Кратки разкази :)

В тази тема ще пускам мои кратки разказчета
Надявам се да пускате коментари кое вие харесало, кое не, и така
With all my love,
Вес!

Историята на разказчето е следната: Онзи ден пътувах с любимият ми градски транспорт докато валеше и в себе си имах използвани билетчета, понеже вече от месец горе долу съм без карта и не знам защо не си изваждам... Както и да е. Капките се стичаха по запотените стъкла на автобус 72. Нямаше много хора, обичайно за часа всъщност а и на всички им се убива желанието да ходят където и да е било на дъжд. Е на всички освен на мен рабира се. Чудех се какво да правя с нахлулите мисли в ума си, когато видях натрупаната купчинка с билетчета които вече бях перфорирала в портмонето си. Дори не знам защо ги пазех!
По някаква яка случайност се оказа че имам в себе си химикалка и така се роди това.

Under the rain
Дъждът се сипеше като из ведро над сивия град.
Беше оставил чадъра си вкъщи и сега щеше да се намокри. Но това не му пречеше.
Обичаше дъжда. Обичаше да чувства как малките хладни капчици се стичат по лицето му, по топлата му кожа, как се давят в дрехите и мокрите му коси. Така обичаше всичко това... И не разбираше как хората се криеха при първа възможност под чадъри, най-често тъмни чадъри, и не можеха да разберат тази така проста красота, тази оригиналност на всяка една небесна сълза. И то не само в един отделен момент, а през целият си житейски път.
Толкова години живееха, а толкова малко истини осъзнаваха. Простички истини, които биха направили деня им с една идея по-весел и светъл. Толкова се стремяха към богатство, че забравяха чест и почит, така се стремяха към омразата че забравяха как да обичат.
Често момчето се чудеше какво им струва да се усмихнат. С усмивка се отваряха врати, с усмивка се ощастлияваше един иначе тъжен ден. Или една благодарност. Простичка благодарност към човек отстъпил място...
Колко ли щеше да им струва да видят красотата и щастието в света около тях. Тези неща те можеха да имат ако само се притегнат, ако се откъснат дори за секундичка от скучното сиво ежедневие на което бяха подвластни, просто да протегнат ръка и да грабтат и да притиснат в обятията си тази красота и това щастие. Да видят светлината в малките неща като дъждовните капки които събуждаха и пречистваха света за нов живот.
Да видят това, което той виждаше.
Но хората не го разбираха. Те предпочитаха да тънат в "блаженно" неведение за това което той смяташе за значимо и да го гледат странно ако се усмихнеше по улицата на някоя мисъл или на нещо видяно. Или просто да върви без чадър в пороя, точно както сега.
Капките се давеха в косите му, квасеха дрехите му, стичаха се като сълзи по лицето му, в същото време толкова различни от сълзите.
Но той беше доволен, доволен че отново е видял красотата на света. Беше щастлив че е дарил усмивка на непознат, че е благодарил на човек направил му път и поне малко светлинка се е появила над сивият и мрачен град.
А хората продължаваха да го гледат странно, с учудване, слисани и мрачни в сивите си дрехи под тъмните си чадъри.
Дали си мислеха че е луд?
Не.
Просто не можеха да го разберат. Мръщеха се един на друг, на момчето, на света, без да се пресягат за шастието както винаги досега.
А той продължаваше пътя и опитите си да ги накара да видят това което той виждаше и да им показва малките неща които правят света хубав.

Първо да кажа за музата си за това чудо:
Този път честта е за Darren Hayes - Insatiable и за Valentines tango от "Another cinderella story ost" и El tango de Roxanne /"Moulin Rouge" OST/ както и с незаменимата помощ на Сис :*

