава той.
Прав беше.
Но ако изглеждах така, както се чувствах...
По добре че изглеждам само не-добре.
-Добре де, сравнително добре... като прегазена от влак... - изсумтявам аз леко опитвайки се да накарам скованите си мускули да се раздвиждат.
Сам ме гледа очудено. Мисля че той така и не свикна със странните сравнения които използвах...
-Ще ми кажеш ли откога не си ял? - попитах аз.
Той въздъхна.
-Джей...
-Колко, Сам? - попитах аз готова за отговор от рода на денонощие - И как изобщо сме стигнали тук толкова бързо.
Сам отметна глава назад, косите му се разпиляха къмгърба му.
-Бързо ли?! - засмя се остро той, гласа му звучеше налудничаво с някаква истерична нотка - Джей, аз, ние БЯГАХМЕ с всичко възможно! Имаш ли идея кой ден сме днес? Знаеш ли колко време беше в безсъзнание? Как щях да полудея от мисълта че съм закъснял, че ще се превърнеш във...
Имах чувството че ми става лошо отново и се хванах за стола впивайки нокти в якето му.
Няколко минути просто не можех да осмисля това. Той беше седнал на леглото заровил лице в ръцете си, косите му оплетени в пръстите.
Изглеждаше толкова ужас`ен...
-Но аз си помислих... - опитах се да кажа.
-Kакво си помисли? - глухо ме прекъсна - Че е още понеделник, че си спала, колко... по-малко от денонощие?! - онзи смях, от които настръхнах и преди малко отново се откъсна от устните му - Джей, ти не дойде в съзнание повече от три дни!
И тогава разбрах... разбрах всичко. Не ме беше оставил и за секунда, пътувайки с мен, без да мога да му помогна, без да знае дали дори ще оживея... Самата аз се уплаших. И той беше стоял до мен през цялото време... понеже онези искаха мен...
А в ума ми се появи и друга мисъл - Колко ли трудно му е било да издържи до мен и кръвта ми през всичкото това време?
Въздуха излезе от дробовете ми причинявайки ми болка.
Той продължи със същият глас:
-Какво друго можех да направя освен да те доведа тук?! Да те оставя да те хванат, да те измъчват, може би дори да те убият...
Главата му се клатеше панически.
Отново си поех въздух.
-Сам, всичко е наред, добре съм - опитах се да звуча добре, академично дори - Отиди да се нахраниш.
Той поклати глава без да ме поглежда.
-Самюел, гладен си - настоях аз - Нищо няма да ми се случи тук, и двамата знаем че това място е възможно най-защитено от вампирски атаки. Все пак ти и аз го направихме такова.
Премълчах последното нещо което ми хрумна защото щях да го нараня много ако му кажеш че в такъв вид наистина ме плаши... и то повече от всеки друг вампир.
Сам кимна леко облизвайки устни.
-Заключи след мен, става ли? - каза той. След като и двамата излязохме при входната врата на апартамента ми.
Кимнах.
Разбира се.
Не че ключалките щаха да спрат зъбатковците ако решаха да влезат.
Нищо нямаше да ги спре.
Освен може би светената вода, но не мисля че имам достатъчно запаси за да удържа повече от три вампира наведнъж.
Сам изчезна през вратата с финален извинителен поглед.
Разбирах го.
Или поне се стараех. Бях свикнала с него и нуждите му, но това, на което се беше подложил сам за да ме пази, беше потресаващо! Беше се самоизмъчвал, подлагал търпението си на изпитание което не се е знаело дали ще понесе, и всичко това заради мен.
Очите ми се напълниха с влага и наведох глава.
Две сълзи тупнаха на паркета давейки се в една цепнатина.

Глава 8 - Откровения

Не знам кое ми подейства толкова добре, че да се поотпусна... дали топлият душ, дали това да махна роклята и да облека домашните си скъсани дънки и удобната тениска с пухкавите чехли или пък храната, която погълнах. Но едно е сигурно, определено вече се чувствам по-добре от преди час.
Чашата кафе е в ръката ми, застанала съм зад пердетата точно до стъклото на панорамните ми прозорци. Слънцето кротко залязваше. Обзима ме желание да отида до плажа.
Какво пък, нищо няма да ми стане.
