Индекс
Последни снимки
Търсене
Регистрирайте се
ВходЛовци на Вампири
Страница 1 от 2
Страница 1 от 2 • 1, 2 
Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:23 am
Това беше едно старо РП,в което аз бях участник,не мисля,че го бях измислила аз,но и да съм била аз,не го помня...Със съгласието на Вес,двете решихме да го върнем от пепелта и да го модернизираме...
Става въпрос за група хора,които работят като полицаи и се грижат за редът в града.Въпреки това те правят и нещо скрито от местните жители,борят се с всякакви същества,които идват от неизвестни места с неизвестна цел...Въпреки това,главното нещо,за което се грижат е да престанат убийствата от вампири...И не след дълго те се превръщат в Ловци на вампири,забравяйки за почти всичко друго.Нашествията от 'нещата' в другите измерения спират,но нашествията от посетители,които искат посетят странният остров,не.И така нашите герои предприемат трудната задача да се справят с всичко,което става на островът.
Действието се развива на остров Еос(който както казах е измислен).Самият остров е разделен на четири града-Борей(северният вятър,едно от децата на богинята Еос),Евър-(източният вятър,също едно от децата на богияната Еос),Зафир-(лекият западен вятър,също едно от децата на Еос) и Нот-(южният вятър,както можете да се досетите,отново едно от децата на Еос).Островът не е голям,но въпреки това не е никак лесно героите ни да се справят сами...За това за всеки град има отделни отговорници,като нашите хора отговарят за град Евър.
Въпреки всичко островът притежава нечуван нощен живот,който всеки иска да усети...Което прави работата на нашите полицаи още по-трудна.Убийствата зачестяват,а хора не достигат...
Общо взето това е идеята ми,която ще разработим в последствие...
Всичко в Роулплея е измислено.Всяко съвпадение с лица,случки и действия случайно.
Островът,градовете и хората са измислени!
Островът,градовете и хората са измислени!
Става въпрос за група хора,които работят като полицаи и се грижат за редът в града.Въпреки това те правят и нещо скрито от местните жители,борят се с всякакви същества,които идват от неизвестни места с неизвестна цел...Въпреки това,главното нещо,за което се грижат е да престанат убийствата от вампири...И не след дълго те се превръщат в Ловци на вампири,забравяйки за почти всичко друго.Нашествията от 'нещата' в другите измерения спират,но нашествията от посетители,които искат посетят странният остров,не.И така нашите герои предприемат трудната задача да се справят с всичко,което става на островът.
Действието се развива на остров Еос(който както казах е измислен).Самият остров е разделен на четири града-Борей(северният вятър,едно от децата на богинята Еос),Евър-(източният вятър,също едно от децата на богияната Еос),Зафир-(лекият западен вятър,също едно от децата на Еос) и Нот-(южният вятър,както можете да се досетите,отново едно от децата на Еос).Островът не е голям,но въпреки това не е никак лесно героите ни да се справят сами...За това за всеки град има отделни отговорници,като нашите хора отговарят за град Евър.
Въпреки всичко островът притежава нечуван нощен живот,който всеки иска да усети...Което прави работата на нашите полицаи още по-трудна.Убийствата зачестяват,а хора не достигат...
Общо взето това е идеята ми,която ще разработим в последствие...
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:26 am
Усещам как още от сега съм лудо влюбена в този Роул Плей!!! :heart2: 
Така това са моите герои. Не съм играла до сега с момчета, така че ще видим какво ще направя.
Име: Томас Роджърс
Възраст: 23
Наричат го: Том или Томас. Зависи кой използва името му.
Външен вид: Строен мъж е. Той е най-възрастният от героите ми ако 23 е да си на възраст. Русолява коса и сини пронизващи очи. Има невероятен ум. Косата му е до раменете и е почти нереално права. Има нормално телосложение, може би малко по-мускулест от колкото някои би предполагал че крие под ризите които обикновенно носи.
Характер: Томас е твърдоглава личност. Реши ли нещо той го изпълнява. Независимо за какво става въпрос. Той е човек на когото можеш да довериш живота си без да те е страх че няма да намериш подкрепа някога. Една отрицателна негова черта е че пуши малко повече от нормалното. Лено се ядосва на моменти. Има навика да скрива в себе си много злоба и яд които в един момент избухват без предупреждение. Но това не важи и за хубавите чуства. Може да се каже че е влюбчив и търси към кого да насочи любовта която иска да подари. Изключително всеотдаен е за приятелите си. Не умее да губи.
Зодия: Водолей
Обича: Да чете и да снима. Острова предлага доста възможности за това негово хоби поради прекрасните си гледки.
История: Томас е израснал в Ню Йорк в семейство на адвокати. Като дете е бил тих и срамежлив, на моменти избухлив. Противно на очакванията на родителите си да продължи семейния бизнес той зарязва правото и завършва полицейската академия в Ню Йорк. Мести се на острова след смъртта на приятелката му Шейн за която останалите твърдят че е загинала в нещастен случаи. Е, Томас е напълно убеден че не е така. Следите го довеждат до Еос и по-специално до град Евър – красиво но малко зловещо място. Той живее в едно от така да се каже елитните предградия на града в малка и уютна къща с огромна библиотека и специално помежещение за фотографските му занимания. Има домашен любимец куче на име Чей което много обича.
Снимка:
Име: Синтия Лебърн
Възраст: 19
Наричат я: Син, Синти
Външен вид: Тъмно кестява права коса с цветни – червени и руси кичури, на места неравно подстригана но тя обича тази прическа. Сиво-сини топли очи. Стройна и висока 1,60 с плътни устни и хубаво лице. Тя е най-младата в екипа. Завършила е езиково училище на острова. Тя е с корени от тук. Присъединява се към екипа заради убийството на семейството и малко след сформирането на екипа. Живее със по-малката си сестра в малък апартамент в центъра на град Евър.
Характер: Мило момиче е. Не крие мислите си от другите: ако има да каже на някого нещо му го казва право в очите без да увърта. Това не рядко и печели доста врагове преди да се захване с писане. Малко дръзка, доста смела – почти до безрасъдство понякога. Когато нещата опрат до действия тя без колебание взима решение. Е, това дали е правилно си е отделен въпрос...
Зодия: Телец
Обича: Сестра си, цветята, писането. Неоспоримо е че има талант за последното.
История: Синтия те израстнала на този остров и по-специфично в този град. Познава го като петте си пръста и може да се ориентира безпогрешно. Живота и е хубав – училище, семейство, приятели – преди убийството. След това Синтия и по-чудо оцелялата и сестра – Кейси - заживяват сами в малък апартамент в центъра на града след като продават къщата на родителите си заради преследващите ги спомени. Синтия започва работа във един от вестниците в града и се справя доста добре със задачите си. Сестра и учи в училище за изкуства близо до апартамента им. Двете момичета са в пълен синхрон за всичко което улеснява доста и без това усложненият им живот.
Друго: Синтия е алергична към котки. За нещастие сестра и иска точно такова животно вкъщи. След доста спорове Синтия се примирява и взима едно малко пухкаво коте в апартамента и се примирява със постоянното кихане.
Снимка:
Име: Бенджамин Съмърс
Години: 21
Наричат го: Бенджи
Външен вид: Бенджамин е висок 1.70. Със средно дълга почти черна коса и кафяви очи и стройно тяло. Има хубава усмивка и непокорна коса. Каквото и да прави той тя все застава по някакъв откачен начин.
Обича да носи леко размъкнати дрехи – суитчъри, широки панталони комбинирани обикновенно с кецове.
Характер: Сам е веселяк. Той е човек на изкуството – свири на китара. Написал е доста неща, за нещастие никое от тях не е станало известно въпреки уникалната си композиция и оригиналната идея заложена в него.
История: Никои не знае какво се е случило в миналото му за да дойде на 'този прокълнат остров' както го нарича понякога. Той не е разказвал на никого причината да стане ловец. Казва просто 'Понеже реших че е правилно; нямах какво друго да правя с живота си'. Но докато го казва по-наблюдателните виждат в очите му много тъга.
Заможен е въпреки че не го показва.
В момента живее в голям апартамент в една от по-високите сгради в град Евър с панорамен изглед към целия град. Прозорците са със изглед на изток което му позволява да наблюдава всяка сутрин изгрева на слънцето. Не рядко е осъмвал така с китара в ръка или с нотен лист и захапал молива с дугата ръка в непокорната си коса.
Има богата колекция CD-та – най-вече класика и балади. Черпи идеи за вдъхновението си от тях.
Така това са моите герои. Не съм играла до сега с момчета, така че ще видим какво ще направя.
Име: Томас Роджърс
Възраст: 23
Наричат го: Том или Томас. Зависи кой използва името му.
Външен вид: Строен мъж е. Той е най-възрастният от героите ми ако 23 е да си на възраст. Русолява коса и сини пронизващи очи. Има невероятен ум. Косата му е до раменете и е почти нереално права. Има нормално телосложение, може би малко по-мускулест от колкото някои би предполагал че крие под ризите които обикновенно носи.
Характер: Томас е твърдоглава личност. Реши ли нещо той го изпълнява. Независимо за какво става въпрос. Той е човек на когото можеш да довериш живота си без да те е страх че няма да намериш подкрепа някога. Една отрицателна негова черта е че пуши малко повече от нормалното. Лено се ядосва на моменти. Има навика да скрива в себе си много злоба и яд които в един момент избухват без предупреждение. Но това не важи и за хубавите чуства. Може да се каже че е влюбчив и търси към кого да насочи любовта която иска да подари. Изключително всеотдаен е за приятелите си. Не умее да губи.
Зодия: Водолей
Обича: Да чете и да снима. Острова предлага доста възможности за това негово хоби поради прекрасните си гледки.
История: Томас е израснал в Ню Йорк в семейство на адвокати. Като дете е бил тих и срамежлив, на моменти избухлив. Противно на очакванията на родителите си да продължи семейния бизнес той зарязва правото и завършва полицейската академия в Ню Йорк. Мести се на острова след смъртта на приятелката му Шейн за която останалите твърдят че е загинала в нещастен случаи. Е, Томас е напълно убеден че не е така. Следите го довеждат до Еос и по-специално до град Евър – красиво но малко зловещо място. Той живее в едно от така да се каже елитните предградия на града в малка и уютна къща с огромна библиотека и специално помежещение за фотографските му занимания. Има домашен любимец куче на име Чей което много обича.
Снимка:
Име: Синтия Лебърн
Възраст: 19
Наричат я: Син, Синти
Външен вид: Тъмно кестява права коса с цветни – червени и руси кичури, на места неравно подстригана но тя обича тази прическа. Сиво-сини топли очи. Стройна и висока 1,60 с плътни устни и хубаво лице. Тя е най-младата в екипа. Завършила е езиково училище на острова. Тя е с корени от тук. Присъединява се към екипа заради убийството на семейството и малко след сформирането на екипа. Живее със по-малката си сестра в малък апартамент в центъра на град Евър.
Характер: Мило момиче е. Не крие мислите си от другите: ако има да каже на някого нещо му го казва право в очите без да увърта. Това не рядко и печели доста врагове преди да се захване с писане. Малко дръзка, доста смела – почти до безрасъдство понякога. Когато нещата опрат до действия тя без колебание взима решение. Е, това дали е правилно си е отделен въпрос...
Зодия: Телец
Обича: Сестра си, цветята, писането. Неоспоримо е че има талант за последното.