Луната се изкачваше по тъмният небосвод съпроводена от неизменната си свита блещукащи звезди. Нежната и хладност прогонваше горещината от улиците на Рио.
Защо съм избрала това място ли?
Не знам. Просто свързвам този град със танца на страстта - тангото...
А там, долу, по прашните тротоари вървеше жена. Тя беше облечена цялата в бяло. Бяло беше дори цветето в кестенявите и естествено начупени коси. То ухаеше леко, ненатрапчиво, нежно.
Дългите и бледи пръсти и докосваха нежно плата на късата разкроена рокля, която беше облякла за да се спаси от високите температури. Тя пристъпяше леко, сякаш с колебание по паважа, но с увереността че знае къде отива. Другата и ръка докосваше закачливо стените на сградите, избледнели заради продължителното излагане на слънцето.
Тя продължи да се носи под синкавата светлина на небесното светило докато постигна през лабиринта от улички до единствената по-ярко осветена къща в този район.
Кадифените и очи обхождаха околността уж небрежно, но бързо, внимателно, както оглежда хищник...
Градината на къщата я приветства с прошумоляваше, което разпиля красиво косите и по бледите и рамене. Кожата и сякаш сама светеше отразявайки лъчите на луната както последната отразяваше тези на слънцето.
Жената се наслади на лекият звук и пристъпи към леко открехнатата входна врата от където се промъкваше лъч изкуствена жълтеникава светлина.
Не срещна никого по пътя си. Лампите загасваха веднага след преминаването и, бавно, методично, но сигуно, една след друга. Сякаш тя, бяла и нежна беше вестителката на мрака в този така осветен дом...
Сякаш тя отнемаше с красивото си лице живота от осветяващите им сърца...
Очите и проследиха собствената и сянка докато се изкачваше грациозно по стълбите нагоре към вторият етаж. Лявата и ръка се плъзгаше по тъмното полирано дърво на парапета.
А осветителните тела гаснеха ли, гаснеха...
Единствено светлината на нежната луна която я съпровождаше през целият и път нарушаваше плътният мрак останал зад брюнетката.
Вторият етаж на просторната къща я приветства с тъмно червените си тапети и окачените по стените леко ретро лампи.
Те продължиха да гаснат бавно докато тя минаваше покрай тя. Двете и ръце леко раздалечени от тялото и докосваха стените. Пръстите и усещаха и най-леките неравности под червената хартия.
Токчетата продължаваха да тропкат по тъмните полирани дъски на пода.
И това продължи докато жената достигна до бяла леко открехната врата през която се процеждаше лек лъч светлина.
И последното електрическо сърце загасна зад нея. Сега бяха само тя, тишината, мрака и почти затворената врата.
Усмивка на нетърпение пробягна по розовите и устни и дясната и ръка докосна вратата отрехвайки я само с още сантиметър.
После тя незапно я бутна навътре и влезе.
Светлината на ароматните свещи я обля с първият тропот на обувката по паркета.
Наклонила глава на една страна, тя огледа стаята.
Стените бяха покрити със скъпи на вид картини. Редуваха се мрачни и весели пейзажи, като бледо зелените тапети едва се виждаха.
Имаше и масичка и тоалетка върху които стояха прилежно подредени свещите чийто пламък танцуваше от течението на вятъра нахлуващ през отворената балконска врата в противоположният края на стята. Полу прозрачните пердета лениво помръдваха.
Тя вдиша от опияняващият въздух наситен с приятна смесица от различни аромати.
Лекото изскърцване на остъклената врата не толкова далеч от нея привлече вниманието и.
През нея влезе висок тъмнокос мъж. Кожата му беше леко мургава, като че ли е прихванал прекалено много тен на плажа. Носеше черна риза чийто две горни копчета бяха разкопчани откривайки чистата му гръд.
Ръцете и се отпуснаха, пръстите и докосвайки полите на роклята и. Езикът и бързо облиза плътните и устни навлажнявайки ги. Тя придобиха примамвлив блясък без дори капка грим.
Мъжът и кимна с лека усмивка, в очите му гореше буен пламък.
Той пристъпи към малка ъглова масичка върху която покорно и невзрачно стоеше грамофон Плочата вече беше поставена. Беше я чакал.
Иглата се докосна до черната повърхност с лек пукот подобен на този на горящи съчки.
И цигулката започна.
Жената пристъпи леко само крачка напред, той направи същото. Стойките им бяха изправени, нейното чипо носле леко вирнато, но очите и не изпускаха нито едно негово движение.
Токчетата и тропваха с всеки такт отброен от цигулката и нейните сякаш непредвидими струни докато те се въртяха в малък кръг.
Изведнъж темпото на музиката отскочи и заедно с това те се срещнаха в центъра на кръга. Дланите им се залепиха във въздуха, лицата им на милиметри едно от друго, сякаш готови за целувка, другата и ръка привидно отпусната, а неговата прихванала кръста и.
Изведнъж, при нова "прищявка" а цигулката, тя се отдръпна със завъртане, грациозното и тяло се изправи и през тънката рокля проличаха всичките примамливи извивки. Кракът и тропна по пода след движението, а ръцете и застанаха на кръста и. Тя застана с обърната настрани от него глава но така че да го наблюдава.
Той гневно тропна по пода, сякаш ядосан от отказа и пристъпи крачка напред подчертано бавно.
"Любов!"
Тя се завъртя настрани съв същи такова движение, полите на роклята и се повдигнаха леко.
Но той се придвижи бързо и тя се оказа в ръцете му.
Лицата им отново на сантиметри, краката им се задвижиха в перфектен синхрон. Той водеше и знаеше че засега е спечелил. Тя притвори очи...
"Страст!"
Лицето му се плъзна към врата и, напълно открит, ръката и откри пътя си към врата му уж с намерението да го прегърне, но остана изправена. Ръката му се плъзна по бедрото и и леко под и без това късата рокля.
Тя се изплъзна ловко и се оказа с гръб. Движенията им се забързаха, отново и отново ръцете им се срещаха а лицата им се оказваха на милиметри едно от друго, топлината ги замайваше...
"Подозрение!"
Ръката му хвана китката и и я завъртя стремглаво. Косите и се разпиляха и палаво галеха лицето му. Цветето падна на паркета точно на прага между стаята и балкона, точно сякаш между светлина и мрак.
"Ревност!"
Тя се оказа с гръб към него, ръцете му на кръста и, лицето му наведено към рамото и.
"Ярост!"
Очите и на двамата бяха притворени, сякаш знаеха идеално какво правят.
Изведнъж силните му ръце я издигнаха нагоре и той се завъртя сам в цял кръг докато тя беше във въздуха, единият и крак вдигнат като на балерина...
"Изневяра!"
Вихъра на стремглавото спускане отново на пода беше замайващо, танца се забърза отново след краткото забавяне и движенията им едва можеха да се следят...
После изведнъж цигулката отново забави хода си.
Дланите им долепени една до друга, устните им почти допиращи се, те чувстваха забързаните удари на сърцата си биещи сякаш в един и същи ритъм.
Цигулката изви до съвсем лек фон.
"Отново любов!"
Плочата изпука и спря, но те останаха така в перфектният център на първоначално оформеният кръг.
Някъде далеч часовник би полунощ...
Устните им се срещнаха най-после след забързаният танц.
Тънките презрамки на роклята се свлякоха от нежните рамене на брюнетката... Копчетата на черната риза едно по едно падаха поразени...
Поръв на вятъра угаси свещите...

