Струна... за една любов

глава първа
РОЖДЕН ДЕН

Събудих се от иззвъняването на телефона си. След като се бях прибрал от училище бях свирил няколко часа на китара, защото в събота трябваше да ходя на урок, изпитите наближаваха, нямах много време... В общи линии имах тежък ден и едва успях да отворя очи, когато телефонът отново иззвъня. Премигнах срещу екрана. Бе полунощ. Не можах да разчета името, май го прочетох, но има ли значение...
- Да? - казах след дълго борене с копчетата и умората, налегнала очите ми
- Честит рожден ден!... Събудих ли те? - прозвуча мелодичен и притеснен глас от другия край на слушалката.
Чак сега започвах да загрявам. Мамка му, рожденият ми ден...
- Да, но няма проблем. Благодаря! - казах, вече малко развеселен от идеята, че все пак някой се е сетил за мен и е дебнал да стане точно полунощ.
- Обаче ще те помоля нещо, което сигурно няма да ти е много приятно по това време на нощта... - каза тя, отново леко притеснена. Честно казано, сега успя и мен да ме притесни... - Би ли излязъл отвън, пред вас, защото вече ще замръзна?! - довъши тя, вече леко по-весело, но гласът й потрепери. Вероятно от студа.
- Оу... - изпъшках. Мислите ми започнаха да се въртят в бясна вихрушка. Трябваше да се събудя! СЪБУДИ СЕ! СЪБУДИ СЕ, АЛЕКСАНДРЕ! - Да, разбира се, изчакай малко. - казах и затворих слушалката.
Скочих на крака рязко от леглото, от което веднага ми се завъртя свят и ми пречерня. Олюлях се, но успях да се задържа и се напъхах в първите дрехи, които улови погледа ми. Джинси, тениска, яке... би трябвало да стигне за не дълго престояване пред входната врата, в полунощ с минусови мартенски температури... Тази година беше по-студено от преди.
Затичах се към вратата и едва когато започнах да си обувам маратонките осъзнах, че не съм си сложил чорапи. Майната му...
- Сашо? - чух сънения глас на майка си да се задава зад гърба ми. Явно я бях събудил с изведнъж появилото се суетене.
- Да, мамо, аз съм. За малко ще изляза пред входа. Обадиха ми се... ам.. а, ъ... След малко идвам! Десетина минутки само... - Как да обясниш на майка си, че някаква шантава рпиятелка ти е звъннала, да те поздрави за рождения ден и иска да те види, без тя съответно да си помисли, че сте гаджета, че ще преспи вкъщи, ще я вкараш през задния вход, тавана, комина и всякакви такива абсурдни идеи... Как?!
- Ау.... добре, сине - смигна ми... Май все пак си го е помислила без да го казвам?! - Аз ще погледам малко телевизия. Не мога да спя. - Супер, сега пък е решила да ме причака. Хаха - И междодругото, честит деветнайсти рожден ден, миличък - каза накрая, целуна ме по челото и се отправи към хола. Дааа, определено щеше да ме изчака!
Бързо се оттърсих от неочакването забавяне и се затичах надолу по стълбите, като се препънах няколко пъти. Всъщност за какво толкова много бързах? А, да, тя ме помоли - студено й е! Може би трябваше да й взема яке?! Неее...
Излязох от вратника и се огледах трескаво. Когато в първия момент не видях никой си помислих, че са ми направили някакъв много кофти номер и съм доста прецакан. Тогава чух отново онзи очакващ, несигурен, но все така мелодичен глас да ми казва:
- Пожелай си нещо! - Звукът ме удари право в дясното ухо и се обърнах рязко. Разбира се, че не бих могъл да я видя! Та тя се бе скрила в сянката на един гараж, а нощта така или иначе бе много тъмна. Но нямаше как да пропусна това, което тя държеше в ръцете си. Явно сега бе запалила свещта.
Приближих се към нея и тя повдигна малката кръгла торта, която носеше на ръце. В центъра й мъжделукаше малко неясно пламъче, на свещичка. Беше много мило! Тогава я послушах... Погледнах към небето, към звездите и ме обзе странно дежа вю, за случка от преди три месеца: "Пожелай си нещо" - беше казала отново тя, точно в полунощ - "Казват, че когато си пожелаеш нещо от Коледното небе то се сбъдва" - и тогава си пожелах, както и сега щях да направя...
Свалих поглед от небето и погледнах отново малката тортичка. Пламъчето на свещта бе неспокойно от среднощния вятър. Трябваше да побързам, сигурно замръзваше. Може би наистина се нуждаеше от яке! Духнах свеща и тя ми подаде тортата. От нея се разнесе силен аромат на карамел. Изглеждаше ужасно апетитно! Поех тортата от крехките й ръце в моите и я прегърнах. Не знам защо, но изведнъж се почувствах ужасно благодарен. Тя стоеше тук, сигурно чакала часове наред точния час, ръцете й трепереха от студа, въпреки че на вид се бе сгушила в дебело яке. Беше толкова крехка... Какво ми става?! Отново ме обля аромата на карамел. Отпуснах прегръдката и я погледнах:
- Много ти благодаря, никой не е правил подобен жест за мен! - имах нужда да съм мил с нея. Аз съм доста срамежлив и никога, дори и да искам, не бих дръзнал да се появя сам посред нощ пред нечия врата без да знам със сигурност дали ще ме посрещне някой от там или не. За кратко й се възхитих и тогава гласът й ме върна на земята.
- Изненадах ли те? - беше толкова кратка и ясна. Явно единственото, което я интересуваше тази вечер бяха моите чувства и това ме поласка. Не каза нищо за студа отново, явно го е използвала само за причина да изляза, но все пак й личеше, че й е студено. Какво ме попита? А, да, дали ме е изненадала...
- Да, определено! Дори не бих се сетил да направя някому подобна изненада. Определено ме изненада, да... - май сам се оплитах в думите си. Още ми се спеше. Буден ли бях? Тя се изкикоти развеселена и после отново се взря в очите ми. Изглеждаше по-различна от всяка една друга вечер, в която съм я виждал. От лунната светлина ли беше?
- Как се чувстваш? - иззвъня гласа й. Отново питаше за мен. Толкова беше добра...
- Добре, много добре, наистина. - заекнах. Боже, аз ставах на деветнайсет, а се държах като хлапак пред шестнайсегодишна.
- Радвам се, това беше целта ми - тя се усмихна. Ако това беше целта й - можеше да спре с обаждането. Достатъчно ме трогна и тогава, но това... аз не заслужавам такива неща! Не заслужавам чак такова внимание. - Май още ти се спи, а? - подхвърли тя, прекъсвайки прозявката ми.
- Ммм да - измрънках. Осъзнавах ли колко глупаво и неблагодарно се държа?!
- Ами тогава ще те оставям да спиш - каза тя, не давайки ми шанс да я помоля да остане. А как ли бих могъл и да я помоля. Нали майка ми ме чакаше в хола, очакваща да осуети пъкления ми план. Не исках да си мисли, че наистина имам подобни тайни от нея. - Радвам се, че те изненадах и извинявай пак, че те събудих. Лека нощ! - каза тя и понечи да ме подмине. Аз я хванах за ръката и отново я прегърнах.
- Благодаря ти, Ан, много, много! Беше адски мило от твоя страна! - най-накрая да кажа нещо на място тази вечер. Тя отново ми смигна и ме подмина. Какъв глупак съм!
Сложих тортата отгоре на кутията й. Ако сега тръгнех да я прибирам рискувах да остана без торта, а тя да лежи ухаеща и смазана на тратоара. Затътрих се бавно и внимателно по стълбите нагоре. Майка ми, както се очакваше, още седеше в хола и "гледаше телевизия", според твърденията й. Явно отгоре на всичко и слухтеше защото веднага се появи на прага на стаята с ококорени очи.
- Какво е това в ръцете ти? - изписка истерично мама - Торта? Колко мило... и необичайно - разбира се, трябваше да се очаква този невярващ и подозрителен тон.
- Да, мамо, торта, при това карамелена, можеш ли да си представиш?! - казах с доста голяма доза сърказам. Не знам дали беше уместно точно днес да се заяждам с нея. Все пак колкото мой, толкова и нейн бе този празник.
- И от кооой? - каза тя, отново с любопитен поглед. Понякога си я представях в кожата на стара бабичка, която само си пъха носа където не й е работа. НО какво пък толкова сега...
- От Ан, мамо, от Ан! Не я познаваш. Идваше на репетициите с групата, преди да се разпаднем. Ако се сещаш - онова момиче, което направи концерта ни в Тетевен?!
- Да, да, сетих се, въпреки че не я познавам. Защо не ни запознаеш? - е, вече си я представях точно като гореописаната бабка, но и с рогца! - Сашо, днес навършваш деветнайсет години, а никога не си ни запознавал с някоя твоя приятелка, нито си я водил вкъщи....
- МАМООО! ПРЕСТАНИ! Ужасна си! 1-во ще доведа приятелката си КОГАТО ПОИСКАМ
- Оооо, значи признаваш, че имаш такава! - прекъсна ме тя с победоносен тон. Пренебрегнах изказването й
- И 2-ро Ан НЕ МИ Е гадже! Тя е просто приятелка, ПРОСТО ПРИЯТЕЛКА! - Не знам кого го заболя повече - нея или мене от тези думи. И защо въобще ме заболя... Както и да е. Качих се в стаята си прекалено ядосан, за да мисля за каквото и да е друго освен за натрапчивото присъствие на майка ми в личния ми живот напоследък. Дали пък не я беше страх от това, че вече съм мъж, а още дори не съм имал сериозна приятелка, при положение, че хората на тези години вече си мечтаят за семейства, правят планове, събират пари за сватби... Дали пък не можех да я разбера? Тя е майка, нормално е да се притеснява... НЕ, определено не бих могъл! Тряснах вратата на стаята си и завъртях ключа. Рядко се заключвах, но не исках никой да ме притеснявай. Не исках да виждам никого, докато сам не реша... или поне докато не стана за училище, все пак беше петък. Да, рожденият ми ден!