История: Синтия те израстнала на този остров и по-специфично в този град. Познава го като петте си пръста и може да се ориентира безпогрешно. Живота и е хубав – училище, семейство, приятели – преди убийството. След това Синтия и по-чудо оцелялата и сестра – Кейси - заживяват сами в малък апартамент в центъра на града след като продават къщата на родителите си заради преследващите ги спомени. Синтия започва работа във един от вестниците в града и се справя доста добре със задачите си. Сестра и учи в училище за изкуства близо до апартамента им. Двете момичета са в пълен синхрон за всичко което улеснява доста и без това усложненият им живот.
Друго: Синтия е алергична към котки. За нещастие сестра и иска точно такова животно вкъщи. След доста спорове Синтия се примирява и взима едно малко пухкаво коте в апартамента и се примирява със постоянното кихане.
Снимка:
Име: Бенджамин Съмърс
Години: 21
Наричат го: Бенджи
Външен вид: Бенджамин е висок 1.70. Със средно дълга почти черна коса и кафяви очи и стройно тяло. Има хубава усмивка и непокорна коса. Каквото и да прави той тя все застава по някакъв откачен начин.
Обича да носи леко размъкнати дрехи – суитчъри, широки панталони комбинирани обикновенно с кецове.
Характер: Сам е веселяк. Той е човек на изкуството – свири на китара. Написал е доста неща, за нещастие никое от тях не е станало известно въпреки уникалната си композиция и оригиналната идея заложена в него.
История: Никои не знае какво се е случило в миналото му за да дойде на 'този прокълнат остров' както го нарича понякога. Той не е разказвал на никого причината да стане ловец. Казва просто 'Понеже реших че е правилно; нямах какво друго да правя с живота си'. Но докато го казва по-наблюдателните виждат в очите му много тъга.
Заможен е въпреки че не го показва.
В момента живее в голям апартамент в една от по-високите сгради в град Евър с панорамен изглед към целия град. Прозорците са със изглед на изток което му позволява да наблюдава всяка сутрин изгрева на слънцето. Не рядко е осъмвал така с китара в ръка или с нотен лист и захапал молива с дугата ръка в непокорната си коса.
Има богата колекция CD-та – най-вече класика и балади. Черпи идеи за вдъхновението си от тях.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:29 am
Име:Девън Уайли
Прякор:Дев
Години:двадесет и една
Дата на раждане:11 ноември
Зодия:Скорпион
Характер:Тя е въздух,тя е огън,тя е вода,тя е земя...Характерът и е огнен,мислите и витаят из пространството,думите и се леят като река,а духът и е непоклатим..Тя е всички крайности-тя е дразнеща,тя е кучка,тя е спокойна,тя е разбрана.Притежава остър като браснач ум,въображение с размерите на Тихият океан и език,който не зачита ранг и положение.Обича екстремните спортове,обича да чувства пулсът на всякъде по тялото си,обича да чува предупредителният глас,който крещи в главата и обича свободата!Обича да доказва това,което може.Харесва и да бъде права,не обича да бъде подценявана.Музиката е важна част от живота и както и всякакъв вид танци.Едно не може-да пее.
Външен вид:Не много висока,достига 1.65 сантиметра,но определено не ги минава...Има стегнато тяло-резултат на всички неща,с които се е занимавала.Типична женска фигура-тялото и е,като излято по пример.С тънка талия и добре оформени задни части и стегнати крака.На коремът и си личат добре оформени плочки,които върпеки това не могат да се сравняват с тези на момчетата,личат си само ако е с много описана блуза или потник...(или без дрехи...)Цветът на кожата и е трудно обясним...Изглежда светъл,почти млечен,но въпреки всичко има някакъв златист оттенък,който се увеличава след стоенето на слънце...Очите и -с необичайно сиво-син цвят,на моменти могат да изглеждат дори светло лилави-причната,малки разноцветни точици,които преливат в най-различни цветове,като сиво-сребристият преобладава.Това,което най-се забелязва в очите и,обаче са дългите катранени мигли,които изглеждат изкуствени.С малко чипо носле и розови устни с извивки,дори и Барби би и завидяла,не само за външният вид,а и за живота,който води.Черешката на сладоледът,обаче е косата и...Макар с естествен златист цвят,Девън я боядисва в сребристо-русо.Косата и е права и...не много къса,подстригна на френска черта.А.когато обединим всички нейни външни "качества" няма как да не отблележим красотата и :}
История & Something else:Девън е родена в семейство на богат бизнесмен,за който дори животът му е сделка.Жени се за майката на Дев,която среща в бар-като кабаретна танцьорка,за да направи на пук на собствените си родители,които го принуждават да си намери момиче,което да му подхожда на положението.След три години фашлив брак се ражда Девън,малкото чаровно бебе,остава без майка на две години и не я помни.Казват,че причината за смъртта и била самоубийство,но медийното пространство тръби друго.Девън така и не разбира какво наистина се е случило с майка и.Така Дев остава в семейство,на което не му пука за нея и е оставена да расте на произволът на съдбата...Разбира се,баща и не я лишава от парични средства,за да прави каквото пожелае,но никога не я е зачитал като дъщеря,по-скоро като...задължение.На 15 години,Девън вече е забъркана с местната "банда",която върши какви ли не неща,най-сериозно,от което е убийството на 20 годишна жена,на което Девън става свидетелка на 17 годишна възраст.Изнася се от градът си,отивайки да учи в Пенсилвания.
Дев е човек,който не е свикнал да се съобразява с каквото и да било,за това и има "лек" проблем с доверяването.Никога не разказва за случилото се на 8 май...Опитва се да разбере какво се е случило с майка и,но без особен успех,поне за сега...Точно за това започва работа като щатски полицай в Пенсилвания.Изпратена на остров Еос,заради няколко нейни нарушения,но като служител на реда,който се справя добре с работата си,не е осъдена-а провиненията и-порицание на съда,каране с 200 километра в час,глоби за неправилно паркиране,побой над колега,бой на работно място и други дребни неща..
Страстта си към танците и музиката,наследява от майка си,която както споменах е била кабаретна танцьорка.От баща си наследява острият като бръснач ум и дар-словото.Може да се каже,че и от двамата е наследила нещо хубаво...
Неколко кратно е скачала с бънджи,това и се е превърнало в нещо като хоби.Опитва екстремно каране на ски,боди рафтинг,вмукане в лед,парашутизъм,скайсърфинг като единственото нещо,което не е опитвала,а и няма особено желание,е сноурафтинг и едва ли ще опита...
Вземала е уроци по балет,хип-хоп,класически танци и латионо-американски танци,като най-и се отдава хип-хопът,като че ли просто и е в кръвта.
Носи очила,когато се налага...
Превозното средство,с което отива на първият си ден на работа и побеждава Томас и Евън
Превозното и средство,което тя обожава.
Прякор:Дев
Години:двадесет и една
Дата на раждане:11 ноември
Зодия:Скорпион
Характер:Тя е въздух,тя е огън,тя е вода,тя е земя...Характерът и е огнен,мислите и витаят из пространството,думите и се леят като река,а духът и е непоклатим..Тя е всички крайности-тя е дразнеща,тя е кучка,тя е спокойна,тя е разбрана.Притежава остър като браснач ум,въображение с размерите на Тихият океан и език,който не зачита ранг и положение.Обича екстремните спортове,обича да чувства пулсът на всякъде по тялото си,обича да чува предупредителният глас,който крещи в главата и обича свободата!Обича да доказва това,което може.Харесва и да бъде права,не обича да бъде подценявана.Музиката е важна част от живота и както и всякакъв вид танци.Едно не може-да пее.
Външен вид:Не много висока,достига 1.65 сантиметра,но определено не ги минава...Има стегнато тяло-резултат на всички неща,с които се е занимавала.Типична женска фигура-тялото и е,като излято по пример.С тънка талия и добре оформени задни части и стегнати крака.На коремът и си личат добре оформени плочки,които върпеки това не могат да се сравняват с тези на момчетата,личат си само ако е с много описана блуза или потник...(или без дрехи...)Цветът на кожата и е трудно обясним...Изглежда светъл,почти млечен,но въпреки всичко има някакъв златист оттенък,който се увеличава след стоенето на слънце...Очите и -с необичайно сиво-син цвят,на моменти могат да изглеждат дори светло лилави-причната,малки разноцветни точици,които преливат в най-различни цветове,като сиво-сребристият преобладава.Това,което най-се забелязва в очите и,обаче са дългите катранени мигли,които изглеждат изкуствени.С малко чипо носле и розови устни с извивки,дори и Барби би и завидяла,не само за външният вид,а и за живота,който води.Черешката на сладоледът,обаче е косата и...Макар с естествен златист цвят,Девън я боядисва в сребристо-русо.Косата и е права и...не много къса,подстригна на френска черта.А.когато обединим всички нейни външни "качества" няма как да не отблележим красотата и :}
История & Something else:Девън е родена в семейство на богат бизнесмен,за който дори животът му е сделка.Жени се за майката на Дев,която среща в бар-като кабаретна танцьорка,за да направи на пук на собствените си родители,които го принуждават да си намери момиче,което да му подхожда на положението.След три години фашлив брак се ражда Девън,малкото чаровно бебе,остава без майка на две години и не я помни.Казват,че причината за смъртта и била самоубийство,но медийното пространство тръби друго.Девън така и не разбира какво наистина се е случило с майка и.Така Дев остава в семейство,на което не му пука за нея и е оставена да расте на произволът на съдбата...Разбира се,баща и не я лишава от парични средства,за да прави каквото пожелае,но никога не я е зачитал като дъщеря,по-скоро като...задължение.На 15 години,Девън вече е забъркана с местната "банда",която върши какви ли не неща,най-сериозно,от което е убийството на 20 годишна жена,на което Девън става свидетелка на 17 годишна възраст.Изнася се от градът си,отивайки да учи в Пенсилвания.
Дев е човек,който не е свикнал да се съобразява с каквото и да било,за това и има "лек" проблем с доверяването.Никога не разказва за случилото се на 8 май...Опитва се да разбере какво се е случило с майка и,но без особен успех,поне за сега...Точно за това започва работа като щатски полицай в Пенсилвания.Изпратена на остров Еос,заради няколко нейни нарушения,но като служител на реда,който се справя добре с работата си,не е осъдена-а провиненията и-порицание на съда,каране с 200 километра в час,глоби за неправилно паркиране,побой над колега,бой на работно място и други дребни неща..
Страстта си към танците и музиката,наследява от майка си,която както споменах е била кабаретна танцьорка.От баща си наследява острият като бръснач ум и дар-словото.Може да се каже,че и от двамата е наследила нещо хубаво...
Неколко кратно е скачала с бънджи,това и се е превърнало в нещо като хоби.Опитва екстремно каране на ски,боди рафтинг,вмукане в лед,парашутизъм,скайсърфинг като единственото нещо,което не е опитвала,а и няма особено желание,е сноурафтинг и едва ли ще опита...
Вземала е уроци по балет,хип-хоп,класически танци и латионо-американски танци,като най-и се отдава хип-хопът,като че ли просто и е в кръвта.
Носи очила,когато се налага...
Превозното средство,с което отива на първият си ден на работа и побеждава Томас и Евън
Превозното и средство,което тя обожава.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:30 am
Име:Лукас Койл
Прякор:Люк
Години:Двадесет
Характер:Лукас живее за момента...Не обича да прави планове за следващия ден,а да не говорим за далечното бъдеще.Харесва му да не знае какво ще се случи или какво ще направи.Той е забавен и импулсивен...Въпреки всичко се води реалист...Знае какво може да му се случи и какво не може...Било за добро,той никога не предизвиква бъдещето или за лошо-не иска да узнае,преди да се случи.Нямам предвид,че има способности...Просто,когато сестра му изчезва в катастрофа преди 3 години,той отказва да повярва,че е мъртва поне докато не види тялото.Колкото и чувствителен да е,не показва чувствата си или поне не на всеки.Мълчалив до толкова,до колкото да не дразни другите с постоянното си мърморене.Както повечето обича музиката,но единственият инструмент на който може да свири са пръстите му.Музикален инвалид,но това не му пречи да се забавлява.Не поема отговорност за нищо или никой,освен себе си.Знае как да се справя сам,но въпреки това никога не се е чувствал истински самотен...Или може би не често.На моменти е изключително весел...Чак да му се чуди човек!