-Бенджи, това изобщо не ми харесва - проплаках аз стискайки ръката на най-добрият си приятел.
-Хайде де, Лекс, това изобщо не е страшно - ухили се някои зад мен. Тооолкова добре познавах този глас - Или момиченцето го е страх да влезе в страшната къща?
Ръката ми отново стисна тази на Бенджамин.
-Стига де, Тара, остави я на мира - каза тихо друг глас от които сърцето ми се разтуптя и не ми стана много по-добре че се излагам пред него.
Бенджи пристъпи напред повличайки ме със себе си.
-Не искам да влизам там! - отново се дръпнах аз към фаровете на колата.
Най-добрият ми приятел се обърна към мен с въздишка и завъртя очи.
-Александра - наричаше ме така само когато ми се дразнеше - Това, е предизвикателство. Просто ТРЯБВА да влезеш с нас, да влемеш някои боклук които да доказва че си била тук и да си тръгнеш!
-Не можете ли да вземете нещо и за мен и да се махаме?! - изпуфтях аз.
-Може - повдигна рамене Бенджи с безразлично изражение - Ако искаш Тара да ти се подиграва доживот...
Зелените му очи се стрелнаха с някакъв по-особен блясък към Тара.
Аз седях и се цупех пред фаровете забила поглед в зематя докато Бенджи ми се ядосваше все повече и повече.
Тогава зад себе си чух гласът които ме беше защитил.
-Лекси - така ме наричаше само той - Лекси, аз ти гарантирам че ако не дойдеш с нас Тара ще каже на всички за това - а после, той добави съвсем тихо така че само аз да го чуя - А и аз ще съм там. Няма от какво да се плашиш... Но трябва да дойдеш защото аз няма да остана тук...
За секунда си представих как ме прегръща през кръста...
Отдръпнах се от него веднага от страх да не се случи.
Ако Тара чуеше това... щеше да убие и мен и него.
Отново забих поглед в земята. Явно все пак той знаеше че аз... Щом използва това че ще е там.
Почувствах се жалка. Но това нямаше значение. Подтиснах чувството.
-Добре - казах накрая решително аз - Ще влеза с вас.
Облекчение заля лицето на Бенджамин а зад себе си чух "Ето това си ти Лекс!" но беше помрачено от преувеличената въздишка на Тара и измърмореното с нея "Най-после!".
Бенджи се усмихна бодро.
-Хайде, колкото по-бързо влезем, толкова по-бързо ще излезем, банда!
Някак си ентусиязма му за това ме заля. Наистина не исках да влизам но не исках и да оставам сама отвън.
Милият ми Бенджи, какъв оптимист беше само...
В нашата компания... нещата, връзките, бяха сбъркани. Поне от месец насам. Бенджи искаше да е с Тара, Тара искаше Найджъл, аз исках също Найджъл. А той... той не знам кого искаше. Но беше с Тара, моята бивша най-добра приятелка. Понякога тя се държеше добре, държеше се нормално, понякога обаче... Тя знаеше всичките ми слабости. Знаеше и за Найджъл.
Нещата бяха сложни тогава. Сега са прости. Но далеч, далеч не е същото след онази вечер.
Тогава ако зависеше от мен, Тара изобщо нямаше да е тук.
А ако знаех какво ще стане, никои от нас нямаше да е тук.
Озовахме се тук след едно предизвикателство. По тази тема, моля ви, ако се хвана някога да играя пак на "Истина или Риск" просто ме спрете!
А това "тук" е пред така наречената Къща с привидения. Всички се страхуват от нея дори и най-върлите не плашещи се от духове хора.
Историята беше, поне най-разпространената версия, че тук живее, по-точно съществува духа на сериен убиец които отвличал тийнейджъри и никои повече никога не ги намира, вижда или получава каквато и да е вест. В подкрепа на тази история е факта, че децата на миналите и по-миналите собственици бяха изчезвали без каквато и да е следа.
Разбира се, това е само история, градска легенда, о повечето хора уж не вярват, но не смеят да бутнат къщата или да влизат с нея. Откакто се помня все е тук и все е разоадаща се.
Дойдохме с колата на Найджъл. Джипа му се справи без всякакъв проблем с неравният терен които щеше с лекота да унищожи Пежо-то ми.
Тара наперено се качи по дървените стълби до вратата на къщата която висеше едва едва на пантите си. Токчетата и потропваха зловещо.
-Е, ще влизаме или какво - обърна се към нас Тара. С дълбока въздишка тръгнах да се качвам по стълбите, но се сблъсках без да искам с Найджъл. Аз се смутих много, но той се усмихна и ми даде път напред.
Винаги се радвах на тези негови жестове. Беше... сладко. А на фона на държанието на Тара беше направо незаменимо. Тръгнах пред него, леко изчервена. Бенджи вече беше влязъл навътре. Тара побърза да се намърда между мен и Найджъл.
Сподавих въздишката си, когато Бенджамин се разпищя пред нас изкарвайки ми акъла.
-Бенджи! - изкрещя Тара с ужас в гласа. Аз се бях вкаменила и се опитвах да докопам най добрият си приятел някъде в мрака. Беше си търсене на сляпо в няколкото секунди преди той да започне да се смее.
-Бенджамииииин! - възмутено го цапнах аз поемайки си дъх - Изкара ми ангелите идиот такъв!
Бенджи се смееше с глас а фенера трепереше в ръката му.
-Хайде, де, Лекс - това беше забавно, трябва да признаеш.
-Да бе, да ми докараш инфаркт беше много забавно - нацупих се аз. Тара се засмя заедно с Бенджи.
-Но не ти докарах нали - ухили се той отваряйки някакво шкафче.
-Да ама беше напът - не се дадох аз.
-Ама не го направих нали? - раздразнено поита пак той изхвърляйки боклуците наслагани в шкафчето.
Аз отворих устата си за да му отговоря също така раздразнено когато Тара ме сръга изкарвайки всичкият ми въздух.
Пред очите ми се завъртяха звезди и политнах докато Тара невъзмутимо мина пред мен и отиде да помага на Бенджамин с тарашенето на къщата. Не че имаше кой знае какво. Бог знае колко разбойници, наркомани и хлапета като нас бяха претърсвали вече това място. Нямаше да открием нищо, ама карай.
Политнах леко и размахах ръце за да се хвана някъде. Бях замаяна. Найджъл сякаш хвана ръката ми в последната секунда преди да "целуна" прашните прогнили дъски на пода и да се надълтам с нечистотийте оставени там.
-Добре ли си? - попита той леко повдигайки ме вече с две ръце.
Аз заекнах леко все още олюлявайки се. Равновесието ми убягваше и трябваше да се хвана здраво за Найджъл за да не падна.
-Май съм добре... обаче Бенджи и Тара искат да ме убият тази вечер - измърморих аз леко поотлабвайки хватката на треперещите си ръце от момчето срещу мен.
Найджъл леко се засмя. После замълча оставяйки ме да се държа за него докато възвърна ориентацията си.
-Знаеш ли тя не е толкова лоша - тихо каза той.
-Да, понякога - съгласих се аз. Изпитах болка помисляйки си за предишната Тара, моята Тара... - Тя наистина не беше такава...
-Знам - поклати глава Найджъл. Шоколадовите му очи не се отделяха от моите светли. Усетих как нервите ми бяха опънати до скъсване.
-Лекси, трябва да поговорим - тихо каза той навлажнявайки леко устните си.