Оставих тортата на бюрото и се проснах на леглото, заровил глава между възглавниците. Мне, нямаше да мога да заспя отново. Станах отново и се заоглеждах из стаята, за да намеря нещо интересно за правене. Погледът ми се спря на тортата. Защо пък не... все пак я беше купила за мен. На бюрото си имах чаша недоизпит чай от вечерта. Грабнах лъжичката от чашата и започнах да човъркам тортата. Отново се разнесе силен карамелен аромат. Милата, беше ми купила тортичка! В този момент бях изпълнен само с топли чувства към нея. Към моята добра приятелка, към Ан. Усмихнах се на самия спомен за присъствието й и се хванах в прегрешение - защо си мислех толкова мило за нея. Не че е лошо, тя ми е приятелка, но не като такава я чувствах в спомена си за преди малко. Изохках само на самото предположение и захвърлих лъжичката обратно при чая. Той придоби карамелен цвят. Това много ми харесваше тази вечер - карамелен аромат, карамелена торта, карамелена лъжичка, карамелен чай, карамелени очи и коси.... неее! Какво ми ставаше? Защо още мислех за нея? Сигурно от благодарност, да определено от благодарност!
Точно преди да напъхам тортата в кутията забелязах, че на дъното й има нещо. С един бърз жест върнах тортата на бюрото и извадих въпросното нещо от кутията. Беше картичка. Ръчно изработена. "Много мило" - отново си помислих и се изчервих. Това пък за какво?! Както и да е... съсредоточих погледа си върху синята хартия. Тя беше прилежно пригладена на две. Отпред бе залепена снимка на китара, рисувана китара. Естествено, нали учеше в художествено училище! Разгърнах картичката. Там със странен, но красив почерк бе изписано пожеланието й. Съвсем обикновено - от рода за успех, сбъдване на мечти, амбиция, сили... - но някак дирекно ме ръгна в сърцето и този прилив на топла вълна изведнъж превърна вече порозовялото ми лице в напълно червено. Беше тоооооооооооолкова мило! Мило! МИЛО! Тя е мила! Да, точно така! Какво ми става, по Дяволите?! Уф, сега не е моментът. Завъртях се на стола си и стрелнах ръката към телефона си. Не знам дали беше много разумно, но и без това останах гузен от неблагодарното си отношение. Щракнах няколко пъти по клавиатурата и вече се намирах в меню-съобщения. Започнах набързо да пиша първите неща, които ми идваха на ум за картичката. Дано не се опусна нещо за карамелените й очи. МАМКА МУ! Фраснах се през устата, без да съм казал нищо, но знам за какво го направих... Приключих съобщението и го изпратих. Получих потвърждение - значи го е получила. Отдъхнах си. Вече нямаше връщане назад, каквото и да съм написал. Да надникна ли все пак? Отново защраках по клавиатурата. Меню-съобщения-изпратени.

Karti4kata e unikalna,nai-hubavata,koqto nqkoga sum polu4aval.blagodarq ti!

Добре, примирих се. Беше достатъчно непринудено и все пак отблагодаряващо се. Звучеше добре, не съм се изпуснал. Отново издишах дълбоко. Телефонът извибрира в ръцете ми. Съобщение. Не се бях замислил за това. Не се бях замислил, че тя най-вероятно ще ми отговори! Погледнах отново към телефона. Целият се тресеше. Не от вибрацията, тя бе кратка, а от това, че все още беше в ръцете ми, които трепереха. Погледнах екрана: "Имате едно ново съобщение от Анна" Да, от нея беше. Че от кой друг?!
Заоглеждах се трескаво, всякаш ще правя нещо нередно и оглеждах за свидетели. Чувствах се ужасно странно... Сигурно още сънувам. Кимнах ентусиазирано сам на себе си. Не, май се побърквам. Погледнах часовникa - беше 1.45 след полунощ. Кога минаха два часа? Ужас. Най-накрая нормализирах пулса си и потърсих телефона в ръцете си. Още беше там, макар, че не ги чувствах и имаше голяма вероятност да съм го изпуснал. Приближих го към лицето си. "Отвори"

Ti go zaslujavash! Tova i oshte mnogo...