Дългите дънки бързо са сменени с къси панталонки и по-нормална блуза и джапанки. Все още влажната ми от душа коса се спуска свободно по раменете ми докато се отпускам и излизам от сградата. Мобилният и ключвете ми подрънкват в малката чантичка на кръста ми. Малък сребърен кръст виси на врата ми на тънката си сребърна верижка.
Пясъка скърца под краката ми само минути след като излизам от сградата. Тичането винаги ме е привличало, а сега, когато имам толкова малко време да се порадвам на слънцето, на вълните и на свежият вятър... по дяволите вампирите и тяхният проклет свят...
Събувам джапанките и стъпвам по жълтият мек пясък и поемам дълбоко въздух. Няма друго място като дома...
Колко обичам това място! Обичам слънцето, водата, меката вода която с така неумолима сила заглажда и разрушава всичко което посмее да застане на пътя и, сърфистите и безбройните заведения отворени до късно на плажа предлагащи какво ли не, обичам дори разхождащите се влюбени двойки, хванати за ръце кротичко крачейки под лунната светлина... Дори и да не съм имала щастието да го изпитам, да почувствам нечия топла ръка здраво но нежно хванала моята под студените лъчи и под съпровода на шума на вълните... Толкова е вдъхновяващо, емоционално...
Някои казват че е лигаво.
Да вървят по дяволите като вампирите.
Знам какво си мислите в момента, защото и аз си го мисля. Гледам гаснещото слънце и не искам да помръдвам от плажа. Не искам да се връщам в задушният апартамент пък бил той пропит с аромата на океана. Какъв е смисъла да съм там, искам да съм тук, да чувствам вятъра като че ли тече през вените ми като спасително лекарство.
Само че...
Само че идеално знам как трябва да се върна. Защото има далеч по-опасни неща в нощта от комарите. Вярно и другите пият кръв но докато комарите пият по малко, то вампирите са напълно способни да ви пресушат до капка... Разбира се, всички знаем това.
Колкото до това което си мислехте...
Мислехте си че не говоря като ловец нали?
Не, не се притеснявайте, така е.
Никога не съм искала това. Каквото и да говоря, каквото и да съм говорила, каквото и ще говоря за напред, никога не съм искала, не искам и се съмнявам че ще искам да съм това което съм. И мога да ви кажа защо.
Погледнете плажа. Вгледайте се във всяка песъчкинка. Всяка е уникална нали? Толкова дребни, но всички са единствени по рода си.
Погледнете океана, вълните, които се разбират в плажа. Погледнете и се вгледайте в капките които се отделят от голямото цяло преди да се разбият.
Ако искате погледнете дори звездите, как блестят със своята студена красота някъде в безкрая на светлинни години от нас.
Толкова са много, толкова много, а всяка една е оригинална и различна по свой собствен начин.
А сега погледнете хората.
Виждате какво имам впредвид нали? Уникални, различни, оригинални по собствен начин.
Сега си задайте един въпрос - как бихте се чувствали ако отнемате на света които познавате едва ли не постоянно някое оригинално парченце от общият му пъзел?
Вярно, вампири са, хубаво, но някога и те са били човешки същества, хора, уникални и неповторими.
До известна степен те все още са.
Правя това което правя защото е нужно.
Винаги казвам тази фраза сякаш за да се оневиня, да се... оправдая за това което правя. На повечето ловци това им стига за да спят спокойно и без угризения.
Проблема при мен е че аз не съм такава.
Вярно, старая се да... убивам, колкото и грозно да звучи, само тези вампири които са го заслужили, тези които убиват хора.
Но често сама си задавам въпроса до колко моята предценка е най-правилната.
Коя съм аз за да определям кой да живее и кой да умре?
Слънцето изчезва зад хоризонта заедно с въздишката ми отнесена от вятъра, но аз не ставам. Искам да остана тук още малко.
Залезите винаги са ме впечатлявали. Никои не е еднакъв с предишният. И никои фотоапарат не може да запечата това което виждам с очите си, никога снимката не може да ме удовлетвори достатъчно, колкото и да опитвам.
Със залезът на един ден сякаш идва почивка за света, за обитателите му. Или поне за нормалната част от тях.
Взимам малко пясък в шепите си и бавно го разпилявам наблюдавайки как пада надолу, като вятъра, ненатрапчив но никога не спиращ и отклоняващ песъчинките от правият им път надолу.
Още една въздишка се изтръгва от устните ми. Свила съм се на плажа като малко загубило се дете. Глупаво, доста глупаво. Но така ми се иска да съм малкото дете което да може да си гушне плюшената играчка и да може да повярва че в тъмното няма нищо и че всичко е наред и да заспи спокойно...