И тогава Бенджи се намеси. Кълна се, бях готова да го убия за това!
-Хей, вие двамата да не си взехте стая или какво?! - засмя се той на собствената си шега но от нея кръвта ми замръзна а Найджъл се напрегна и ме пусна секунда преди фенера, в момента у Тара не се насочи към нас.
Прехапах устните си за да не се развикам на най-добрият си приятел.
Погледа на Тара беше загрижен, но заедно с това в него имаше опасни пламъчета насочени към мен и Найджъл. Дали все пак не искаше да ме убие?!
-Защо сте още там - хладно каза Тара присвивайки очи.
-Лекс щеше да падне, пода е доста зле - студено и отвърна той. Стори ми се че по устните на тримата ми приятели премина смях, които беше съвсем неуместен точно в момента.
-И какво правите откакто си я "спасил"? - повдигна вежди Тара. Не можех да определя какво точно говореха очите и - Минаха поне 5 минути откакто с Бенджи тършуваме.
Найджъл повдигна рамене небрежно.
-Говорим си.
-За? - много подозрително попита Тара.
-Това - онова - в гласа му имаше чисто раздразнение - Най вече за това колко искам да говоря с теб и как ти...
-Млъкни, Найджъл! - изсъска Тара разширявайки нарочно очите си.
-Не, Тара, това е... - опита се да и каже той.
Всички замълчаха. Не разбирах абсолютно нищо от разговора им.
Някъде далеч отекна звън на камбана. Беше полунощ.
-Полунощ е... - промълви замислено Бенджи - Мисля че намерих неща, да се махаме от тук...
-Не и преди да се разберем с Найджъл - обърна се към него Тара.
-Тара, уморих се, идеята беше глупава, просто да се махаме от тук - Измърмори Бенджи.
-Идея? - попитах аз - Каква идея? Хора, какво става тук?
Тара ми се усмихна лъчезарно.
-Нещата не протекоха точно както искахме, Алекс, но - тя се поколеба за малко - Е, щяхме да разиграем сцена и щях да скъсам с Найджъл пред теб и... Обаче тези двамата оплетоха нещата...
-Бенджи, Найджъл, какво и става? - попитах аз обръщайки се към тях - Защо да късате, какво се е объркало?!
Бенджи се усмихна лъчезарно докато прегръщаше Тара.
-Виж си часовника, Алекс.
Погледнах. Минута след полунощ. Голямо чудо.
-Е?
Тара се засмя.
-Алекс, рожденният ти ден! - недоумяваше тя - Да не би да забрави.
Тогава разбрах!
От минута вече бях на осемнадесет!
Главата ми се замая. 18! Но все още не можех да разбера какво става...
-С Тара ти купихме нещо - каза весело Бенджи идвайки към мен с бодра и весела крачка - Но то не може да се сравнява с истинската ти изненада - ухили се той.
-Изненада? - едва попитах аз поемайки малкото кадифено пликче от най-добрият си приятел.
Найджъл се засмя зад мен.
-Аз съм твоята изненада! - каза тихо той.
Тара ме прегърна силно, като в добрите стари дни. Не помня точно думите и, извиняваше се, обясняваше че всичко е било постановка, пиеса.
Аз плачех и им благодарях, Бенджи сам ми сложи подаръка от него и Тара на ръката - сребърната гривна отрази един самотен лунен лъч проникнал кой знае откъде.
-А сега... - усмихна се лъчезарно Тара и плесна с ръце.
Изглежда нещо трябваше да се случи.
Но...
Нищо не се случи...
Нещо не беше наред.
-Тара? - попитах аз, усешайки как хватката на Найджъл се затяга около кръста ми - Тара какво става?!
Гласа и трепереше когато ми отговори:
-Не знам! Трбяваше лампите да светнат и да има хора и конфети и... и... Алекс не знам какво става!
-Да се махаме! - каза Бенджамин уплашено хващайки Тара с едната си ръка и мен с другата докато Найджъл допълнително ме мъкнеше към изхода.
-Мога и сама да ходя - каза аз леко раздразнено.
Но това което последва... Всичко се разви толкова бързо...
Тара извика! Беше уплашена.
-Тара! - изпищях аз - Тара къде си!
Фенера които тя държеше падна с трясък на пода, примигна няколко пъти и угасна.
-Тара! - извика Бенджамин - Тара!
-Бенджи, да тръгваме - ужасено извика Найджъл теглейки ме навън - Бенджи!
-Не тръгвам без нея! - изкрещя той в отговор.
-Бенджи, моля те! Тара! Тара! - крещях аз дърпайки се от Найджъл.
-Лекси, тръгвай, те ще дойдат - извика Найджъл пред мен. Дърпаше ме за ръката. Знаех че казва това за да ме измъкне, и не се поддадох.
Дрезгавият глас на най-добрият ми приятел извика ужасено някъде навътре в коридора.
-Бенджи! - писъкът ми разцепи тишината. Но не можех да се върна вътре. Имаше някои зад мен, някои които гонеше мен и Найджъл. Сълзи покриваха очите ми и тичах единствено водена от момчето което обичах.
Но ръката ми започна да се изплъзва. Нещото, което ме гонеше ме беше хаванало.
-Найджъл! - изпищях аз усещайки как То ме завлича обратно - Найджъл помогни ми, не ме пускай, моля те!
В този момент той ме измъкна навън. Препънах се в последното стъпало и паднах а ръката ми се изплъзна от неговата! Усещането да го няма беше ужасно, бях готова да пищя отново, но той беше там, да Найджъл беше там за да ме вдигне в ръцете си и да ме изнесе до колата му.
-Бенджи! Бенджи! Тара - мълвях аз уплашено - Найджъл...
Той беше уплашен колкото мен, не го прикриваше. Беше ме прегърнал на светлината на фаровете на собствената си кола и ме притискаше към себе си паднал на тъмната земя.
Думите му избухнаха:
-Лекси, не знам какво стана, наистина не знам, Лекси, съжалявам - повтаряше той докато гласа му не заглъхна.
През онази нощ изплаках много сълзи, виках до прегракване, до пълно изтощение за Тара и Бенджи, но те не се появиха. Заспах в прегръдките на Найджъл от когото нямаше да се отделя за нищо на света.
Сънувах кошмари, будех се и плачеш отново. Не знам дали той изобщо затвори очи в онази нощ за да ме пази и успокоява...
Така посрещнахме сутринта...
Обикаляхме къщата, търсихме ги, викахме ги, но тях ги нямаше. Претърсихме проклетата сграда от тавана до мазетата и избите... Но нищо...
Единсвеното което намерихме беше мобилният на Бенджи и огърлицата на Тара. Нищо повече...

Мина година, но все още кошмарите не ме напускат. Предимно сънувам усмивките на приятелите си, и после как тъмнината ги поглъща, как не мога да ги намеря и съм безсилна а после тъмнината поглъща и мен...
И ето ме сега, на гробовете им. Дори след година още не мога да осъзная че ги няма. Ковчезите са празни, всички го знаем. Но само аз и Найджъл знаем какво точно се случи в онази нощ. Той е тук, до мен, държи ръката ми и ме прегръща и тъжи заедно с мен за тях.
Някъде дълбоко в сърцето си има бегла надежда те да са добре, но тя гасне от деня в които изчезнаха.
Оттогава и угризенията ме измъчват. Защото те искаха да направят рожденният ми ден невероятен, а вместо това те... те... ето, не мога да се насиля да го напиша дори...
От онази нощ не съм свалила дори за момент сребърната гривна от ръката си. Тя ми напомня за тях, поддържа ги живи в мен, напомня ми тази последна нощ...
А Бенджи, милият Бенджи беше такъв оптимист...

Вдъхновено от:
Music: Amy Lee & Seether - Broken
Бележка: края на разказа малко напомня на клип на Енрике