История:Майка му и баща му живеят в другият край на островът,в Зафир.Не се отбива често при тях...След катастрофата и "смъртта"на сестра му,отношенията между тях се развалят още повече.Те обвиняват него за смъртта и,а той отрича да я приеме за мъртва.Всеки си има причини.Живее в негов апартамент,който родителите му копуват преди време и изоставят,заради нова къща.Постъпва в полицията,просто защото му харесва.
Снимка:
Име:Алек Евънс
Прякор:Евън,Алек
Години:Двадесет и три
Дата на раждане:20 януари
Зодия:Козирог
Характер:Макар да изглежда като глупав,надут богаташ и да се държи като такъв Евън съвсем не е такъв...Поне не и дълбоко,дълбоко в душата си,ако има такава...Повечето хора го познават като надут грубиянин и не могат да си обяснят,защо има приятели.Самият Евън подхожда към всичко с голямо безразличие,като че ли за него нищо не си струва,включително и собственият му живот.Той е като затворен в собственият си капан,изгубил надежда за спасение.Способен е да се справи с висичко,което му се изправи на пътя било то с юмруци или думи.Не показва,че е особено умен,макар че има потенциал.Според него,ако разкрие възможностите си или характера,ще го помислят за лигаво хлапе.Никога не показва чувствата си,дори да му се иска да вика,да блъска,да плаче...Често очите му стоят безизразни и празни,често биват сравнявани и с кухата му глава,която не чува от дума.Науми ли си нещо,го прави независимо какво ще му струва.Живее ден за ден,без да крои планове,което понякога е и в негова полза,така няма какво да губи.За него любовта е чувство,което се среща единствено в приказките и кара хората да мечтаят за него.Ев мисли,че е прекалено голям за мечти,за това не си струва-тоест за него любовта не съществува или поне му се иска...Обича да се дразни,както и да няма конкуренция,не че е възможно разбира се,поне според него.
Външен вид:Висок около метър и осемдесет и шест,с тялото си на атлет,Алек няма как да не бъде забелязан.Шест блокчета шоколад стоят на коремът му,като всяко негово мускулче изглежда божествено,всъщност...всяка една част от него изглежда божествено.Не много слаб и не прекалено мускулест-просто перфектен.Но това,което събира погледите на всички е усмивката му-огромна,лъчезарна,крива усмивка с блестящи равни зъби-може да засмее всеки,жалко че не я показва често.По-скоро носи маскировачна леко подигравателна усмивка за хората.Но лицето му....То е нещо,което не може да бъде описано с думи.Не много плътни,бледи устни с дълбоки извивки,които изглеждат почти толкова привлекателно колкото и всяка друга част от тялото му.Малко,леко вирнато нагоре носле и леко изразени скули.Очите му-като две капки,разтичащи се като вода.Със средни дълги и гъсти мигли,погледът му почти винаги е предизвикателен.Със къса,тъмна коса,малко по-дълга от войнишка прическа...Това,което няма също как да не отбележеш е челюстта...Има изразена долна челюст,която по някога го кара да изглежда по-сериозен от колкото е,както и лека трапчинка,която можеш да забележиш,когато е усмихнат.Тоест,така или иначе...Евън няма как да не бъде забелязан!
История:Роден в богато семейство,което му осигурява всичко нужно и все пак винаги му е липсвало нещо-любов,топлина и уют.Като малък баща му постоянно отсъствал,а майка му била пияница,която мислела единствено за собствените си нужди.Отгледан най-вече от прислужниците,той не успява да научи кой знае какво и бива оставен да се оправя сам и в най-трудните моменти.Не след време се отделя от семейството си,като се мести в сравнително по-малък град,купува си апартамент благодарение на връзките на родителите му и заживява сам.За кратко време работи няколко професии,като последно се спира на охрана в денонощен бар + кабаре.Решава да опита в полицията,просот защото знае,че е достатъчно добър да се справи с всичко,което го очаква.
Something else:Обожава високите скорости и колите.Обожава музиката и ...работата си!
Снимка:
Ще откажа цигарите...В някой друг живот.
U R Just...too good to be true
Прякор:Люк
Години:Двадесет
Характер:Лукас живее за момента...Не обича да прави планове за следващия ден,а да не говорим за далечното бъдеще.Харесва му да не знае какво ще се случи или какво ще направи.Той е забавен и импулсивен...Въпреки всичко се води реалист...Знае какво може да му се случи и какво не може...Било за добро,той никога не предизвиква бъдещето или за лошо-не иска да узнае,преди да се случи.Нямам предвид,че има способности...Просто,когато сестра му изчезва в катастрофа преди 3 години,той отказва да повярва,че е мъртва поне докато не види тялото.Колкото и чувствителен да е,не показва чувствата си или поне не на всеки.Мълчалив до толкова,до колкото да не дразни другите с постоянното си мърморене.Както повечето обича музиката,но единственият инструмент на който може да свири са пръстите му.Музикален инвалид,но това не му пречи да се забавлява.Не поема отговорност за нищо или никой,освен себе си.Знае как да се справя сам,но въпреки това никога не се е чувствал истински самотен...Или може би не често.На моменти е изключително весел...Чак да му се чуди човек!
История:Майка му и баща му живеят в другият край на островът,в Зафир.Не се отбива често при тях...След катастрофата и "смъртта"на сестра му,отношенията между тях се развалят още повече.Те обвиняват него за смъртта и,а той отрича да я приеме за мъртва.Всеки си има причини.Живее в негов апартамент,който родителите му копуват преди време и изоставят,заради нова къща.Постъпва в полицията,просто защото му харесва.
Снимка:
Име:Алек Евънс
Прякор:Евън,Алек
Години:Двадесет и три
Дата на раждане:20 януари
Зодия:Козирог
Характер:Макар да изглежда като глупав,надут богаташ и да се държи като такъв Евън съвсем не е такъв...Поне не и дълбоко,дълбоко в душата си,ако има такава...Повечето хора го познават като надут грубиянин и не могат да си обяснят,защо има приятели.Самият Евън подхожда към всичко с голямо безразличие,като че ли за него нищо не си струва,включително и собственият му живот.Той е като затворен в собственият си капан,изгубил надежда за спасение.Способен е да се справи с висичко,което му се изправи на пътя било то с юмруци или думи.Не показва,че е особено умен,макар че има потенциал.Според него,ако разкрие възможностите си или характера,ще го помислят за лигаво хлапе.Никога не показва чувствата си,дори да му се иска да вика,да блъска,да плаче...Често очите му стоят безизразни и празни,често биват сравнявани и с кухата му глава,която не чува от дума.Науми ли си нещо,го прави независимо какво ще му струва.Живее ден за ден,без да крои планове,което понякога е и в негова полза,така няма какво да губи.За него любовта е чувство,което се среща единствено в приказките и кара хората да мечтаят за него.Ев мисли,че е прекалено голям за мечти,за това не си струва-тоест за него любовта не съществува или поне му се иска...Обича да се дразни,както и да няма конкуренция,не че е възможно разбира се,поне според него.
Външен вид:Висок около метър и осемдесет и шест,с тялото си на атлет,Алек няма как да не бъде забелязан.Шест блокчета шоколад стоят на коремът му,като всяко негово мускулче изглежда божествено,всъщност...всяка една част от него изглежда божествено.Не много слаб и не прекалено мускулест-просто перфектен.Но това,което събира погледите на всички е усмивката му-огромна,лъчезарна,крива усмивка с блестящи равни зъби-може да засмее всеки,жалко че не я показва често.По-скоро носи маскировачна леко подигравателна усмивка за хората.Но лицето му....То е нещо,което не може да бъде описано с думи.Не много плътни,бледи устни с дълбоки извивки,които изглеждат почти толкова привлекателно колкото и всяка друга част от тялото му.Малко,леко вирнато нагоре носле и леко изразени скули.Очите му-като две капки,разтичащи се като вода.Със средни дълги и гъсти мигли,погледът му почти винаги е предизвикателен.Със къса,тъмна коса,малко по-дълга от войнишка прическа...Това,което няма също как да не отбележеш е челюстта...Има изразена долна челюст,която по някога го кара да изглежда по-сериозен от колкото е,както и лека трапчинка,която можеш да забележиш,когато е усмихнат.Тоест,така или иначе...Евън няма как да не бъде забелязан!
История:Роден в богато семейство,което му осигурява всичко нужно и все пак винаги му е липсвало нещо-любов,топлина и уют.Като малък баща му постоянно отсъствал,а майка му била пияница,която мислела единствено за собствените си нужди.Отгледан най-вече от прислужниците,той не успява да научи кой знае какво и бива оставен да се оправя сам и в най-трудните моменти.Не след време се отделя от семейството си,като се мести в сравнително по-малък град,купува си апартамент благодарение на връзките на родителите му и заживява сам.За кратко време работи няколко професии,като последно се спира на охрана в денонощен бар + кабаре.Решава да опита в полицията,просот защото знае,че е достатъчно добър да се справи с всичко,което го очаква.
Something else:Обожава високите скорости и колите.Обожава музиката и ...работата си!
Снимка:
Ще откажа цигарите...В някой друг живот.
U R Just...too good to be true
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:31 am
Начало:
*Еос е богиня на зората в древногръцката митология. Според митичните вярвания, всяка сутрин на колесница Еос носи светлината от океана и възвестява появата на брат си Хелиос. Дъщеря на титана Хиперион и на Тея. Съответства на римската Аврора
Ако очаквате принцове и принцеси,крале и кралици,замъци и прислуга,то по-добре извърнете глава...Свърши се времето на славните битки и героите посрещани и изпращани с почести.Свърши и времето,което,когато попиташ дете,какво иска да стане,когато порасне голямо ще отвърне"Принц" или съответно "Принцеса".Героите сега не са зачитани,имената им не се издълбават в скали и остават в историята...
Едно обаче е сигурно.Магия ще има,ще има непознати същества,всяващи стар и ужас.Ще има хора,които ще рискуват всичко с неясна цел защо го правят.За това,мили дечица,скъпи читателю,искрено съжаляваме ако сме ви разочаровали,но такова е времето,такова е мястото.Без принцове и принцеси...
Освен разбира се...
Модерните принцове и принцеси,хората на нашето време.Тези,които имат всикчо и знаят как да го получат.Точно за такива хора говоря,хората от остров Еос*.
Остров,на повече от милиарди години,знаещ и познаващ тайните на миналото и на хората живели в него.Може би място на славни битки и герои,кой знае?!Познаваше и новите хора,които го обитаваха,хора неподозиращи какво се случва...
Легендата е ,че името му е дадено от вождът,който е населявал островът,заедно с племето си е дал името му в чест на богинята Еос и нейните последователи...Но легендите са стари и вече никой не вярва в тях,за това няма смисъл да бъдат разказани,поне не сега.