Отново беше непоносимо мила. Защо??????? Исках да изкрещя на тази нейна доброта, как мога да заслужавам вниманието й? Защо не ми се развика, че съм я събудил със съобщението си? Защо не ме зашлеви, когато не реагирах подобаващо на изненадата й, която вероятно обмисляше дълго време? Защо беше тооолкова добра... и мила? Мило... Разтресох главата си, когато този звук проникна в нея. Наистина се побърквам. Май трябва да си лягам и да осмисля всичко кшие - на бистър мозък. Въпреки, че нямаше много да се наспя, при положение, че ми оставаха още приблизително 4-5 часа сън...

глава втора
ПАУЗА

Събудих се с непоносими болки в главата. За един кратък момент всичко беше чудесно - слънцето нежно надничаше между пердетата и галеше завивките ми, изглежда предстоеше чудесен ден, при това моят рожден... но не за дълго. При опита ми да се наддигна от леглото жестока болка сряза главата ми и аз се залепих отново за възглавницата. Множество мисли и снощни чувства нахлуха в мозъка ми и го завъртяха на бързи обороти. Имах чувството, че мога да го чуя как жужи. Погледът ми заблужда из стаята. Нощта. Обаждането. Тортата. Картичката. Майка ми. Ан... ОХ! БОЛИ! Пристиснах ръцете си към слепоочията и заразтривах - това обикновенно действа. Поотмина ми малко. Явно среднощното ставане не ми се беше отразило добре. След няколко минути се почувствах по-добре и готов да стана. Този път се наддигнах не толкова рязко - лекичко. Получи се! Не ме болеше главата. Отворих гардероба и затършувах за някакви дрехи - не толкова снощни... Имах чувството, че сега дни наред тези дрехи ще носят аромата й и ще ми напомнят за невероятния и жест. Точно днес не биваше да съм разконцентриран - имах много работа. Нахлузих си чуфт дънки и тениска в тревисто зелен цвят, и зарових за чорапи. Ето защо снощи не бях открил - просто нямаше! Затутках се към долния етаж да проверя в прането или да питам майка ми... Дано я нямаше де, не ми се искаше да ми задава някакви тъпи въпроси относно снощното ми кратко приключение. Още на стълбите ме пресрещна брат ми, който явно още не беше тръгнал за работа. Хвана ме и ме стисна мъжката, при което имах чувството, че ми изпотроши няколко ребра.
- Честит рожден ден, братле!!! - изчурулика ми той. Само да не възнамерява да пее. Хаха!
Усмихнах му се сънено и му благодарих. Влязох в кухнята.
Майка ми беше там. Без да обръщам внимание на предизвикателното й изражение подканващо ме да издрънкам всичко, което мога за снощи се запътих право към купчината с прането на стола, до прозореца. Зарових.
- Нима няма да кажеш добро утро на майка си, Александре? - обади се тя зад гърба ми, запазила снощното любопитсво в интонацията си.
- Александре? Че от кога ми говориш на пълно име - избухнах в истеричен смях, любопитен от внезапната промяна.
- Ха-ха - беше доста изкуствено изсмиване, дори и за нея. Сега вече ме разтревожи. Да не би да смята среднощната среща с приятели за престъпление? Та аз станах на 19, за Бога!
- Какво има? - обърнах се към нея, този път не скривайки тревогата в гласа ми. Беше ме спекла и то достичка...
- Просто очаквах да ми разкажеш повече за приятелката си. И може би... знам ли, да ни запознаеш?! - изглеждаше искрена. Този път без нахалното си изражение от преди малко.
- Мамо, престани вече. Мисля, че снощи ти казах достатъчно ясно, че с Ан не сме гаджета. Защо продължаваш да настояваш?
- Ами защото, сине, НЕнормално е за едно момиче, което ти е просто приятелка, да се появи на вратата ти с торта в ръка в полунощ, за да ти честити рождения ден. Може би ти не го осъзнаваш, но за момичетата е ужасно трудно да предприемат подобна крачка и не мисля, че биха я направили, ако не е за приятелят им. Разбира се, вероятно биха го направили, но не и сами. Обикновенно подобни приятелски изненади се правят от група хора, не самостоятелно. Сещаш ли се по филмите с шапките и комфетите... - Тук просто трябваше да я прекъсна! Да я прекъсна преди да е взривила главата ми с нещата, които казваше.
- МАМО, ТОВА НЕ Е ФИЛМ! ТОВА Е ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ! И тук няма много хора, които държат истински един на друг и биха правили изненади на приятелите си! За това е била сама, ясно? Престани да ми говориш глупости вече! Обещавам ти, ако имам връзка ще те запозная с приятелката си, ЛИЧНО! Просто ме остави, не ми говори за Ан... не и по този начин.
- Извинявай, Сашо - прозвуча изплашено. Дали не й бях крещял повече, отколкото трябва?
- Нищо... няма нищо. Все едно... съжелявам. Просто... престани, а? Всички тези въпроси и догадки. Наистина, ако има момиче ще ти кажа, ще те запозная - смигнах й. По лицето й се разля усмивка. Явно беше доволна и - спокойна?! Супер... ха!
Взех един чифт чорапи от купчинката с прането, до която все още стоях и се качих горе. Взех две сгънати посредата тетрадка и мушнах една химикалка в задния си джоб - вече нямах чувството, че ще е чудесен ден. Когато излязох през портата се спрях за момент, втренчен в мястото на което стояхме снощи с Ан, точно в полунощ, с торта в ръце. И звездите, и желанието, и.... Трябва да тръгвам за училище, ако не смятам да закъснявам. Определено нещо ми става! Не е добре!
Денят мина монотонно. Обичайното като всяка година - всички се кефят на бонбоните, с които почерпих естествено, пожелават същите банални неща, зяпат ме ме поздравяват през две минути. Сякаш можеше да е по- зле! Постоянното повтаряне на "здраве, щастие, късмет" така ме отегчи по едно време, че въобще дори не слушах. Май нейното желание беше най-прекрасно, макар и снощи да го бях сметнал за "съвсем обикновено" - сега ми се струваше много специално. Полудявам! Защо мисля толкова много за нея? Никога не съм го правил! Дали нелепото предположение на майка ми не ми беше повлияло по някакъв странен начин и не си бях внушил, че между нас би могло да стане нещо. И че въобще го искам! Никога не съм си го и помислял, до сега... до снощи. Онази тръпка, онова нажежаване на въздуха между нас снощи, като електричество, като непредизвиквана топлина - това не може да е внушение! Имаше само един начин да разбера какво става - дали има причина да вярвам на цялата тази лудост или всичко е просто в главата ми - трябваше да я видя отново и то скоро! Иначе ще откача...