-Можеш ли?
-Дали мога? Какво да мога?
-Можеш ли да ми обещаеш че няма да се откажеш?
-От какво да се откажа?! Каквото и да е не можеш да искаш това от мен! - извика момичето откъсвайки се от силните му ръце. Изненада се. Ако искаше, той можеше да я задържи. - Ще ми обясниш ли? От какво трябва да се отказвам?
Изражението му беше безразлично пред нейното уплашено лице. Вятъра се блъскаше по фигурте им и запращаше косите им накъдето си пожелае едвам помръдвайки късата коса на високото момче и размятайки русолявите кичури на момичето право в очите и.
А те, сини и настоятелни се вглеждаха в него търсейки някакво обяснение, каквото и да е за абсурдното място, абсурдното време, абсурдното му поведение...
Той не издържа на погледа и и извърна очи по посока на червенеещото залязващо слънце. Но то му причини болка и с гримаса се обърна почти веднага към тъмнеещото небе на запад. Луната настъпваше заемайки мястото на дневното светило на небосвода водейки след себе си свитата си от блещукащи звезди.
Те примигваха весело докато светлината им минаваше през слоевете на атмосферата. А луната...
Тя го мамеше към себе си, блестеше в сребристо обаяние там, насред тъмнината сякаш създадена само за да подчертава тъжното и величие.
Но тя не беше безмълвна. Момчето чуваше думите и в ума си:
-Ела при мен, самотна съм, ела в нощта!
Зовеше го с примамливият си глас, обещаващ какво ли не. И неусетно той се усмихна. Сякаш и отговаряше: "Няма да се бавя още много..."
Той неочаквано разтърси глава и Луната замлъкна, а изражението му се смени неочаквано. Изведнъж усети погледа на момичето отново. Настойчив, объркан, до голяма степен може би и уплашен. С усилия успя да съсредоточи мислите си отново върху крехкото човешко същество пред себе си.
В съзнанието му, някъде там зад шоколадовите му охладняли очи нахлуха неканени моментите им заедно. Но те бяха като на лента, стара, пожълтяло, почти черно-бяла и загубила цвета и обаянието си и с това станала несъвършенна и неудовлетворяваща.
A после...
После той се сети за онази нощ, в онзи бар с онази жена. Тя беше ужасно привлекателна. Носеше полупрозрачна бяла рокля, дълга но това не прикриваше изваяното и тяло. Думите и го упояваха и той не можеше да се откъсне.
-Да съблазниш вампир... - подсмихваше се тя отпивайки от коктейла си - Не е много здравословно за теб момче...
После се намери с нея на дансинга и всички го гледаха завистливо. Та кой не искаше тази кралица на бара за себе си?!
Той не се плашеше от думата "вампир". Беше като пиян и танцуваше бавно с нея на иначе бързата музика. Тя се усмихваше и почти през цялото време го гледаше в очите. Но не с нежност, не с копнеж, по-скоро с някакъв убийствен маниякален пламък.
Но на него не му пукаше...
Откъслечните спомени се завъртяха в цветна палитра губейки се в хауса на ума му довеждайки до един момент...
Тя го беше довела тук, на мястото където сега щеше да скъса и последната си връзка с реалността...
Все още нямаше нейният маниякален поглед, като на убиец, в очите, нито пък бледата и кожа, но тя го беше уверила че скоро ще го получи. Когато скъса всички връзки...
Скъсване след скъсване...
Момчето усети нещо върху бузата си. Преди да успеят очите му да видят малката бяла ръка върху лицето му, другите му сетива регистрираха миризмата на кръвта и, на парюма и, двата аромата в перфектен и изключително примамлив коктейл... Устата му се напълни със слюнка, а кучешките му зъби с настървение се бореха да се впият в топлата плът за да стигнат до живителната кръв.
Бързаща, ароматна, опияняваща...
Да, опияняваща...
Момчето затвори очи и вдиша дълбоко. Чудовището в него се разбунтува, но той подтисна желанията му. Няколко секунди се наслаждаваше на аромата на кожата и. Дори си позволи леко да притисне лицето си към ръката и.
Нощта се спускаше над забързаният град от които той беше част до вчера. Безброй светлинки блестяха от всяка сграда. Слуха му долавяше смях и плач, почти подушваше ужаса на една жена преследвана от крадец някъде далеч под тях на самият булевард...
Размътеният му поглед се фокусира върху разтревоженото момиче до него. Той и се усмихна мило, но в тази усмивка имаше и горчивина. Той се съсредоточи само и единствено върху нея сега. С колеблива ръка приглади назад непокорните кичури руса коса назад за да открие лицето и. Не устоя на изкушението и плъзна показалеца си по него. Кожата беше толкова мека, толкова топла...
-Не се страхувай - тихо каза той, толкова тихо че тя едва го чу.
-Студено ми е - прошепна тя. Не можеше да каже че не я е страх, щеше да го излъже... Затова каза една истина - Да си тръгваме от тук, моля те, толкова е студено, не знам защо дойдохме тук изобщо...
Той се отдръпна от нея с помръкнало лице. Защо тя бързаше толкова?
После видя как тя разтриваше ръцете си за да се стопли, как обгръщаше с ръце тялото си и как се свива срещу вятъра.
Изведнъж той разбра точно какво му беше причинила онази жена и в него пламна гняв. Тя му беше отнела най-ценните неща - семейството, приятелите, светлината...
Гнева бързо премина в огорчение, а после в болезнена безпомощност.
Не можеше да откъсне очи от момичето пред себе си. Крехко, чупливо в сравнение с новото му "аз"...
От очите му се търкулнаха две сълзи. Той се изненада. Значи след всичко поне сълзите му оставаха...
"Добре" - стисна зъби той - "Така да бъде, но аз няма да спазвам правилата!"
Той скри издайническите капки чиста мъка и в неочакван порив прегърна момичето пред себе си.
-Ще си тръгнем, спокойно - прошепна той заравяйки пръсти в меките и коси - Няма да стоим тук цяла нощ я - опита се да се пошегува той, но не се получи.
Постояха така. После той с нежелание се отдели от нея.
-Трябва да тръгвам - тихо каза той хващайки само ръцете и. После се поколеба. Но се почувства неспособен да направи това което беше направил на всички останали. Просто не можеше да понесе да е сам. - Ще те помоля нещо.
Тя го гледаше покорно.
Той облиза нервно устните си.
-Недей да споменаваш на никого за мен вече. - тя наклони очудено глава - В момента нарушавам правилата, но не мога да направя нужното. Просто не мога - клатеше глава той като трескав - Ще го направиш ли? Ако го направиш, ще... ще... се виждаме пак. Но ако не можеш, ако искам прекалено много от теб, това е последната ни среща...
-Какво се е случило? - запита момичето.
-Няма значение - опита се да махне небрежно с ръка той, но не можеше да я лъже - Всъщност има значение, но... не мога да ти кажа поне сега не... Е, ще можеш ли?
Тя гледаше надолу стискайки здраво ръцете му сякаш се страхуваше той да не избяга. После вдигна глава и нервно кимна.
Той се усмихна с облекчение и я придърпа към себе си.
-Каквото и да става не се плаши - прошепна и той - А сега трябва да тръгвам. И не забравяй, на никого нито дума...
С тязи думи той се откъсна от нея и пристъпи към ръба на покрива. Реши какво ще прави занапред.
С една финална крачка той се изкачи на ръба. Обърна се за последно към момичето и се усмихна. Тя протягаше ужасено ръка към него а устните и шептяха да не го прави.
-Всичко ще е наред, няма да се нараня - успокои я той и после отстъпи крачка назад.
Чувството беше неописуемо, да полетиш, но беше за кратко. Обръщайки се във въздуха, той леко стъпи на земята двадесет етажа по-надолу.
Сега беше времето да се разправи с крадеца от преди малко. С последен поглед нагоре той изпрати момичето. Не беше сигурен дали ще я види повече. Не знаеше дали ще има сили, дали ще може да я опази дори сам от себе си...
Ума му се форусира върху уличката в ляво и той потъна в тъмнината.
Фантомът на нощта поемаше по новият си път.

Една вечер 06.06.2009 ми дойде тази идея. Видях една картинка в един сайт. С едно момиче свирещо на китара. И се сетих за един от епизодите на "CSI: New York" където имаше такова момиче.
Вдъхновено от тези неща, въображението ми само започна да твори.
Не е свързано с нищо, което се е случило или се случва. Не е дори кой знае колко хубаво написано.
Просто имах нужда да напиша това.
Надявам се да разберете.
Заради любовта...
И защото тя ще спаси света...!
И защото съм наивна и твърдо вярвам в това