Някой ще каже...Остров като остров,какво толкова?!Какво има да се разказва за него?!Сърповидната му форма е точно толкова нормална,колкото нормално е това,че Италия е във формата на ботуш...За това няма смисъл да обсъждаме външният му вид.Остров,като остров,както казах,ще прощавате за повторението,с вода около себе си...С морски животни,с рифове и скали.Със синьо небе,пълно с птици.Общо взето нищо различно...Наистина имаше някои необичайни неща около него,но това го правеше още по-привлекателен за посетители,които се тълпяха,но не само заради тях...
Островът притежаваше нечуван до сега нощен живот,който всеки искаше да усети.Имаше множество барове и кабарета,с нечувани до сега забавления,а и неща които всички знаеха,а повечето бяха опитвали...
***
Сградата на полицията бе разположена почти централно в градът.Нямаше табела,но всеки знаеше какво представлява тази сграда.Прозорците бяха изработени от обикновени стъкла,но решетките,които се спускаха,като че ли това бе началото от затвора бяха от масивна стомана.Мазилката,макар и стара не бе никак излющена,а сивият цвят изглеждаше точно така,както когато беше боядисана.Вратата бе голяма и тежка,като по обикновените магазинчета,които едно малко дете не би могло да си я отвори само.
Когато влезеш пред входната врата,те лъхаше аромат на желязо,но никой не разбра защо.Пред погледът ти се разкриваше голямо кръгло помещение,с обло бюро,на което стояха две жени и приемаха обаждания.Всички офиси бяха затворени,а щорите на големите стъкла-спуснати.Като че ли вътре се извършваше нещо тайно,в което ние,обикновените хора не бяхме посветени...Върху всяка от вратичките беше поставена бяла табелка с името на човекът или хората,които работеха вътре,а с дребни букви огранизацията към която принадлежаха.Имаше и едно отворено помещение с много столове и маси,от там се виждаше и кухнята,където уморените полицаи можеха да похапнат след дълга смяна.Помещението бе обширно,а в единият ъгъл имаше стар джубокс,който не се знаеше дали работи все още.Най-интересна от всички,обаче бе една стая в ъгълът на сградата,която винаги бе заключена.На нея нямаше табелка,но ясно можеше да се разбере,че там стават неща,които никой не трябваше да разбира.Достъп до там имаха едва осем-девет служителя...
Днес обаче тази врата бе леко открехната,а вътре стояха четирима полицаи плюс началникът им.
Стаята изглеждаше приветлива,прозорците,които макар да имаха тежки пердета,светеха като фенери.Помещението бе голямо и имаше четири големи дървени бюра с по два въртящи стола.На всяко бюро имаше по два компютъра...По стените имаше окачение медали както и снимки на бивши полицаи.В едната част на стаята имаше няколко зелени растения,които плачеха да бъдат поляти.Имаше голям рафт пълен с всякакви видове книги,включително и досиета.Всички чекмеджета бяха запълнени с множество книжа,повечето от които забравени.Полицаите държаха служебните си оръжия на една страна,върху малка пластмасова масичка.Всички стояха в очакване на новата новина и започваще да им доскучава,а на самият началник,да му омръзва.И четиримата мъже изглеждаха отегчени...Бяха повикани по спещност,включително и Бенджамин,който си бе взел заслужена почивка,но...Началникът поглеждаше часовникът си от време на време,след което поглеждаше нервно вратата.Кого чакаха?!Чуха се стъпки...Някой приближаваше.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:32 am
-Шефе, защо ни извикахте тук? - попита млад мъж с русолява коса.
Мъжа на чело на кръглата маса поклати глава точно когато една жена влезе.
-Всичките ви срещи са отменени за днес, не се притеснявайте - каза леко шашнато тя оглеждайки мъжете седящи с началника.
-Добре, Хелън. Благодаря ти - каза уморено той. После изчака докато тя затвори вратата хубаво и тогава се обърна към мъжете срещу себе си.
Те бяха млади. Доста млади дори. Той въздъхна. Нямаше друг избор.
-Така... - каза той - На първо място ще ви помоля да не ме мислите за луд след всичко което ми предстои да ви кажа сега. Искам да ме разберете. Вече съм стар и не мога да се справям така както... някога.
Мъжете се спогледаха. Те се бяха виждали само от време на време по време на съвместни дежурства и изобщо не се познаваха. Но всички се чудеха какво толкова е станало че шефа им - леденият, както го наричаха помежду си - да показва такива чуства пред тях.
Мъжът продължи бавно да говори след кратка пауза в която го връхлетяха спомени, спомени за едно славно минало изпълнено с неразказани и несподелени битки на живот и смърт...
-Събрах ви тук защото имам работа за вас. Сигурно се питате защо съм избрал вас. Ами просто защото сте.. най-добрите. Претърпяли сте лоши неща свързани с работата която ще ви възложа. Ще можете да вложите хъс в това, ще се чуствате длъжни да се справите - с тези думи той тропна с юмрък по масата и изгледа твърдо мъжете - Вие сте млади, знам. Чуствам се... виновен че отнемам по този начин бъдещето ви, живота ви може би... Кой знае дали след време съвестта ми няма да ме гризе за това което правя сега... Но вие трябва да знаете!
Той си наложи с мъка да седне обратно на мекият стол и да укроти гласа и нервите си. Той леко изкриви лице от болката причинена му от един от белезите нанесени отдавна.
-Слушайте внимателно. Някога бяхме петима. Бяхме млади, безразсъдни, не знаещи че с пътя които избираме може да се погубим. И с това си незнание ние загубихме скоро един от нас. Това ни направи внимателни. Искам и вие да сте внимателни. Защото този остров е опасен. Опасен е за всички, а най-вече за пазителите му. Наоколо бродят същества за които може би сте чували, а може и да не сте. Но от всички тях най-опасни са вампирите - мъжът потръпна произнасяйки името на безсмъртната раса.
Бенджамин Съмърс изкриви устни в усмивка. Той не вярваше в такива неща.
"Стареца се е побъркал" каза си той с огромно съжаление.
-Хич не си мислете че съм побъркан - усмихна им се бащински той - В перфектно психическо здраве съм. Остарях, момчета. Вие сте наследниците на мен и приятелите ми в битката с вампирите.
Настъпи мълчание в което никои не смееше да мръдне. Всеки от мъжете си мислеше истина ли е това, да не би Леденият да е луд, ама що за глупост?! Вампири ли?! Как ще ги убиват, как се оказаха в тази каша?!
Пръв се обади Томас. Беше успял да прецени че мъжа срещу него 100% не е луд.
-Да приемем че сте прав - каза той като постави ръцете си на масата допирайки пръстите им един в друг - Защо ние?
-Казах ви - каза шефа им - Понеже сте най-добрите. Понеже сте губили любими хора заради вампирите.
Стойката на Томас се изправи веднага а в ума му изникна гледката на апартамента му след убийството на Шейн... толкова много кръв, толкова хладнокръвно извършено... Той потрепера.
-Искате.да.кажете.че.Шейн... моята.Шейн.е.убита.от... вампири?! - попита той през зъби.
Мъжа кимна сериозно.
-Когато разберете как да различавате обикновенно убийство от това на вампир, сам ще стигнете до този извод, господин Роджърс.
Настъпи мълчание. Всеки се опитваше да осмисли казаното.
-А стига бе... Вампири... - прошепна почти на себе си Лукас Койл.
Алекс Евънс обаче не реагира толкова спокойно.
-Съжалявам че ти го казвам, шефе, но не си добре - с тези думи той взе якето си и излезе демонстративно от стаята.
Шефа им поклати глава.
-От днес аз се оттеглям от този... бизнес да го наречем. Ще ви напътствам. Ще намерите всичко тук - той махна с ръка из стаята - Всички документи, доказателства, обучаващи документи. Само че трябва да внимавате момчета. Не подозирате колко хитри са тези твари. Преди години убиха партньорите ми. И млъкнаха за дълго. Сега вълната от убийства отново започна. Това изобщо не е на добре. Внимавайте. И върнете онзи твърдоглав неверник в екипа! Той ви е нужен.
Томас кимна твърдо. Лесно щеше да домъкне отново тук Евънс. Даже и със сила ако се наложи като най-простото обяснение щеше да бъде: "Правя го по нареждане на Шефа".
-Хайде момчета, това е новият ви офис. - махна уморено мъжа - Пожелавам ви успех. Всичко което ви трябва е тук. Ако тръгнете на запад от участъка извън града ще намерите някои изоставени складове където ще можете да тренирате необезпокоявани.
Той тръгна към вратата когато се усети че е забравил нещо.
-А, да и още нещо. Тези дни ще пристигне още един член на екипа ви. Надявам се до тогава да сте успели да разберете всичко за да я въведете в работата. И отидете да домъкнете обратно Евънс! Това вече е заповед!
Томас излезе веднага след шефа си за да намери въпросния Евънс. Намери го лесно. Алекс пушеше близо до участъка седнал до колата си сред природата.
-Знаеш че трябва да се върнеш, нали? - попита го Томас затръшвайки вратата на сребристото си БМВ и отправяйки се към пушещия си колега.
-Стареца е луд - поклади глава Евън издишвайки дима самонадеяно.
-Аз съм Томас Роджърс между другото - каза шофьора на БМВ-то и подаде ръка на синеокият мъж срещу него.
-Алекс Евънс - каза синеочкото и подаде ръка на Томас.
-Е, Том...
-Томас - поправи го автоматично Роджърс - За теб все още съм Томас.
-Добре де... Томас, дай ми една конкретна причина да се върна - попита го Евън. Не му харесваше как този Томас се държи с него.
-Имам я. Ако не дойдеш просто... ще те завлека. С каквито усилия ми се наложи да ползвам - повдигна рамене уж приятелски Томас но в очите му се четеше решителност - Повярвай ми, за твое добро е да дойдеш с мен така, защото ако стареца е прав, то тогава ни предстои дъъълго колегиално съжителство. Защо да го започваме с кавги?
Евън го огледа от глава до пети. Не обичаше такива самонадеяни... Но хвърли недолушената си цигара.
-Добре. Ще дойда. Но все още мисля че стареца е луд.
-Всеки с убежденията си.
После той тръгна към сребристата спортна кола а Евън към огромното си черно Митсубиши.
Досега Томас не беше отделил и грам внимание на колата на Евънс.
-Бива си го - отбеляза той влизайки в своята кола.
Алекс се почусва леко поласкан от това че Томас хвали колата му. Само че Роджърс не беше приключил.
-Но се хващам на бас, че аз ще спечеля до града! - викна той предизвикателно на водача на Митсубишито и включи колата на скорост потегляйки възможно най-бързо.
Евън изръмжа неясни неща и натисна яростно педала за газта.
-Не си познал с кого се захващаш!
Мъжа на чело на кръглата маса поклати глава точно когато една жена влезе.
-Всичките ви срещи са отменени за днес, не се притеснявайте - каза леко шашнато тя оглеждайки мъжете седящи с началника.
-Добре, Хелън. Благодаря ти - каза уморено той. После изчака докато тя затвори вратата хубаво и тогава се обърна към мъжете срещу себе си.
Те бяха млади. Доста млади дори. Той въздъхна. Нямаше друг избор.
-Така... - каза той - На първо място ще ви помоля да не ме мислите за луд след всичко което ми предстои да ви кажа сега. Искам да ме разберете. Вече съм стар и не мога да се справям така както... някога.
Мъжете се спогледаха. Те се бяха виждали само от време на време по време на съвместни дежурства и изобщо не се познаваха. Но всички се чудеха какво толкова е станало че шефа им - леденият, както го наричаха помежду си - да показва такива чуства пред тях.
Мъжът продължи бавно да говори след кратка пауза в която го връхлетяха спомени, спомени за едно славно минало изпълнено с неразказани и несподелени битки на живот и смърт...