Нещо докосва рамото ми и се стряскам.
-Спокойно - прозвучава мелодичният глас на Сам тихо, сякаш донесен от вятъра - Аз съм.
Обръщам поглед към него. Усмихва се. Значи поне не ми е ядосан че се измъкнах от апартамента без дори да оставя бележка. Той сяда до мен и се заглежда напред, в океана. Аз също правя това. И двамата мълчим. Мисля че и той като мен мисли за нещо далечно и недостижимо, мога да го разбера по погледа му устремен напред.
Лицето му изглеждаше много бледо на лунната светлина.
Знаех защо е тук, щеше да иска да се прибера, щеше да каже че за мен в момента е най-безопасно да не излизам никъде.
Той ме погледна и аз очаквах да видя точно тези неща в очите му. Но очакванията ми не се оправдаха. В тях имаше нещо което досега бях виждала много рядко. Нещо средно между болка и копнеж. Подпряла глава на коленете си усещах как моите собствени очи изразяват очудване и въпрос.
Той се усмихва мълчаливо без да откъсва очи от мен.

Глава 9 - Цената

Имам чувството че на плажа под лунната светлина остана част от мен самата. Спокойствието което притежаваше онова място... какво не бих дала за частичка спокойствие в собственият си живот.
Да ама не.
Къде такъв късмет просто.
Сега съм сама в апартамента. Седя на прозореца и се любувам на океана от далеч хванала книга в ръка.
"Джейн Еър". Кой знае за кой път я чета, но не ми омръзва. Въпреки че точно сега не я чета кой знае колко много, погледа ми се плъзга безцелно и абсолютно автоматизирано по страниците и редовете без да запомня даже думичка. Буквите изчезват в мига в които ги загубя от зрението си.
Въздъхвам.
Въпреки топлото време, да не кажа адската жега, аз се чувствам... странно. Някак си ми е по-хладно от обикновенно.
А още по-странното е че не знам на какво се дължи. Затова и сега съм с един тънък лилав пуловер, които ми стои като рокля. Ползвам го само за най-студените зимни дни в Маями обикновенно...
Както и да е, сигурно съм хванала настинка.
А съм сама защото Самюел реши че ще е добре да поразпита познатите си защо ме търсят. Не бях много съгласна да го прави. Онези горили, слугите на така нареченият Господар, го бяха измъчвали, и вече очевидно го познаваха, а той се буташе право в лапите на лъва!
Книгата се изплъзва от ръката ми и тупва на пода със стряскащ звук. Поглеждам телефона си. Няма повиквания, смс-и...
Разбира се, че няма да има, след като проверявах преди по-малко от 20 минути.
-Кафе - промърморвам си аз и бързо отивам към кухнята.
Само че кафето не ме задържа особено дълго време заета. А и ми се струва горчиво. Пфу...
След поне петата обиколка на апартамента си лягам. Май това ще е най-доброто решение, времето просто ТРЯБВА да мине!
Спя неспокойно и се събуждам често. Сънувам откачени неща. Сам, и господаря, и аз, непознати хора, непознати места, и океана, слънцето... всичко се преплита, бъдеще, минало, настояще... нищо не мога да разбера от цветната палитра на кошмара.
Събуждам се изведнъж. Навън е нощ. Поглеждам телефона си. Все още няма съобщения.
Лягам си обратно изритвайки одеалото далеч от мен и прокарвам пръсти през косите си със затворени очи.
Имам някакво странно чувство, сякаш някои ме наблюдава.
Небрежно и сънено пъхам ръка под възглавницата си където хладният нож се докосва до кожата на пръстите ми, които несъзнателно потръпват при допира.
С гръб съм към вратата на стята но се опитвам да я наблюдавам в отражението на стъклото. Малко сложно без да светвам лампите... а и полузатворените ми очи не улесняват положението.
Лек шум.
Определено има някои тук.
За миг през ума ми минава мисълта дали не е Сам, дали не се е прибрал след два дни.
После отхвърлям идеята. Не е Сам. Не се чувствам така около Сам.
Поемам си леко въздух. Шума се повтаря зад мен само че по-силен. Нищо не виждам. Гадна тъмнина...
Тогава нещо докосва рамото ми. Мускулите ми се стягат по навик, но не отварям вече плътно затворените си очи.