Всеки ден Той ходеше на училище с метрото.
Всеки ден Тя беше в метростанцията с китарата си.
Всеки ден Той минаваше покрай нея и се заслушваше в музиката и.
Всеки ден Тя свиреше за любовта.
Един ден Той реши да я пита.
Да я пита защо свири за любовта. Чуство което Той смяташе за несъществуващо.
-Защо свириш за любовта? – попита я Той спирайки пред нея.
Тя вдигна очи от китарата стресната от мелодичният Му но скептичен глас.
-Защото е магия – простичко Му отвърна Тя и продължи да свири.
Той си тръгна смутено.
Мисли много върху думите И в часовете, на обяд, докато се прибираше...
Когато се връщаше, Тя не беше там.
Обикновенно не беше, за това Той не обърна внимание.
Следващият ден беше изпълнен с надежда за Него.
Искаше да Я види.
Искаше да И каже, че е разбрал.
Но Тя не беше там.
Ден след ден Той Я търсеше с очи в тълпата.
Ден след ден Тя не беше там.
Нямаше Я музиката, нямаше го момичето.
Нямаше Я надеждата.
Нямаше Я любовта.
Нямаше ги нещата които изпълваха деня Му със смисъл.
Всеки ден Той я търсеше.
Всеки ден се питаше къде е.
Липсваше Му.
Липсваше Му музиката И.
Липсваха Му думите И.
Липсваше Му любовта която Тя искаше да даде на света.
И дна сутрин Тя отново беше там.
Седеше на обичайното си място и се взираше в тълпата машинално свирейки старата песен.
Нейната песен.
Песента за Любовта.
Щастлив Той приближи към Нея.
-Разбрах те – каза И Той с усмивка.
Тя Му се узмихна в отговор.
-Значи си разбрал всичко – промълви Тя.
-Кое всичко? – отвърна и недоумяващо Той.
-Всичко за света – отвърна Му простичко Тя.
Той стоеше пред Нея объркан.
-Всичко за света?
-Любовта ще спаси света – погледна го в очите Тя.
-Любовта ще спаси света? – повтори Той с недоверие.
-Да – усмихна се Тя.
Той се звираше в лицето И. В бледо розовите И устни. В бялото И лице. В топлите И кафяви очи. В тъмно кестенявите И коси.
Гледаше Я.
И в него се зараждаше нещо.
-Защо свириш тук? – попита я той.
-Защото тук хората ще разберат – щастливо каза тя.
-Ще разберат?
-Ще разберат за любовта.
Той кимна леко.
-Трябва – усмихна и се той преди да продължи по пътя си.
Този ден Той беше разсеян.
Мислеше за Нея.
Мислеше за това как неусетно е започнал да мисли като Нея.
Мислеше за бледите И устни, за мекият И глас, за шоколадовите И коси.
Мислеше как ще Я види на следващият ден.
-Как се казваш – попита я Той на сутринта.
-Има ли значение – отвърна му Тя все така без да престава да свири нежната мелодия.
-Всъщност не – призна И Той.
Той се колебаеше.
-Обичам те – накрая И каза.
-Откъде знаеш това – смаяна попита Тя.
-Магия – отвърна нервно той.
-Не трябва – клатеше глава Тя – Не е редно...
Той я гледаше смаян.
-Но защо? Нали любовта е магия, нали ще спаси света?
Тя стана и си тръгна оставяйки Го да се чуди на реакциите И.

-Защо си тръгна вчера – попита Я Той.
-Защото аз не трябва да те обичам – тъжно каза тя – И ти не трябва да ме обичаш.
-Но защо? – недоумяваше Той.
Тя отново избяга.
В очите И блестяха сълзи.
Той Ги видя.

-Кажи ми за вчера – настояваше Той – Защо избяга? Защо плачеше?
-Заради любовта – отвърна му тя.
-Не трябва ли тя да те прави щастлива? Не трябва ли тя да спаси света със щастието което дарява? – наклони глава той питащо.
Тя се усмихна снизходително.
-Любовта е болка, любовта е грях, любовта е радост, любовта е смях... – изтананика тихо Тя – Любовта е сълзи, любовта е страст...
-Но как ще спаси света, ако е сълзи и болка – недоумяваше момчето.
-Без мъката от изминатият път няма наслада от победата – усмихна му се момичето и си отиде оставяйки го замаян на перона.

Той никога повече не Я видя.
Много страдаше.
Много научи.
Много мислеше над Нейните думи.
Едва след дълги години разбра защо Тя не беше пожелала да бъдат едно.
Не загатка, а съдбата ги бе разделила.
Той никога повече не Я видя.
Но никога не забрави това което Тя му беше казвала в тези сутрини.
Тези сутрини които бяха завинаги отпечатани в съзнанието му.
Сутрини изпълнени с една мелодия и чифт шоколадови очи.

Заради любовта Той стана различен, по-добър човек.
Заради любовта се научи да обича.
Заради любовта...
Която щеше и трябва да спаси света!

„Хей,
Тази вечер пиша това писмо тук на твоето бюро, в тази стая ставала безмълвен свидетел на какво ли не.
Това е последното нещо което оставям след себе си.
Не ме питай защо.
Знаеш защо.
Не казвай че не знаеш. Какво не знаеш?
Всъщност не знаеш...
Не знаеш толкова много, толкова много неща, за мен, за теб, за нас.
За всичко ставащо.
Защо не знаеш?
Не ти трябва. Не искаш. Или не забелязваш...
Не ме търси.
Забрави ме. Боли, да, много боли, но така е по-добре...
С любов...”

Писалката трепереше над името ми, последният подпис които оставях. Не предполагах че ще ми е толкова трудно да напиша това последно писмо. Но ето, факт е че боли безкрайно много да го подпечатам и оставя на масата където утре ще бъде открито и прочетено...
Прочитам за последно написаното. Ръката ми трепери докато сгъвам нежно листа и го поднасям към устните си.
Той няма да разбере че съм целунала писмото преди да го оставя, но това няма значение. Казва че може да почуства целувките ми където и да са...
Дано да я почуства върху това писмо защото нямам смелост да се изправя пред него.

„Продължавай напред, продължавай напред, мила, всичко ще приключи когато вече те няма...”

Прокарвам за последно ръка по листа и го оставям внимателно затиснат под писалката и една роза, кърваво червена роза. Ситни капчици са попаднали по нежните листенца в тази хладна вечер.
Само дано не размажат мастилото...
Рози... винаги имах по една в косите си, буйни и непокорни дори на балове и приеми...
Със замах разтварям отново листа и писалката застива отново.
Чуствам как ще се разпадна.
Ще ми липсва... Толкова много! Толкова болезнено много...
Но вече се уморих.
Сгъвам покорният къс хартия и отново подреждам. После излизам от стаята, от пищният дорец, от имението.
Файтона ме чака. Не бива да се бавя повече.
По-късно този ден ще замина далеч.
Далеч от живота му, далеч от любвта му, далеч от богатствата и уюта на дома.
Далеч от всичко познато и обичано за да поема към неизвестното, тъмното.
Луната свети едва едва опитвайки се да се промъкне през облаците.
Вече само нея ще виждам.
До вчера беше светлина, вече ще е мрак.
Перлите от огърлицата ми се разпиляват с тропот по пода на богатият файтон.
Поглеждам ги бегло с огорчение.
Какво значение имат?
Нали вече няма да има кои да ги гледа?
-Да не би да си се разубедила?
Гласът ме стряска.
-Не.
-Знаеш последствията и в двата случая – продължава гласа.
Познавам този глас.
А уж всичко беше толкова просто...
-Знам.
-И ще се криеш вечно за да не бъде погубен?! – почудата личи ясно зад кадифето.
Обръщам се ядосана.
-Да! Щях ли да съм тук ако нямаше да го направя?
Мълчание ме посреща и продължава докато извъртам глава към прозорчето. Усещам как горчиви сълзи се отронват от очите ми.
-Странни сте вие, хората – тихо и замислено мълви събеседникът ми.
Обръщам се към него гневна но вече е изчезнал.
А файтонът пътува, не спира, дори за секунда, не мога да се обърна да видя познатите и сигурни неща, не мога да видя него.
Болка разкъсва сърцето ми докато потъвам в ноща.
Вече тя е моят дом...