-Събрах ви тук защото имам работа за вас. Сигурно се питате защо съм избрал вас. Ами просто защото сте.. най-добрите. Претърпяли сте лоши неща свързани с работата която ще ви възложа. Ще можете да вложите хъс в това, ще се чуствате длъжни да се справите - с тези думи той тропна с юмрък по масата и изгледа твърдо мъжете - Вие сте млади, знам. Чуствам се... виновен че отнемам по този начин бъдещето ви, живота ви може би... Кой знае дали след време съвестта ми няма да ме гризе за това което правя сега... Но вие трябва да знаете!
Той си наложи с мъка да седне обратно на мекият стол и да укроти гласа и нервите си. Той леко изкриви лице от болката причинена му от един от белезите нанесени отдавна.
-Слушайте внимателно. Някога бяхме петима. Бяхме млади, безразсъдни, не знаещи че с пътя които избираме може да се погубим. И с това си незнание ние загубихме скоро един от нас. Това ни направи внимателни. Искам и вие да сте внимателни. Защото този остров е опасен. Опасен е за всички, а най-вече за пазителите му. Наоколо бродят същества за които може би сте чували, а може и да не сте. Но от всички тях най-опасни са вампирите - мъжът потръпна произнасяйки името на безсмъртната раса.
Бенджамин Съмърс изкриви устни в усмивка. Той не вярваше в такива неща.
"Стареца се е побъркал" каза си той с огромно съжаление.
-Хич не си мислете че съм побъркан - усмихна им се бащински той - В перфектно психическо здраве съм. Остарях, момчета. Вие сте наследниците на мен и приятелите ми в битката с вампирите.
Настъпи мълчание в което никои не смееше да мръдне. Всеки от мъжете си мислеше истина ли е това, да не би Леденият да е луд, ама що за глупост?! Вампири ли?! Как ще ги убиват, как се оказаха в тази каша?!
Пръв се обади Томас. Беше успял да прецени че мъжа срещу него 100% не е луд.
-Да приемем че сте прав - каза той като постави ръцете си на масата допирайки пръстите им един в друг - Защо ние?
-Казах ви - каза шефа им - Понеже сте най-добрите. Понеже сте губили любими хора заради вампирите.
Стойката на Томас се изправи веднага а в ума му изникна гледката на апартамента му след убийството на Шейн... толкова много кръв, толкова хладнокръвно извършено... Той потрепера.
-Искате.да.кажете.че.Шейн... моята.Шейн.е.убита.от... вампири?! - попита той през зъби.
Мъжа кимна сериозно.
-Когато разберете как да различавате обикновенно убийство от това на вампир, сам ще стигнете до този извод, господин Роджърс.
Настъпи мълчание. Всеки се опитваше да осмисли казаното.
-А стига бе... Вампири... - прошепна почти на себе си Лукас Койл.
Алекс Евънс обаче не реагира толкова спокойно.
-Съжалявам че ти го казвам, шефе, но не си добре - с тези думи той взе якето си и излезе демонстративно от стаята.
Шефа им поклати глава.
-От днес аз се оттеглям от този... бизнес да го наречем. Ще ви напътствам. Ще намерите всичко тук - той махна с ръка из стаята - Всички документи, доказателства, обучаващи документи. Само че трябва да внимавате момчета. Не подозирате колко хитри са тези твари. Преди години убиха партньорите ми. И млъкнаха за дълго. Сега вълната от убийства отново започна. Това изобщо не е на добре. Внимавайте. И върнете онзи твърдоглав неверник в екипа! Той ви е нужен.
Томас кимна твърдо. Лесно щеше да домъкне отново тук Евънс. Даже и със сила ако се наложи като най-простото обяснение щеше да бъде: "Правя го по нареждане на Шефа".
-Хайде момчета, това е новият ви офис. - махна уморено мъжа - Пожелавам ви успех. Всичко което ви трябва е тук. Ако тръгнете на запад от участъка извън града ще намерите някои изоставени складове където ще можете да тренирате необезпокоявани.
Той тръгна към вратата когато се усети че е забравил нещо.
-А, да и още нещо. Тези дни ще пристигне още един член на екипа ви. Надявам се до тогава да сте успели да разберете всичко за да я въведете в работата. И отидете да домъкнете обратно Евънс! Това вече е заповед!
Томас излезе веднага след шефа си за да намери въпросния Евънс. Намери го лесно. Алекс пушеше близо до участъка седнал до колата си сред природата.
-Знаеш че трябва да се върнеш, нали? - попита го Томас затръшвайки вратата на сребристото си БМВ и отправяйки се към пушещия си колега.
-Стареца е луд - поклади глава Евън издишвайки дима самонадеяно.
-Аз съм Томас Роджърс между другото - каза шофьора на БМВ-то и подаде ръка на синеокият мъж срещу него.
-Алекс Евънс - каза синеочкото и подаде ръка на Томас.
-Е, Том...
-Томас - поправи го автоматично Роджърс - За теб все още съм Томас.
-Добре де... Томас, дай ми една конкретна причина да се върна - попита го Евън. Не му харесваше как този Томас се държи с него.
-Имам я. Ако не дойдеш просто... ще те завлека. С каквито усилия ми се наложи да ползвам - повдигна рамене уж приятелски Томас но в очите му се четеше решителност - Повярвай ми, за твое добро е да дойдеш с мен така, защото ако стареца е прав, то тогава ни предстои дъъълго колегиално съжителство. Защо да го започваме с кавги?
Евън го огледа от глава до пети. Не обичаше такива самонадеяни... Но хвърли недолушената си цигара.
-Добре. Ще дойда. Но все още мисля че стареца е луд.
-Всеки с убежденията си.
После той тръгна към сребристата спортна кола а Евън към огромното си черно Митсубиши.
Досега Томас не беше отделил и грам внимание на колата на Евънс.
-Бива си го - отбеляза той влизайки в своята кола.
Алекс се почусва леко поласкан от това че Томас хвали колата му. Само че Роджърс не беше приключил.
-Но се хващам на бас, че аз ще спечеля до града! - викна той предизвикателно на водача на Митсубишито и включи колата на скорост потегляйки възможно най-бързо.
Евън изръмжа неясни неща и натисна яростно педала за газта.
-Не си познал с кого се захващаш!
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:33 am
Изведнъж и двамта набиха спирачки,поглеждайки през стъклата.Погледите и на двамта изглеждаха стреснати...Какво се бе случило,та те не минаха и десет метра!
Евън първи слезе от колата,блъскайки врата...
-Старецът...-започна той,но Томас много добре го разбра.И двамата бяха забравили за професиолналните им задължения!
-Тъкмо бях решил да те издухам...-отбеляза Томас слизайки от колата си с бавни стъпки.И двамта оставиха колите си там,където бяха спряли и тръгнаха към входът на сградата.Предстоеше им да разберат в какво се забъркват,ако се съгласят,разбира се.И двамата бяха полицаи,но никой не бе предполагал това,което им предстоеше.Докато вървяха,обсъждайки автомобилите си,по-разпалени от обикновено и се спираха почти на всяка крачка,за да покажат определена част-било то джаните,фаровете или гумите.
Изведнъж някакъв далечен звук цепеше ужасяващо въздухът.И двамата можеха да познаят какво е...Мотор-Кавазаки.От далече лъщяха хромираните части,а слънцето караше зеленият цвят да изпъква и да изглежда още по-лъскав.Мотористът носеше черно-зелена каска,също на Кавазаки...Приближаваше все по-бързо,дори не можеше да се предположи с колко километра кара.
И двамата се извърнаха инстинктивно,виждайки водачът.Моторът изцвърча по асвалта,а гумите оставиха полу-окръжности.
Томас и Евън не можаха да се сдържат.И двамата пристъпиха напред...
Мотористът,който и двамата разбраха,се оказа мотористка.Тя свали каската,разтръсквайки глава,за да подреди непокорните руси кичури.Бе облечена в черен,кожен панталон по нея и с черно кожено яке,а под него розов спортен потник.Нямаше как да не се набият на очи розовите кецове на висок ток,с които тя стъпа грациозно на земята,като все още държеше каската в ръката си.Най-дългата част от косата и,по-скоро предните кичури,които стигаха малко под рамената се бяха подвили навътре описвайки овалът на лицето и.Очите и светеха в сиво,а розовите и устни се изкривиха в усмвика.
И двмата гледаха недоумяващо.Нима туко що пред тях бе слязло момиче на токчета,което кара мотор по-бързо от колкото те караха колите си?!
-Хей,момчета...-извика тя и като че ли ги изтръгна от трансът,в който бяха попаднали.
-Да-отвърнаха и двамта в един глас,споглеждайки се.Какво ли искаше тази странна птица?!
-Случайно да знаете,къде мога да намеря генерал-лейтенант Хейгинс?!По прякор...
-Ледения-довършиха и двамта вместо нея.Тя ги изгледа изненадано и отметна русият кичур,който бе застанал на лицео и.
-Точно така...Ледения.
Сега не им бе нужно да се споглеждат или да говорят.И двамата знаеха,коя е тя.Тя бе петият член на екипът.Понечиха да кажат нещо,но се спряха.Не им беше особено приятно да говорят в един глас и започваха да се дразнят.
-Вие какво?!Да не сте близнаци?-попита шеговито Русокоската,поставяйки каската на моторът и.
Томас и Евън я изгледаха злобно и тъкмо щяха да и обяснят,да отиде с тях,когато се извърнаха и видяха,че на вратата стои Ледният.Той внимателно подбираше думите си,с които да им обясни,че когато каже нещо,то трябва да се изпълнява,но вниманието му бе привлечено от друго...Нямаше никакво съмнение,че това е Девън Уайли,полицаят който чакаха.Изглеждаше точно толкова предизвикателно колкото я бяха описали.Тя стоеше пред него,с високо вдигната глава и мощен мотор зад нея.Нима това бе превозното и средство?!
-Полицай Уайли?-макар,че нямаше смисъл да пита,той трябваше да се застрахова.
-На вашите услуги.-отвърна Русокоската с лъчезарна усмивка.Перлено белите зъби блеснаха,а лицето и светна.
-Елате с мен и двамата господа...-поведението му бе повече от хладнокръвно,макар че дори той бе впечатлен от момичето.Не очакваше нещо подобно.
Високите токчета затракаха по плочките,а не след дълго по мраморният под на управлението.Никой не казваше нищо,поне за сега.
Девън нямаше представа къде отива.От щатската полиция и бяха казали,че я пращат на място,където всичките и качества ще бъдат оценени и приложени и,че няма да остане разочарована.Въпреки това,не бе особено впечатлен от заточението и на остров Еос.Вратата бе открехната и отвътре се виждаха Лукас и Бенджамин,които тракаха недоволни с пръсти по бюрата.
-Извинете ни за отсъствието.-отбеляза Микаел Хейгинс,след което направи жест на Томас,Евън и Девън да влязат.-Както виждате довел съм някого.
Мълчание...Нито Люк,нито Бенджи разбираха какво прави това момиче в управлението?!Нима бе вампирка за разпит?Или дъщерята на шефа,нова секретарка...
-Това е Девън Уайли,полицай от щатската полиция в Пенсилвания.Прехвърлена е тук,като с писмото за прехвърленето и е посочено,че е добра във всички области.Сметнах,че е изключително важна за нас...Така,че запознайте се с новото попълнение.-Леденият шокира всички.Никой дори за момент не бе предполагал,че това момиче на токчета е полицай.
-Тая мацка е полицай,който е тука с препоръка?-попита недоумяващо Бенджамин,като очите му се бяха увеличили с размерите на карамелезирани понички.