***

Мина почти месец преди да я видя отново. Бях толкова зает около усърдната ми подготовка за матури, изпити и конкурси, че дори не можех да й се обадя или да изляза, за да я потърся, за да я видя, поне за малко. Ето, че пътувах за поредното си предизвикателство - конкурс по пеене, заедно с още няколко познати, които също щяха да участват. Настанихме се в хотела, в които щяхме да прекараме още два дни. През деня изтеглиха реда ни на участие. Имаше толкова много участници - чак свят ми се зави. Определено конкуренцията щеше да е непоклатима. Но аз дори и не се надявам... важното е че съм тук, ще се поразсея малко. Може би ще спра да се чувствам задължен и виновен, за дето не съм я потърсил.
Вечерта се събрахме всички на малко купонче. Обикаляхме от стая на стая без да се остановяваме на едно място. Май нямаше да се задържаме никъде, щяхме да си ходим на гости. Беше забавно. Смеехме се, обсъждахме представянията си, споделяхме надеждите и страховете си около класирането на другия ден и т.н. По едно време между тълпата към мен си проби път Памела - едно от момичетата, които бяха пристигнали тук с мен и участваше. Към ухото си беше притиснала телефона си и разговаряше с някого. Помислих си, че не е много прилично да я зяпам така, очевидно водеше някакъв разговор, но продължаваше да ми се струва, че идва при мен. И се оказах прав, защото когато вече беше на достатъчно разтояние тя тикна телефона на ухото ми:
- Здрасти - казах аз, леко отдалечавайки го от мен, за да погледна екрана "ann" пишеше там. МОЛЯ?! - Ъ, Ан, ти ли си?
- Здравей! - чух веселия й глас отсреща. Пак беше мила с мен и пак, се почувствах виновен от гадното си отношение. Но това чувство бързо се изпари, заменено от друго, по- силно, по- непознато... - Как си?
- Ъм, добре, съм, Ан, аз... - честно казано не знам какво щях да й кажа, но така или иначе не успях да доизкажа мисълта си, тъй като тя ме прекъсна.
- Как мина днес? Как се представи? - звучеше енергично. Или бързаше, за да не се набута!
- Ами добре мина, да. Пях добре, всички пяхме добре - започнах да обяснявам, без ясна представа дали въобще я вълнуваше, но исках да я задържа още известно време там. Да чувам гласа й. - Имаше страхотни таланти та дори и не се надявам да мина, но пък дано някой друг от нас мине напред. Би било хубаво, определено.
- Аз пък въобще не се и съмнявам, че ще минеш! - каза тя кратко, но категорично и откровено. Обичах, когато тя ме подкрепяше. Изпращаше ми някакъв странен вид положителна енергия и ме нахъсваше супер много. Беше ми като батерия... която непрестанно ме презарежда, когато се намирам до нея - или не съвсем до нея, като сега например.
- Благодаря ти много, ще видим утре. Дано! - казах. Отново не знаех как да продължа разговора и настана кратко мълчание. Тя все още беше там. Не можех да я чуя, но не ми беше нужно да поглеждам екрана, за да видя, че не е затворила, че ме чакаше. Памела се беше втренчила в мен със скръстени ръце отпред. Явно искаше да говори с нея, ако аз не възнамерявам да продължа. Врътнах се и тръгнах да се бутам между тълпата, далеч от обвинителният поглед на Пам, докато продължавах да мълча глуповато. После тя прекъсна тишината.
- Къде се губиш? Постоянно изчезваш някъде... - все едно ме настъпи по мазола. Усещах болката в гласа й. Бях я наранил с мълчанието си. Бях толкова неблагодарен и се отвратих от себе си в този момент. Понечих да кажа нещо, но в този момент Памела се появи от тълпата, дръпна ме за ръката и каза, че си иска телефона. Успях да кажа само:
- Ами... ох, Памела иска да говори с теб. Давам ти я - и бутнах телефона в ръката й. Тя започна да говори оживено и тръгна към някаква стая. Проследих я до нея и влязох вътре. Там имаше едва 4-5 човека, но все пак останах. По едно време Пам се обърна към мен
- Александре, разкарай се. Водя личен разговор! - скара ми се шеговито тя
- Да бе, личен разговор - изкикотих се. Исках да знам за какво говорят. Исках да знам какво й казва тя!
- Наистина, Александре, махай се!
- Защо? Какво толкова говорите? - не знам, дали трябваше да изказвам искреното си любопитсво толкова ясно.
- ЗА РОЗАВИТЕ ТИ БОКСЕРКИ, АЛЕКСАНДРЕ, МАХАЙ СЕ! - хаха, беше забавна, но явно наистина трябваше да се разкарам. НЯМАМ РОЗАВИ БОКСЕРКИ!
Излязох от стаята и се върнах в предходната, където все още гъмжеше от хората. Какво ли си говореха сега? Иска ми се и аз да имах какво да й кажа... т.е. аз имам, но не мога някак... става ми адски неудобно. Пфу! И аз съм бил на 19 години!
Другия ден премина целия в трепет, вълнение и очакване около класирането. За един дълъг момент мога да кажа, че бях напълно забравих за краткия си и нелеп разговор снощи с Ан. Едно от момичетата, които пътуваха с мен взе поущрителна награда. Памела взе 3- то място! Страхотно, много се зарадвах. Все пак някой от нас минаваше. Поздравих я ентусиазиран. И след това изведнъж всичко започна да се върти на бавни обороти. Някой каза името ми, после ме избутаха на сцената и ми подадоха ръка за да ми чиститят, но какво?! Какво се случваше. Дадох пауза и завъртях лентата назад: "И на първо място.... Александър Христов!"
Моля?! Печеля. ПЕЧЕЛЯ! СТРАХОТНО. Излязох на сцената и приех поздравленията. Бях онемял, не знаех какво да кажа просто, дори не го вярвах. В главата ми се завъртя само едно изречение: "Аз пък въобще не се и съмнявам, че ще минеш!" - пак беше познала.
Всички, които минахме пяхме на гала концерта и се прибрахме късно в хотела. Но нямахме никакво време - трябваше да отпътуваме още тази нощ, защото утре бяхме на училище. Събрах багажа си набързо и са качих в рейса. Докато пътувахме си мислех само за това, което ми се случи. Бях спечелил! Наистина!!
По едно време видях Памела да се пресяга от съседната седалка с телефона си в ръката. Сега вече знаех какво прави. Поех го:
- Здрасти, Ан, ти ли си?
- Да, аз съм. Хаха. Честито, разбрах че си взел 1- ва награда!
- Да, благодаря. Аз така се съмнявах...
- Казах ли ти, а?! Казах ли ти!!! - каза тя, звучеше много щастлива
Понякога ме изненадваше с цялата тази вяра в мен. Беше убедена, че ще се справя и този път не грешеше. Изтръпвах при мисълта, че мога някога да я разочаровам. Тя слагаше толкова високи летви за мен, залагаше си главата понякога, сляпа за моята човечност, чудех се защо. С какво съм го заслужил? Дори не притежавах кой знае какъв талант....
- Междодругото знаеш ли? Задължен си ми!
- Да... - удар под кръста
- И съм ти ужасно сърдита, Александре! Искам кафееее!!
- Добре, обещавам!
- Да бе, знам ги твоите обещания... - не, не бих я разочаровал. Грешеше!
- Кажи ми само кога!
- Когато си свободен.
- Ще ти се обадя. Ще видя утре как ще тръгне деня.
- Добре. Да се обадиш!
- Разбира се - подадох телефона на Памела. Нямаше да я разочаровам. Не и този път!