Така... това го бях написала много отдавна (подчертавам че беше отдавна и изобщо не беше повлияно от "Здрач"). Не е нищо кой знае какво, но наистина си го харесвам.Имаше го в РП форума, но приложих някои поправки

Късна вечер... пълнолуние.
Клер седеше за трета поредна нощ на прозореца си. Безсънието отново я мъчеше. От няколко дни беше така и това не и се отразяваше добре. Сенките под очите и вече будеха страх у хората и те започваха да я избягват. Но тя чакаше. Той и беше казал че ще дойде. Беше обещал. И тя чакаше.
Той...
Мислите и се върнаха назад. Всичко което знаеше за него, цялата оскъдна информация профучаваше през ума и.
За пръв път го срещна на някакъв купон - бяха се събрали да празнуват събирането на някаква двойка от групата или нещо такова... Беше отегчително и тя беше излязла да се поразходи.
Заседя се на верандата на двуетажната къща. Изгледът беше хубав - плажа, морето, чайките и залязващото слънце... преливащите се от тъмно синьо до ярко розово цветове на небето...
"Толкова е красиво..."
И тогава усети нечие присъствие зад себе си. Не можеше да откъсне очи от цветовете. Но по някакъв безумен човешки инстинкит тя извъртя красивата си глава при което косите и паднаха върху лицето. Момчето стоеше срещу нея.
-Кой си ти? - припомни си думите си момичето. Спомняше си колко нелепо си бе помислила, че това изобщо не прилича на нейният глас. Нейният беше мелодичен и уверен, а този които тя чу от себе си беше колеблив и тих.
-Шадоу - гласът му беше пропит с много тъга. Носеше дълъг черен шлифер въпреки безкрайно топлото време. Дрехите му рязко контрастираха на нейните блуза на флорални мотиви и бял панталон. Номожеше да види лицето му от дългата до раменете права коса, която лекият бриз развяваше.
Това лице... бледо и красиво...колко пъти след това го беше виждала... бледо като на мъртвец но изпъстрените заленикави очи го съживяваха.
"Колко странно... защо той не идва? Защо... нали ми каза... обеща ми..." - отчаянието и я върна обратно в реалността. Семейството и отдавна спяха сладкият си сън, необзпокояван от вампири.
Да, вампири, защото Шадоу беше точно такъв. Но Клер не знаеше.
Тя не издържаше на напрежението. Отново и отново си припомняше думите му прошепнати в ухото и със тъжният му глас: "Ще дойда! Чакай ме..."
След партито те се засякоха в училище. Тя незнаеше дали това беше случайност или не, но се радваше.
И така ден след ден.
"Къде е...?" - в очите и се появиха леки сълзи.
И после дойдоха срещите, розата, признанията... преди да се усети неможеше да спре да мисли за него и копнееше да зърне поне за малко лицето му, да погледне за пореден път в очите му и да се загуби по пътя за душата му...
Момичето седна отново на перваза на прозореца. Побиха я тръпки въпреки топлия бриз така характерен за това време на годината във Ел Ей. Вятъра леко подухваше и развяваше меката и червеникаво-кестенява коса.
Загледа се в планините на изток - красиви, величествени, високи и зловещи.
И тогава нещо прошумуля зад нея.
Сърцето и подскочи и тя се обърна бързо. Здравият разум и казваше че няма начин да се появи без тя да го види, но се надяваше. Понякога той се появяваше просто от нищото и я изненадваше.
Погледна бегло към огледалото на което можеше да види цялата си стая.
Нямаше никого. Актьорите и певците от плакатите по стените я гледаха както всеки ден, а подреденото и за сън легло я привличаше като магнит.
Тя слезе от перваза и отиде към него. Седна с дълбока въздишка и взе една от плюшението си играчки в ръка.
Мечето я гледаше със закачливите си изкуствени очи и сякаш и говореше: "Смей се с мен! Не мисли!"
Очите и бавно се затваряха. Момичето с мъка се опитваше да зъдържи натежалите си клепачи и съзнанието си будно. Без успех.
Тя бавно се отпусна върху хладните меки завивки и се унесе.
В стаята се чу същият шумолящ звук като преди малко но тя вече спеше прегърнала плюшеното мече.
Шадоу се приближи бавно към нея. Сърцето му сякаш бе пронизвано от ножове само при мисълта какво трябва да направи. Беше отлагал прекалено дълго. А сега вече беше твърде късно. Той знаеше че няма избор. Задължаваха го.
Трябваше да я изостави. Заради нейната собствена безопасност.
Момчето се приближи се и седна на леглото. Боеше се да не я събуди. Студената лунна светлина огряваше красивото и изморено лице. Той почуства вина. Беше я накарал да чака... Не само очите му бяха пълни с болка вече... чувствоот беше изписано въпрху всяка фибра на лицето му. Погледна за някаква си секунда към огледалото. Там беше само отражението на спящата като ангел Клер. Образът му го нямаше.
Той разтърси глава.
После с тъжен поглед обърна очи отново към момичето.
Не издържа на изкушението и посегна с трепереща ръка към шоколадовите и коси. Погали ги. Болката в сърцето му беше ужасна.
"Ето... за последен път съм с Клер... аз ще помня този миг хиляди години, а тя... тя няма да си спомня нищо..."
Момичето се усмихна в съня си. Той също се усмихна. После отдръпна леко ръката си.
Спомняше си всяка тяхна малка среща. Никога намаше да ги забрави. Не желаеше да ги забрави.
Шадоу загуби представа за времето. Просто седеше и я съзерцаваше. Бледата и кожа; нежните ръце с които толкова пъти го беше докосвала, леко розовите устни за които винаги беше копнял, но никога нямаше да има отново...
И тогава се случи чудото. Вампирът пророни сълза...
Тя капна яърху лицето и и се стече. Той погледна ужасено дали не я е събудил с тази капчица солена вода излязла право от разбитото му сърце. Това явно я стресна защото тя се размърда и съня и стана неспокоен. Момчето застина неподвижно с надеждата тя да не се събуди.
Клер стреснато отвори очи и различи една добре позната и фигура.
-Шадоу! - прошепна тя и обгърна врата му с ръце. Толкова се радваше че го вижда!
Той я притисна към себе си. Явно беше неизбежно. Трябваше да и каже.
-Слушай, Клер... аз... - започна той, но момичето го прекъсна.
-Защо не дойде...? Толкова се разтревожих помислих си куп неща...
Момчето замълча. Опитваше се да събере мислите си, да и го каже по възможно най безболезния начин, а в същото време я притискаше към себе си. Чувстваше топлината на тялото и и не искаше да я пуска. Искаше да и обясни, а нямаше думи които да могат да обяснят най ясно какво чусвства, защо постъпва толкова коравосърдечно...
Момчето се насили да я пусне и внимателно отмести ръцете и от врата си. Стана от леглото и отиде до прозореца. После внезапно се обърна и заговори бързо. Чустваше че няма да има сили да и каже, ако трябва да обяснява бавно.
-Не идвах защото... имам да ти казвам нещо... неща... Предполагам че след като ги чуеш ще се уплашиш и ужасиш, но реших че трябва да знаеш преди да те накарам да ме забравиш... - Шадоу я погледна право в карамелените и очи и срещна объркването и - Аз... трябва да си тръгна!
Настъпи тишина.
Клер не помръдваше от застиналото положение на леглото си.
-Защо? Какво се промени? - тя виждаше уж каменното му лице, но знаеше че има нещо повече, нещо което го нараняваше - Шадоу, какво става?!
Той се приближи към огледалото и махна с ръка към него, без да говори, просто с прост жест.
-Това.
За момент момичето недоумяваше. Виждаше себе си и сгтаята си и мечето паднало на пода. И тогава разбра.
-Какво...? Защо те няма в огледалото? Кажи ми че старите легенди които съм чувала не са истина... и че не си...
Той кимна и я погледна в очите.
-Вампир ли искаш да кажеш? Да...
-Вампир?! - изненадано прошепна тя.
Клеър неможеше да повярва на ушите си, това ли беше казал той в действителност или думата "вампир" просто и се беше счула?
Момчето я гледаше с измъчен поглед, но тя неможеше да пророни и думичка.
-Клер... моля те... кажи нещо... изпищи, развикай се... просто кажи нещо... моля те... - гласът му беше пълен с отчаяние, а очите с тревога.
Момичето стана, извървя няколкото крачки до огледалото и... го прегърна. Той изненадано отвърна на прегрътката и .
-Не те ли е страх? - попита я той.
-Не. - прошепна тя.
-Обичам те - каза тихо той. Но... сега ще изтрия паметта ти...няма да ме помниш...ще бъде безболезнено...- шепотът му заглъхна.
-Н... - тръгна да казва тя ядосано, но той вече беше поставил ръка на челото и. Последното което момичето си помисли преди пред очите и да падне черна пелена бяха виковете и:
"Как така няма да го помня! Не! Шадоу! Обичам те! Не..."
На другата сутрин Клеър Ейнс се събуди както обикновено - към 7 и половина.
Не помнеше нищо за Шадоу, за любовта, за раздялата...
Той се беше погрижил за всички които го познаваха или по някакъв начин знаеха за съществуването му - всички поменха всичко освен него и името му.
По времето когато Клер отвори карамелените си очи момчето със злокобното име вървеше по един далечен прашен път бягайки от миналото си и търсейки утеха знаейки че няма да намери такава никъде...