-Тая мацка...-започна Девън,подразнена от отношението към нея-може да извади пистолет,да го насочи и да те гръмне в десятката преди да си се сетил за собственото си име!-към края тя повиши тон,което накара момчетата само да се усмихнат.
-Че била и бойно настроена!-отбеляза Евън с огромна усмивка.
-Замълчете,господин Евънс!-нареди Микаел Хейгинс,след което подаде и на Девън папка с информация,която да даде някаква представа на Дев какво ще върши занапред.
Тя пое синята папка,прокарвайки пръст по корицата...Седна на един стол до Бенджи и я отвори.Прочете внимателно текстът,като не мигна и за секунда.Като че ли всички букви се впиваха в главата и.
След три минути мълчание от всички страни,тя хлопна папката и вдигна сините си очи към генерал-лейтенанта:
-Кога започвам?-гласът и бе нежен и непоколебим в същото време.
Всички я гледаха озадъчено,нима нямаше и капка съмнение в написаното?!Нима бе приела на сериозно всяка от думите?!
-Ама ти...Сериозно ли вярваш във всичко това?-попита съвсем сериозно Лукас и никой не го спря
-Незнам...-отвърна честно русокоската-Но съм полицай и съм длъжна да вярвам.
-Мога ли само да попитам...Защо те изпратиха тук,като си толкова добър полицай?!-гласът на Бенджи звучеше умерено спокоен,дори хладнокръвен.
Девън извърна ядосан поглед към него,стрелкайки го с очи.
-Полицай Уайли е направила няколко нарушения и това е служебното и наказание...-побърза да обясни по по-мек начин генерал-лейтенанта.
-За нарушения от какъв размер говорим...-попита Томас
-Не сме се събрали тук,за да обсъждаме животът на госпожица Уайли,нали така?!-попита Микаел,но Дев предпочете да каже...
-Няма значение,без това ще разберат,след което започна да изброява-превишена скорост,порицание на съда,побой над колега,бой на работното място,безпосочно стреляне,натиск върху заловени,такива ми ти работи.-гласът и остана спокоен,а на лицето и се появи лукава усмивка,когато видя как я гледат бъдещите и колеги.
Евън първи слезе от колата,блъскайки врата...
-Старецът...-започна той,но Томас много добре го разбра.И двамата бяха забравили за професиолналните им задължения!
-Тъкмо бях решил да те издухам...-отбеляза Томас слизайки от колата си с бавни стъпки.И двамта оставиха колите си там,където бяха спряли и тръгнаха към входът на сградата.Предстоеше им да разберат в какво се забъркват,ако се съгласят,разбира се.И двамата бяха полицаи,но никой не бе предполагал това,което им предстоеше.Докато вървяха,обсъждайки автомобилите си,по-разпалени от обикновено и се спираха почти на всяка крачка,за да покажат определена част-било то джаните,фаровете или гумите.
Изведнъж някакъв далечен звук цепеше ужасяващо въздухът.И двамата можеха да познаят какво е...Мотор-Кавазаки.От далече лъщяха хромираните части,а слънцето караше зеленият цвят да изпъква и да изглежда още по-лъскав.Мотористът носеше черно-зелена каска,също на Кавазаки...Приближаваше все по-бързо,дори не можеше да се предположи с колко километра кара.
И двамата се извърнаха инстинктивно,виждайки водачът.Моторът изцвърча по асвалта,а гумите оставиха полу-окръжности.
Томас и Евън не можаха да се сдържат.И двамата пристъпиха напред...
Мотористът,който и двамата разбраха,се оказа мотористка.Тя свали каската,разтръсквайки глава,за да подреди непокорните руси кичури.Бе облечена в черен,кожен панталон по нея и с черно кожено яке,а под него розов спортен потник.Нямаше как да не се набият на очи розовите кецове на висок ток,с които тя стъпа грациозно на земята,като все още държеше каската в ръката си.Най-дългата част от косата и,по-скоро предните кичури,които стигаха малко под рамената се бяха подвили навътре описвайки овалът на лицето и.Очите и светеха в сиво,а розовите и устни се изкривиха в усмвика.
И двмата гледаха недоумяващо.Нима туко що пред тях бе слязло момиче на токчета,което кара мотор по-бързо от колкото те караха колите си?!
-Хей,момчета...-извика тя и като че ли ги изтръгна от трансът,в който бяха попаднали.
-Да-отвърнаха и двамта в един глас,споглеждайки се.Какво ли искаше тази странна птица?!
-Случайно да знаете,къде мога да намеря генерал-лейтенант Хейгинс?!По прякор...
-Ледения-довършиха и двамта вместо нея.Тя ги изгледа изненадано и отметна русият кичур,който бе застанал на лицео и.
-Точно така...Ледения.
Сега не им бе нужно да се споглеждат или да говорят.И двамата знаеха,коя е тя.Тя бе петият член на екипът.Понечиха да кажат нещо,но се спряха.Не им беше особено приятно да говорят в един глас и започваха да се дразнят.
-Вие какво?!Да не сте близнаци?-попита шеговито Русокоската,поставяйки каската на моторът и.
Томас и Евън я изгледаха злобно и тъкмо щяха да и обяснят,да отиде с тях,когато се извърнаха и видяха,че на вратата стои Ледният.Той внимателно подбираше думите си,с които да им обясни,че когато каже нещо,то трябва да се изпълнява,но вниманието му бе привлечено от друго...Нямаше никакво съмнение,че това е Девън Уайли,полицаят който чакаха.Изглеждаше точно толкова предизвикателно колкото я бяха описали.Тя стоеше пред него,с високо вдигната глава и мощен мотор зад нея.Нима това бе превозното и средство?!
-Полицай Уайли?-макар,че нямаше смисъл да пита,той трябваше да се застрахова.
-На вашите услуги.-отвърна Русокоската с лъчезарна усмивка.Перлено белите зъби блеснаха,а лицето и светна.
-Елате с мен и двамата господа...-поведението му бе повече от хладнокръвно,макар че дори той бе впечатлен от момичето.Не очакваше нещо подобно.
Високите токчета затракаха по плочките,а не след дълго по мраморният под на управлението.Никой не казваше нищо,поне за сега.
Девън нямаше представа къде отива.От щатската полиция и бяха казали,че я пращат на място,където всичките и качества ще бъдат оценени и приложени и,че няма да остане разочарована.Въпреки това,не бе особено впечатлен от заточението и на остров Еос.Вратата бе открехната и отвътре се виждаха Лукас и Бенджамин,които тракаха недоволни с пръсти по бюрата.
-Извинете ни за отсъствието.-отбеляза Микаел Хейгинс,след което направи жест на Томас,Евън и Девън да влязат.-Както виждате довел съм някого.
Мълчание...Нито Люк,нито Бенджи разбираха какво прави това момиче в управлението?!Нима бе вампирка за разпит?Или дъщерята на шефа,нова секретарка...
-Това е Девън Уайли,полицай от щатската полиция в Пенсилвания.Прехвърлена е тук,като с писмото за прехвърленето и е посочено,че е добра във всички области.Сметнах,че е изключително важна за нас...Така,че запознайте се с новото попълнение.-Леденият шокира всички.Никой дори за момент не бе предполагал,че това момиче на токчета е полицай.
-Тая мацка е полицай,който е тука с препоръка?-попита недоумяващо Бенджамин,като очите му се бяха увеличили с размерите на карамелезирани понички.
-Тая мацка...-започна Девън,подразнена от отношението към нея-може да извади пистолет,да го насочи и да те гръмне в десятката преди да си се сетил за собственото си име!-към края тя повиши тон,което накара момчетата само да се усмихнат.
-Че била и бойно настроена!-отбеляза Евън с огромна усмивка.
-Замълчете,господин Евънс!-нареди Микаел Хейгинс,след което подаде и на Девън папка с информация,която да даде някаква представа на Дев какво ще върши занапред.
Тя пое синята папка,прокарвайки пръст по корицата...Седна на един стол до Бенджи и я отвори.Прочете внимателно текстът,като не мигна и за секунда.Като че ли всички букви се впиваха в главата и.
След три минути мълчание от всички страни,тя хлопна папката и вдигна сините си очи към генерал-лейтенанта:
-Кога започвам?-гласът и бе нежен и непоколебим в същото време.
Всички я гледаха озадъчено,нима нямаше и капка съмнение в написаното?!Нима бе приела на сериозно всяка от думите?!
-Ама ти...Сериозно ли вярваш във всичко това?-попита съвсем сериозно Лукас и никой не го спря
-Незнам...-отвърна честно русокоската-Но съм полицай и съм длъжна да вярвам.
-Мога ли само да попитам...Защо те изпратиха тук,като си толкова добър полицай?!-гласът на Бенджи звучеше умерено спокоен,дори хладнокръвен.
Девън извърна ядосан поглед към него,стрелкайки го с очи.
-Полицай Уайли е направила няколко нарушения и това е служебното и наказание...-побърза да обясни по по-мек начин генерал-лейтенанта.
-За нарушения от какъв размер говорим...-попита Томас
-Не сме се събрали тук,за да обсъждаме животът на госпожица Уайли,нали така?!-попита Микаел,но Дев предпочете да каже...
-Няма значение,без това ще разберат,след което започна да изброява-превишена скорост,порицание на съда,побой над колега,бой на работното място,безпосочно стреляне,натиск върху заловени,такива ми ти работи.-гласът и остана спокоен,а на лицето и се появи лукава усмивка,когато видя как я гледат бъдещите и колеги.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:33 am
"Оле,мале"звучеше в главата на повечето от присъстващите,включително и на генерал-лейтенанта.
-Разбрахме някои неща за госпожица Уайли,сега имам да ви питам само едно нещо...Приемате ли?!
-Да.-отвърна без никакви колебания Девън,поставяйки синята папка върху бюрото до нея.
-Да.-отвърна и Лукас след нея.
-Да.-съгласи се и Томас.
-Да.-отвърна и Бенджамин,който гледаше в генерал-лейтенанта като че ли гледа през дрехите му.
Кратко мълчание,очакваше се отговорът и на Алек Евънс.
-Да.-отвърна и Алек.
Тишина.
-Е,започвате довечера.Имате време да се приберете у дома и да обмислите някои неща.Ще ви чакам в деветнадесет часа,където ще проведем тренировки.Ще положим началото на тренировките ви,както и искам...-той замълча за миг,след което махна с ръка на Хелън.Тя влезе в стята с няколко пакетирани униформи.Това представляваше новата униформа на полицаите в градът Евър.-да носите това.Това е новата ви униформа.
Униформата представляваше черна риза,със сребристи пагони и по два джоба на самата риза.Елегантен черен панталон и черна шапка с козирка с надпис.Към всяка от униформите имаше бронежилетка с надпис "Police".
-А,за дамата...Няма ли нещо като поличка?-попита с мазна усмивка Алек
-Не,тук всички сме равни.-отвърна генерал-лейтенанта,докато раздаваше на всички униформи.
-Ще прощавате,генерал-лейтенант,но аз нямам никакво намерение да нося подобно нещо.Аз ще се оплета в панталоните ако тръгна да улавям някого!-възпротиви се Девън,оставяйки униформата на бюрото.
Генерал-лейтенантът я погледна усмихнато.Очакваше нещо подобно.
-Не се притеснявайте,задължени сте да ги носите само на празници,където ще представяте органите на реда.Разбира се,че няма а очаквам да работите така!
В това отношение генерал-лейтенантът не беше никак лош,напротив,влизаше им в положението.
-Разбира се,настоявам на всеки да бъде направена бронежилетка,специално за него.Довечера ще ви вземат мерки.-уточни Микаел,след като излезе от помещението заедно с Хелън,трябваше им време да разберат какво се случва...