През ума ми минава за стотна от секундата мисълта да застана с гръб към прозорците и я приемам моментално.
От хладината на въздуха около мен и от рязкото движение кожата ми настръхва когато гърба ми се оказва опрян на стъклената преграда към околният свят.
Над леглото ми, или по-точно вече до него, е застанал висок мъж, със тъмна, може би къдрава коса, със сиви очи.
Господарят е тук.
-Какво искаш от мен? - гласът ми звучи дрезгаво и несигурно и мислено се проклинам че съм спала толкова много - около шест часа всъщност.
-И няма да ме приветстваш в дома си като добре дошъл - сарказма му звучи във всяка дума.
-Не си добре дошъл - казвам аз твърдо и в ума ми минава мисълта как е влязъл тук. Ама разбира се, той не е вампир...
-И така, с какво съм заслужила "честта" да ме посетите лично? - питам аз студено без да променям позата си.
Имам чувството че в стаята е много по-студено отколкото беше преди.
Той повдига рамене.
-Лични интереси.
-И къде е моето място във вашите лични интереси?
-Джейн, Джейн, Джейн... - казва той клатейки глава разочаровано, сякаш съм малко дете, което е провалило мечтата на богатият си чичо.
Мълча. Ако си отворя устата може да кажа нещо което няма да му се понрави.
Неволно си помислям за Сам. Как искам да е тук сега. Чувсвам се незащитена, един вид разголена емоционално пред този човек, въпреки всичките години борба с вампири. Но вампирите са различни, те не използват психически манипулации и не залавят да измъчват семейството и приятелите ти за да те намерят...
-Джейн, - продължава той - Какво си мислеше като даде на приятеля си да пие кръвта ти? Какво наистина се въртеше в русата ти глава?
-Хайде да не се обиждаме - промърморвам аз.
Смеха му разцепва тишината докато си мисля откъде е разбрал.
-От белезите на китката ти - казва той, сякаш прочел мислите ми.
-Какво?!
Как ги вижда в този мрак, ръката ми е покрита почти до върховете на пръстите с пуловера! Освен ако...
-Да, чета ти мислите -сякаш с досада казва той разполагайки се на стола където Самюел беше стоял само преди два-три дни.
Мълча.
Това значително утежнява нещата.
-Какво искате?
-Теб - простичко казва той.
-Защо?
-Така - повдига рамене с лукава усмивка.
-Ами ако откажа - присвивам очи и небрежно си играя с ноща със сребърното острие.
-Ако откажеш, ще стане по трудният начин - казва той весело - Ще намерим Сам, ще го измъчваме, знаеш ли, хората ми имат чудесни методи за измъкване на...
Това беше... Край.
Ножа прелита във въздуха право към главата му, но той го хваща.
Лошо. Без оръжие.
-Приемам това за отказ - делово казва той - Тогава ми кажи къде е малкият Сами. Или не, не ми казвай, просто го помисли.
Мисълта ми против моята воля бяга точно към Самюел. За щастие не знам къде е, наистина не знам.
-Ти си телепат! - казвам тихо аз секунда преди да усетя натиск върху съзнанието си.
Главата ме боли, усещам как се рови в нея. Болката става все по-силна и по-силна, замъглява погледа, предценката ми.
-Спри! - изкрещявам - Спри по дяволите, спри!
Натиска отслабва. Едва сега разбирам че съм на пода, на колене, с глава в ръцете ми, толкова лесна плячка...
-Е, Джейн, какво решаваш? - пита студено той - По лесният или по трудният начин ще е?
Разбрах. Той си търсеше само предпоставка за да влезе в ума ми, търсеше слабото място в мислите ми, и го намери по-бързо отколкото очаквах. Тиха ругатня се измъква от устните ми.
-Какво искаш? - питам аз отново - Не можеш ли просто да вземеш информацията която ти трябва от ума ми и да се махнеш?
Знам, че гадая, осъзнавам го, но искам време, трябва да си купя време. Дори и да няма кой да ми помогне.
-За съжаление не мога - поклати глава той - Трябва ми нещо друго, трябва ми кръвта ти!
-Това ли е цената да оставих хората които обичам на мира - питам тихо аз.
-Да, Джейн, толкова е просто - виждам как си играе с ножа ми както аз преди малко.
Ума ми трескаво преценява възможностите.
Значи това е играта... кръвта ми, живота ми, срещу този на другите...