-Какво стана? - попита Съдбата студено.
Надигнах глава от коленете си, косите ми паднаха назад. Ледената буца в гърлото ми пречеше да говоря. Дори не исках да говоря! Исках да крещя, да удрям, да плача, да изкарам всичката омраза и ярост която чувствах наяве. Но нямах сили, нямах сили за нищо вече... И затова само поклатих леко глава.
-Не си ли спомняш? - продължи сивокосата жена облечена в също такава безлично сива рокля - Искаш ли да ти покажа? Искаш ли да си спомниш?
"НЕ" исках да изрещя, да я наругая, заради това което ми се беше случило. Да я удрям заради всичката болка, докато не я заболи толкова колкото мен.
Въпреки че това никога нямаше да се случи, физическата болка просто не отразява и частичка от душевната.
Все едно ми беше нужно напомняне за това което бях сторила, за това което на мен ми бяха сторили... Но в края на крайщата май си го заслужавах.
Сивата Съдба ме хвана с кокалестата си ръка и ме дръпна нагоре грубо.
Исках да се отскубна от ледената и хватка когато тя ме повлече нанякъде. Не се противях, не можеше да стане по-зле, мисля че предела за болка която можех да изпитвам отдавна беше изчезнал и сега беше някъде далеч под нивото на което страдах в момента.
Минахме през нещо като свод, или арка, не знам, и се оказахме в спомените, в миналото, тогава когато болката едва започваше...
И се заредиха като на филмова лента моменти от живота ми, от последните два месеца, фактически...
Бях забравила всички, бях забравила дори най-добрият си приятел! И заради какво? Заради някой, които си мислех че го е грижа!
Грешах, болеше много повече да виждам как хората които са ме обичали плачеха за мен, да гледам колко жестока съм била!
А той, момчето което последните два месеца беше с главно "м" за мен...
Той не пророни и една сълза, той беше подъл, лъжлив, той ме измами, подлъга ме да тръгнем, да ме съблазни, използва ме по възможно най-долният и отвратителен начин, накара всички да ме зарежат, превърна се в най-важното нещо в живота ми, в цялата ми Вселена!
Каква глупачка съм била да живея в този сапунен балон! Каква глупачка наистина... Да повярвам че приказките съществуват, че аз самата бих могла да живея в приказка!
Гледах безсилно, исках да избягам от миналото, но къде щях да отида?! Исках да оправя нещата, но вече беше твърде късно, твърде късно! Бях наранила толкова много важни за мен хора, които толкова държаха на мен, а аз се бях отрекла от тях, бях ги обиждала, говорила зад гърбовете им...
И за какво, Господи?! За какво?! Отговорете ми, някои да ми каже!
За един предател, един двуличник, носещ красиво име, ангелско лице и дяволска душа! Един продажник...!
Какво направих, какво... Това се питам чудейки се докъде ще стигне Съдбата в жестокостта си.
И тя стига още по-далеч, показва ми как хората страдат за мен, как ме гледат в ръцете на онова момче, заради което загубих дори живота си, как плачат след обидите ми...
Показва дори смъртта ми...
Не исках да умирам! Не исках... Исках да поправя нещата, наистина исках... Но не можах.
-Спри - каза кротък нежен глас някъде наблизо и осъзнах че съм на колене на земята а Съдбата безмилостно скубе косите ми.
-Остави я - повтори гласа нежно и нечий ръце ме вдигнаха.
-Тя заслужава това - дразнещият глас на сивокосата сбръчкана Съдба раздра отново тишината както разкъсваше и сърцето ми, парче по парче, докато от мен не останеше нищо...
-Не - възрази нежният глас до мен.
-Ти пък какво знаеш? - засмя се злобно Съдбата - Нали беше скитала, нали беше страдала, нали се беше опитвала да помагаш...
Гласът не възрази.
-Тя не е за тук - присъедини се към нея още един глас. Този беше леко дрезгав, но младежки - Още не и е дошло времето...
Притежателят на последният глас повдигна брадичката ми за да види лицето ми. Беше красива, много красива, с къдрава мека коса, с мило и приветливо лице.
-Ще се поправиш, нали? - попита с мила усмивка тя.
-Да - изхриптях аз.
-Добре - усмихна се тя и докосна челото ми с два пръста.
Сякаш болката ме връхлетя наново заедно с последвалият писък на Съдбата. Болка от всичко, включително и от падането.
Стълбите, кръвта по ръката ми миг преди да загубя съзнание, далечни уплашени викове, мисълта че няма за какво толкова да викат, нима не причиних достатъчно болка, нима все още ми беше останал някои...
Болница, системи, писък на сирени, хлипове и разтревожен шепот...
Все едно съм жива...
А дали не съм?
Не, видях Съдбата, Любовта и Надеждата... Няма начин да съм жива.
И въпреки това, чувствам нечий пръсти стискащи ръката ми, целувка по челото ми, думи, които не разбирам...
Отварям очи.
И сълзите започват да текат преди да се осъзная.
Защото около леглото ми са хората които държаха на мен преди да ги нараня, тук са, въпреки обидите и всичко. Искам да им обясня че се радвам да ги видя, как съжалявам за всичко, как е трябвало да ги послушам, но продължавам да плача...
Надявам се да имам достатъчно време да им кажа всичко това, достатъчно време преди да ми дойде времето...