-Е,Алек,какво ще кажеш да продължим състезанието си?!-попита Томас с предизвиактелна усмивка.
-И питаш...Ще те издухам,дори няма да разбереш,кога ти се е случило!-наду се Евън излизайки от стаята.
-Бас фащам,че ще ви издухам с моторът ми,а вие ще ми дишате прахта.-ухили се и Девън,приглаждайки русите кичури.
-Ние не се състезаваме с дами...-отвърна самоуверено Евън,но бе засечен от Дев
-Защото знаеш,че ще ви бия.Какви сте страхливци!
-Да те видим,Русокоске.-съгласи се Томас и се запъти към BMV-то си без да каже нещо друго.
-Разбрахме някои неща за госпожица Уайли,сега имам да ви питам само едно нещо...Приемате ли?!
-Да.-отвърна без никакви колебания Девън,поставяйки синята папка върху бюрото до нея.
-Да.-отвърна и Лукас след нея.
-Да.-съгласи се и Томас.
-Да.-отвърна и Бенджамин,който гледаше в генерал-лейтенанта като че ли гледа през дрехите му.
Кратко мълчание,очакваше се отговорът и на Алек Евънс.
-Да.-отвърна и Алек.
Тишина.
-Е,започвате довечера.Имате време да се приберете у дома и да обмислите някои неща.Ще ви чакам в деветнадесет часа,където ще проведем тренировки.Ще положим началото на тренировките ви,както и искам...-той замълча за миг,след което махна с ръка на Хелън.Тя влезе в стята с няколко пакетирани униформи.Това представляваше новата униформа на полицаите в градът Евър.-да носите това.Това е новата ви униформа.
Униформата представляваше черна риза,със сребристи пагони и по два джоба на самата риза.Елегантен черен панталон и черна шапка с козирка с надпис.Към всяка от униформите имаше бронежилетка с надпис "Police".
-А,за дамата...Няма ли нещо като поличка?-попита с мазна усмивка Алек
-Не,тук всички сме равни.-отвърна генерал-лейтенанта,докато раздаваше на всички униформи.
-Ще прощавате,генерал-лейтенант,но аз нямам никакво намерение да нося подобно нещо.Аз ще се оплета в панталоните ако тръгна да улавям някого!-възпротиви се Девън,оставяйки униформата на бюрото.
Генерал-лейтенантът я погледна усмихнато.Очакваше нещо подобно.
-Не се притеснявайте,задължени сте да ги носите само на празници,където ще представяте органите на реда.Разбира се,че няма а очаквам да работите така!
В това отношение генерал-лейтенантът не беше никак лош,напротив,влизаше им в положението.
-Разбира се,настоявам на всеки да бъде направена бронежилетка,специално за него.Довечера ще ви вземат мерки.-уточни Микаел,след като излезе от помещението заедно с Хелън,трябваше им време да разберат какво се случва...
-Е,Алек,какво ще кажеш да продължим състезанието си?!-попита Томас с предизвиактелна усмивка.
-И питаш...Ще те издухам,дори няма да разбереш,кога ти се е случило!-наду се Евън излизайки от стаята.
-Бас фащам,че ще ви издухам с моторът ми,а вие ще ми дишате прахта.-ухили се и Девън,приглаждайки русите кичури.
-Ние не се състезаваме с дами...-отвърна самоуверено Евън,но бе засечен от Дев
-Защото знаеш,че ще ви бия.Какви сте страхливци!
-Да те видим,Русокоске.-съгласи се Томас и се запъти към BMV-то си без да каже нещо друго.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:34 am
Двигателите ръмжаха. Една жена на мотор и двама мъже в коли бяха готови да натиснат газта във всеки един момент.
Бенджамин гледаше малко смутено как Алек и Томас щяха да загубят с гръм и трясък. Беше се опитал да им го каже. Само където и двамата не го чуха заслепени от високите скорости и това да докажат колко големи мъже са.
Девън се усмихваше. Тя знаеше че ще победи и се наслаждаваше на всеки миг от и до победата си.
-Все още ли искте да се състезаваме? - викна тя преди Лукас да даде старт.
-Що за въпрос?! - отвърна и през смях Алек.
А Томас само се усмихна.
-Добре тогава момчета - усмихна се още по-широко Девън - Пригответе се да вкусите от поражението!
В този момент на гримасничене на Томас и Алек Лукас даде старта и тримата натиснаха като един газта. Гумите на колата, джипа и мотора изскимтяха като ранени животни и след това превозните средства - всяко едно страстта на собственика си - полетяха напред по пътя.
Лукас поклати глава.
-Дам... тези двамата са луди да се състезават с нея - кимна си той уверенно.
Бенджи кимна.
-Мхм... видях мотора и. Никога не бих залагал на това че ще загуби.
През това време Алек се беше напрегнал зад кормилото и превключваше скоростите като луд. Томас не правеше нещо по-различно. Обаче... в един момент им се стори че чуха бурния и възторжен смях на Девън когато тя се откъсна от тях и изфуча напред.
-Мамка му!!! - изпсува Алек и натисна педала до дупка. Вената на слепоочието му пулсираше от усилито.
Томас не караше по-разумно от него. Очите му блестяха. Той удари леко с длани по волана виждайки че губи. С Евън се двъжеха на равно. Нито един от двамата не се отказваше и бяха абсолютно на равно.
-Ето ги идват - извика Лукас на Бенджамин които стана от усилие и напрежение.
Двамата гледаха алчно там където се вдигаше прах от колите и мотора. Кавазакито приближаваше все по-близо и по-близо. Личеше си че тотално е забила в земята Митсубишито и БМВ-то.
-Ооо.. Алек ще е бесен - промърмори Бенджамин. И той беше прав. Алек още от сега си беше бесен.
Мотористката спря внезапно завъртайки се пред тях и свали каската си точно като по филмите. Неоспоримо притежаваше стил. И победата беше нейна.
-Е, Лукас, Бенджи какво ще кажете? - усмихна се лукаво тя - Дали не пратих онези двамата самохвалковци да ми дишат праха?
-Пффф и питаш - отвърна и през смях Лукас - Само че се приготви да се срещнеш с един особено бесен Алек. За Томас не знам какво ще каже обаче Алек ще побснее че някои го е победил.
Дев повдигна рамене и слезе от мотора и застана да чака с кръстосани глезени и облегната на някакъв стълб отегчено Томас и Алек.
Лукас и Бенджи гледаха със страхопочитание мотора. Тайничко Бенджамин си мислеше как ще я помоли да опита после едно кръгче.
След минута Алек спря внезапно. Той дишаше тежко зад волана.
Томас спря наравно с него, но слезе с усмивка.
-Браво Девън - каза и той с усмивка - Наистина беше права да не се опитваме срещу теб. Аз съм Томас, между другото.
-Радвам се да се запознаем Томас - отвърна му Девън - А кой е този зад волана на Митсубишито?
Лукас се сепна. Тя какво? Да не искаше да предизвика злото в най-чистата му форма в момента?!
-Мисля, че той трябва да ти се представи лично - каза Томас отстъпвайки към Бенджамин и Лукас. Тримата загледаха как с почти манекенска походка на високите си токове Девън се запъти към черното возило на Алек.
Евънс дишаше учестено. Не му беше лесно да преглътне загубата. Още повече от момиче! От жена, за която се предполагаше чене може да спечели! Така си мислеше той. По-лесно се примиряваше с факта че завърши наравно с Томас. Но да бъде победен от жена!
-Хайде, преглътни си гордостта - каза му Девън облягайки се на колата му.
Алек не отговори. Само я изгледа злобно.
-Не си първият самонадеян мъж когото издухвам с мотора си - продължи тя следейки изкъсо изражението му.
Девън постоя малко до колата ръсейки неща все в същия дух докато Алек се ядосваше все повече и повече.
Лукас, Бенджамин и Томас от своя страна се забавляваха в началото. После обаче им омръзна.
-Хей, Дев... Нали може да ти казвам така? - попита Бенджи преди да продължи.
Жената с токчетата и коженото яке се обърна към него.
-Да, кажи Бенджамин? - каза тя отмятайки сребристата си коса запращайки я право в лицето на Алек.
-Ние мислим да се прибираме. Обаче ни е страх да те оставим сама с Алек - ухили се Бенджи.
Девън сви устни леко презрително. Не обичаше точно този закон които и забраняваше високите скорости.
Тя кимна леко.
-Е, Алек, беше ми приятно - махна с ръка тя поглеждайки го бегло - Томас, Бенджи, Лукас, ще се видим довечера.
-Чао, Дев - махна и Бенджамин качвайки се във перфектно запазения си Шевролет Импала.
Лукас отвори вратата на черното си Мазерати, а Девън яхна мотора си. Всички вече бяха в колите си. И потеглиха като един. Минавайки по улиците на града те привличаха доста погледи с лъскавите си коли. Лека - полека всеки се отклони в своята си посока и се прибраха да осмислят всичко - от вампирите, до гонката.
Бенджамин гледаше малко смутено как Алек и Томас щяха да загубят с гръм и трясък. Беше се опитал да им го каже. Само където и двамата не го чуха заслепени от високите скорости и това да докажат колко големи мъже са.
Девън се усмихваше. Тя знаеше че ще победи и се наслаждаваше на всеки миг от и до победата си.
-Все още ли искте да се състезаваме? - викна тя преди Лукас да даде старт.
-Що за въпрос?! - отвърна и през смях Алек.
А Томас само се усмихна.
-Добре тогава момчета - усмихна се още по-широко Девън - Пригответе се да вкусите от поражението!
В този момент на гримасничене на Томас и Алек Лукас даде старта и тримата натиснаха като един газта. Гумите на колата, джипа и мотора изскимтяха като ранени животни и след това превозните средства - всяко едно страстта на собственика си - полетяха напред по пътя.
Лукас поклати глава.
-Дам... тези двамата са луди да се състезават с нея - кимна си той уверенно.
Бенджи кимна.
-Мхм... видях мотора и. Никога не бих залагал на това че ще загуби.
През това време Алек се беше напрегнал зад кормилото и превключваше скоростите като луд. Томас не правеше нещо по-различно. Обаче... в един момент им се стори че чуха бурния и възторжен смях на Девън когато тя се откъсна от тях и изфуча напред.
-Мамка му!!! - изпсува Алек и натисна педала до дупка. Вената на слепоочието му пулсираше от усилито.
Томас не караше по-разумно от него. Очите му блестяха. Той удари леко с длани по волана виждайки че губи. С Евън се двъжеха на равно. Нито един от двамата не се отказваше и бяха абсолютно на равно.
-Ето ги идват - извика Лукас на Бенджамин които стана от усилие и напрежение.
Двамата гледаха алчно там където се вдигаше прах от колите и мотора. Кавазакито приближаваше все по-близо и по-близо. Личеше си че тотално е забила в земята Митсубишито и БМВ-то.
-Ооо.. Алек ще е бесен - промърмори Бенджамин. И той беше прав. Алек още от сега си беше бесен.
Мотористката спря внезапно завъртайки се пред тях и свали каската си точно като по филмите. Неоспоримо притежаваше стил. И победата беше нейна.
-Е, Лукас, Бенджи какво ще кажете? - усмихна се лукаво тя - Дали не пратих онези двамата самохвалковци да ми дишат праха?
-Пффф и питаш - отвърна и през смях Лукас - Само че се приготви да се срещнеш с един особено бесен Алек. За Томас не знам какво ще каже обаче Алек ще побснее че някои го е победил.