глава трета
СРЕЩА

Бързах. Трябваше да съм на сцена след 15 минути, а едва сега излизах от вкъщи. Преметнах китарата на гръб и се затичах към другия край на центъра. Стигнах 5 минути преди да дойде моя ред. Разроших мократа си коса нервно и се приготвих. След малко ме обявиха и аз излязох на сцената. Залата избухна в аплодисменти. Надявам се под светлината на прожекторите да не се виждаше руменината, която се беше разляла по бузите ми от реакцията на публиката. Настаних се на столчето в центъра на сцената и нагласих микрофона на едно ниво с китарата си. Засвирих. Звукът дойде плътен, мелодичен, точно както би трябвало, но нещо не беше на мястото си. Проследих с поглед настройките на китарата - всичко беше наред. Хвърлих сплашен поглед към озвучителите, а те ми вдигнаха палец в отговор - звуча добре. Огледах публиката - всички ме гледаха втренчено със замръзнали за момент лица, в очакване. Нещо липсваше, нещо не беше наред. Огледах първия ред. Памела, Елица, Христо - всички бяха там. Всички, освен един. Освен една.
Ето какво ми липсваше. Нямаше я. Така и не й се обадих... И едва сега разбирах каква празнина беше останала в мен, след като тя се изпари от живота ми. И тя повече не ме потърси. Никога. Памела не говореше за нея. Никой не говореше за нея. Не и пред мен. Погледнах китарата си - ръката ми галеше струните й плавно, нежно. Образът ми се замъгли. Не беше от настройките, нито от озвучението. Беше заради нея. Заради единствения човек, който бих искал да е тук, да ме чуе, да ме подкрепя. Вдигнах глава, но не отворих очи. Продължавах да свиря. Усещах китарата като част от себе си - единствената част, която не се беше изпарила. Можи би, защото просто нямаше този шанс...
Сам си го причиних. Нараних я - защо ли очаквах да е тук, както всеки път, да е тук за да ме подкрепя. Нима заслужавам нейното внимание? Нима заслужавам това тя да е от мен, когато имам нужда, щом аз не бях до нея, когато тя имаше нужда от мен? Не, разбира се... Продължавах да свиря. Не чувах нищо освен мислите си в този момент. Не знаех дали звуча добре, не знаех дали греша или фълша. Не знаех дали китарата се е разтройла или дали микрофонът работи. Просто следвах пръстите си, които знаеха наизуст какво да правят. За мен нямаше мелодия, когато тя не беше там за да я чуе, имаше само ноти. Залата беше притихнала, което не ми помагаше особено да се разтърся от мисълта за нея.
Тогава един тих звук разтърси помещението. Отворих очи леко. Хората извиваха вратове към входа на залата. Чу се леко неодобрително жужене за сметка на закъснелия. Не е много приятно да си така прекъснат докато си на сцената и се концентрираш върху това, да се представиш максимално добре. Погледнах към пътечката водеща от входа до седалките - имаше само един човек на нея. Ниска, леко размазана в очите ми, тъмна фигура се задаваше към първия ред. Разширих очи. Тя се вмъкна в светлината на прожекторите, които огряваха първите няколко реда. Червената й коса проблясна под тях. Неше перфектно права и май малко по-къса от последния път, когато я бях виждал. Но какво ли мога да кажа аз - тогава беше толкова тъмно. Тя се отправи право към мястото си и седна. Чак тогава ме погледна. Лицето й беше празно, безизразно, само очите й говореха. Те... страдаха. Идеше ми да изкрещя, да я накарам да ме удари, да ме боли, да горя. Погледнах я извинително, а тя само поклати глава и извърна поглед. Нямаше да ми прости. И защо ли смятах, че заслужавам прошка? Трябваше да направя нещо.
Изсвирих последните ноти на първото си изпълнение - предстоеше ми още едно. Публиката изригна в щастливи викове, аплодисменти и поздравления. Но аз не бях щастлив или трогнат... исках само тя да ме погледне, да ми се усмихне, да видя онази нежност в очите й, която сега беше дълбоко заровена. Изправих се леко и се поклоних. Седнах отново на стола. Нагласих китарата си и я погледнах. Изчаках момент, преди да засвиря отново, исках да срещна погледа й. Погледна ме. Кимнах лекичко и прошепнах едва доловимо "Това е за теб". Надявах се да ме е разбрала.
Засвирих бавна и нежна мелодия. Не беше по план да я свиря - това беше песента, която ми напомняше за нея. Свирих и гледах единствено в нейното лице, следях реакциите й и непреставах да й се извинявам с поглед. Този път тя също не откъсна поглед от мен. Изражението й се промени. От изкусно оформеното безразличие то премина към неописуема болка, агония. Идеше ми да захвърля китарата, да се хвърля в публиката и да я прегърна. Да я притисна силно до себе си и да й кажа, че всичко е наред. Че винаги ще съм до нея, че я обичам... Обичам я!

Песента свърши. Публиката направо откачи. Всички се изправиха на крака и вдигнаха ръце, пляскайки. Долавях шума от овациите, но не го приемах. Бях все още вгледан в нея. Когато всички най- сетне утихнаха аз продължих да седя на стола, макар да знаех, че сега е ред на някой друг, да се представи. Изчаках да заглъхне и последния звук преди да заговоря:
- Когато излязох на сцената...- заекнах. Не знаех дали трябва да казвам всичко, това което беше в главата ми, но би ли могло да е по- зле? - Когато излязох всъщност мислех, че нещо с озвучението не е наред. Не долавях звука на китарата да идва така, както би трябвало. Оказа се, че проблема не е в озвучението. После си помислих,че е от китарата - че се е разтройла или, че съм скъсал струна. Но всичко беше наред в китарата. Поне в тази китара. През целия си съзнателен живот съм мечтал да стана добър китарист. Китарата беше моя живот... а сега не е така. - чу се ахкане от публиката. Ан ме гледаше въпросително. Беше удивена, изненадана и доста шашната. - В годините, през които свиря, се превърнах в един движещ се подръчник за китариста. Знам всичко за китарата - от история до различни правила. Както казах - тя беше моят живот. И сега, докато свирих тук, на сцената осъзнах, че... че ми липсва една струна. Моят живот би могъл да се опише като една четириструнна китара - една струна за музиката, втора струна за семейството ми, трета струна за приятелите ми и четвъртата... ами... загубих я. Разбирате ли, при свиренето си има някои точно определени правила и когато си без една струна равновесието се разваля, губи се ритъма, мелодията, всичко изчезва и свиренето става безсмислено - защото просто нищо не е наред! Качвайки се на сцената видях всичките си приятели, близки и познати тук в публиката, но отсъствието на едино- единсвено живо същество ме накара да се чувствам нещастен, защото ТЯ е моята четвърта струна! Но тя никога не би могла да ме нарани, защото е добра до непоносимост - публиката се изкикоти, аз също. Ан ме гледаше недоумяващо. Май не разбираше за какво говоря, или поне не разбираше за кого. - И тя дойде. Всички я видяхте и чухте. Тя дойде! - Ан се изчерви и заклати глава сякаш, за да се събуди от някакъв сън. Хората се заобръщаха към нея, а Пам я хвана за рамото. Тя трепереше. - Ан.... обичам те! От последната ни среща сърцето ми се разкъса между това да усеща любовта си към теб и това, да знае, че не бива, не може... че ще е трудно. Но аз реших. Обичам те! И не ми пука колко трудно би могло да бъде - аз искам да съм с теб. Сега, утре и завинаги. - Изправих се. Приближих се към края на сцената и й подадох ръка. Тя ме погледна трешпереща. Все още можех да разчета в погледа й онова колебание да не би да се окаже всичко това просто една лоша шега. Погледнах я подканващо, обожаващо. Тя подаде ръката си. Издърпах я на сцената и без да ми пука за огромната публика, без да ми пука за камерите, за приятелите ми, за всички които бяха там - аз я целунах!
Отново всички се изправиха на крака - аплодираха и викаха повече, отколкото на всяко едно изпълнение до сега. Усетих сърцето си да тупти силно, все едно иска да разкъса гърдите ми и да избяга, за да се скрие при нея. Нейното също биеше лудешки - всякаш искаха да се слеят в този ритъм. Имах чувството, че всичко около нас се върти, докато бяхме залепени в прегръдка. Нямах представа колко време се целувахме, нямах представа също защо тя продължаваше да плаче, но усещах сълзите й да ме мокрят по лицето. Отдръпнах се леко, погледнах я. Беше щастлива, въпреки урагана в очите си. Тя се усмихваше. Беше с мен!
Обърнах се към публиката, без да разплитам пръстите си от нейните. Тя ме погледна и също се обърна към публиката. Всички все още бяха на крака и пляскаха. Кимнах леко с глава, като поклон и я придърпах зад кулисите.
- Трябва да ти кажа още нещо - вече бях сериозен. Тя ме погледна, сякаш съм казал, че ще я разтрелят по залез слънце.
- Но... какво? - беше объркана. Очите й се ровиха в моите, търсещи отговор.
- Ами... май ще трябва да се запознаеш с мама. - казах и се ухилих. Двамата се засмяхме в един глас и отново я прегърнах.

И ето, че китарата отново беше цяла...