Дев повдигна рамене и слезе от мотора и застана да чака с кръстосани глезени и облегната на някакъв стълб отегчено Томас и Алек.
Лукас и Бенджи гледаха със страхопочитание мотора. Тайничко Бенджамин си мислеше как ще я помоли да опита после едно кръгче.
След минута Алек спря внезапно. Той дишаше тежко зад волана.
Томас спря наравно с него, но слезе с усмивка.
-Браво Девън - каза и той с усмивка - Наистина беше права да не се опитваме срещу теб. Аз съм Томас, между другото.
-Радвам се да се запознаем Томас - отвърна му Девън - А кой е този зад волана на Митсубишито?
Лукас се сепна. Тя какво? Да не искаше да предизвика злото в най-чистата му форма в момента?!
-Мисля, че той трябва да ти се представи лично - каза Томас отстъпвайки към Бенджамин и Лукас. Тримата загледаха как с почти манекенска походка на високите си токове Девън се запъти към черното возило на Алек.
Евънс дишаше учестено. Не му беше лесно да преглътне загубата. Още повече от момиче! От жена, за която се предполагаше чене може да спечели! Така си мислеше той. По-лесно се примиряваше с факта че завърши наравно с Томас. Но да бъде победен от жена!
-Хайде, преглътни си гордостта - каза му Девън облягайки се на колата му.
Алек не отговори. Само я изгледа злобно.
-Не си първият самонадеян мъж когото издухвам с мотора си - продължи тя следейки изкъсо изражението му.
Девън постоя малко до колата ръсейки неща все в същия дух докато Алек се ядосваше все повече и повече.
Лукас, Бенджамин и Томас от своя страна се забавляваха в началото. После обаче им омръзна.
-Хей, Дев... Нали може да ти казвам така? - попита Бенджи преди да продължи.
Жената с токчетата и коженото яке се обърна към него.
-Да, кажи Бенджамин? - каза тя отмятайки сребристата си коса запращайки я право в лицето на Алек.
-Ние мислим да се прибираме. Обаче ни е страх да те оставим сама с Алек - ухили се Бенджи.
Девън сви устни леко презрително. Не обичаше точно този закон които и забраняваше високите скорости.
Тя кимна леко.
-Е, Алек, беше ми приятно - махна с ръка тя поглеждайки го бегло - Томас, Бенджи, Лукас, ще се видим довечера.
-Чао, Дев - махна и Бенджамин качвайки се във перфектно запазения си Шевролет Импала.
Лукас отвори вратата на черното си Мазерати, а Девън яхна мотора си. Всички вече бяха в колите си. И потеглиха като един. Минавайки по улиците на града те привличаха доста погледи с лъскавите си коли. Лека - полека всеки се отклони в своята си посока и се прибраха да осмислят всичко - от вампирите, до гонката.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:34 am
Девън се движеше не чак с бясна скрост по криволичещите улички,все пак сега бе служител на града и не бе правилно,поне това бе научила от Пенсилвания.Няколко руси кичура,които не можа да скире в каската сега се люлееха от вятърът.Тя се бе устремила право напред към новият си дом,който така и не можа да разгледа обстойно.Този път щеше да живее в апартамент,нещо напълно непознато за нея...Моторът хвърчеше за сравнение с всички други превозни средства около нея,а хората нямаше как да не я загледат.Като че ли самата гледка за момиче на бърз мотор бе странна.Картините се сменяха около нея като сцена в екшън филм.Все още не бе разгледала градът.Знаеше,че тук се намира един от най-големият коралов риф и непременно искаше да го посети,въпреки това сега нямаше намерение да се занимава с тези неща.Докато мислеше какво трябва да свърши тя престигна пред големият,петнадесет етажен блок.Паркира моторът на определеното място,където повечето хора оставаха под надзор скъпите си коли и плати за 'паркингът'за пет месеца напред.Постави каската си в багажникът и се озърна.Наоколо нямаше жива душа...Можеше да чуе птичките,можеше да чуе наблизо профучаващите автомобили,но не и човешки глас.
Отиде до първият етаж и се качи в анансьорът,чувството бе като да пътуваш в кибритена кутийка.Дев кършеше нервно пръсти,без да сваля поглед от електронното табло,което оповестяваше "1,2,3..." и т.н.Девън живееше чак на единдесетият етаж.Замисли се какво щеше да и струва да се изкачва по стълбите-определено добра трениоровка.
"Тън".
Звукът бе подобен на този от микровълнова фурна.Асансьорът спря и Девън отиде до апартамент номер 21.Отвори голямата врама и пред нея се разкри наистина красива гледка.Не си бе представяла апартаментът точно така.Определено не очакваше да е толкова голям и подреден.Най-голямата стая бе холът.По протежението на цялата страна имаше големи прозорци,които откриваха гледката към центърът на Евър.Дев можеше да се закълне,че ще бъде по-прелестно от всяко друго място през ноща.В средата на стаята имаше голяма стъклена маса,заобиколена с заоблени канапета в лилав цвят.Цялата стая бе във виолетово,сиво и лилаво.Изглеждаше наистина свежо.Имаше няколко надуваеми лилави фотьойлчета поставени в единият край на стаята,а върху тях няколко броя от най-модерните списания,включително и жълти весници.Дев трябваше да бъде запозната с това,което се слува на островът.Тя трябваше да разбере,че островът има свой собствен живот и свои звезди.Нещо като съвсем различна реалност.До вратата имаше голяма дървена закачалка,а до нея сив часовник.Имаше специално килимче,където да поставя обувките си.В холът,също така имаше и няколко рафта с книги от всякакъв вид.Един голям телевизор стоеше пред стъклената маса.Килимът,бе пухкав,като персийски в преобладаващи лилави тонове.Стените бяха със сиви тапети със сребристи нишки.Висяка множество картини от неизвестни автори,но това не ги правеше непривлекателни,напротив.Девън забеляза,че са докарали багажът и,той стоеше неразопакован в дъното на стаята,където бе банята.
Всъщност един душ щеше да и дойде повече от добре.Тя съблече коженото си яке и го остави на закачалката,а съответно розовите кецове на специалната постелка.Движенията и бяха бързи и пръграви и тя за миг стигна до банята.Още с влизането си,ахна.Банята бе разделена на две помещения-тоалетна и баня.В едното помещение-банята се влизаше директно.Там имаше душ кабина и вана,както и голямо огледало в което човек може да се огледа в голям ръст.В ъгълът бе поставено червено диванче в тон с боята и плочките,които съответно бяха червено-черни.Входът към тоалетната бе открит,но въпреки това бе спуснато червено перде.Ако това перде се отметнеше,човек можеше да види тоалетната чиния,както и мивка с малко огледалце и аптечка над нея.В дъното имаше малка перална машина.Общо взето всичко,от което Девън имаше нужда.
Тя съблече дрехите си,поставяйки ги на малкото диванче.По-късно щеше да ги изпере.Сега имаше нужда от един душ.Влезе в душ кабината,забелязвайки,че има изолиран телефон,което и се стори изключително интересно.Не си бе представяла да се къпе и да говори по телефона.Тя нагласи душът така,че водата да не е прекалено гореща и се отпусна.Капките се спускаха по тялото и,подчертавайки формата му.Нямаше извивка,която да оставаше скрита или да не беше съблазнителна.От мократа коса на Дев капеше вода...Сега можеше само да се наслждава.След двадесетина минути,Дев излезе от банята...Изтисквайки косата си,тя я среса с дървен гребен с широки зъбци и я остави да изъхне свободно,ако имаше нужда от корекции,щеше да ги направи по-късно.Тя продължаваше да се разхожда мокра из къщата,докато тялото и не изсъхна.Краката и потъваха в мекият килим и тя имаше чувството,че стъпва по трева.Дев взе багажът си и го пренесе в стаята си.Със задоволство откри,че и тя не е никак малка.Имаше огромно двуместно легло,което беше в средата на стаята.Леглото бе с розово-черен дантелен балдахин,който се спускаше свободно.Завивките
бяха в мек розов цвят,почти не забележим и не много натрапващ се.Стените бяха в същият този розов цвят със сребристи мотиви.Цялата стая бе в розово и сребристо.От прозорецът се спущаха бели щори,а под него се намираше махагонено бюро с компютър и удобен кожен стол.В единият ъгъл на стаята имаше воден стол,който изглеждаше много удобен,а в другият ъгъл се разпростираше огромен гардероб,който можеше да я побере цялата,с компания,дори.Имаше няколко етажерки и рафтове,където по-късно Дев подреди нещата си.Първото нещо,което направи бе да облече широка бяла блуза...След което подреди дрехите си,които не бяха чак толкова много,но въпреки всичко отне около половин час,а с цялата работа по подредбата около час и половина.След всичко това,Девън се хвърли върху леглото,нави си алармата за седемнадесет часа,след което се пренесе в блажената страна на съня...
Отиде до първият етаж и се качи в анансьорът,чувството бе като да пътуваш в кибритена кутийка.Дев кършеше нервно пръсти,без да сваля поглед от електронното табло,което оповестяваше "1,2,3..." и т.н.Девън живееше чак на единдесетият етаж.Замисли се какво щеше да и струва да се изкачва по стълбите-определено добра трениоровка.
"Тън".
Звукът бе подобен на този от микровълнова фурна.Асансьорът спря и Девън отиде до апартамент номер 21.Отвори голямата врама и пред нея се разкри наистина красива гледка.Не си бе представяла апартаментът точно така.Определено не очакваше да е толкова голям и подреден.Най-голямата стая бе холът.По протежението на цялата страна имаше големи прозорци,които откриваха гледката към центърът на Евър.Дев можеше да се закълне,че ще бъде по-прелестно от всяко друго място през ноща.В средата на стаята имаше голяма стъклена маса,заобиколена с заоблени канапета в лилав цвят.Цялата стая бе във виолетово,сиво и лилаво.Изглеждаше наистина свежо.Имаше няколко надуваеми лилави фотьойлчета поставени в единият край на стаята,а върху тях няколко броя от най-модерните списания,включително и жълти весници.Дев трябваше да бъде запозната с това,което се слува на островът.Тя трябваше да разбере,че островът има свой собствен живот и свои звезди.Нещо като съвсем различна реалност.До вратата имаше голяма дървена закачалка,а до нея сив часовник.Имаше специално килимче,където да поставя обувките си.В холът,също така имаше и няколко рафта с книги от всякакъв вид.Един голям телевизор стоеше пред стъклената маса.Килимът,бе пухкав,като персийски в преобладаващи лилави тонове.Стените бяха със сиви тапети със сребристи нишки.Висяка множество картини от неизвестни автори,но това не ги правеше непривлекателни,напротив.Девън забеляза,че са докарали багажът и,той стоеше неразопакован в дъното на стаята,където бе банята.
Всъщност един душ щеше да и дойде повече от добре.Тя съблече коженото си яке и го остави на закачалката,а съответно розовите кецове на специалната постелка.Движенията и бяха бързи и пръграви и тя за миг стигна до банята.Още с влизането си,ахна.Банята бе разделена на две помещения-тоалетна и баня.В едното помещение-банята се влизаше директно.Там имаше душ кабина и вана,както и голямо огледало в което човек може да се огледа в голям ръст.В ъгълът бе поставено червено диванче в тон с боята и плочките,които съответно бяха червено-черни.Входът към тоалетната бе открит,но въпреки това бе спуснато червено перде.Ако това перде се отметнеше,човек можеше да види тоалетната чиния,както и мивка с малко огледалце и аптечка над нея.В дъното имаше малка перална машина.Общо взето всичко,от което Девън имаше нужда.
Тя съблече дрехите си,поставяйки ги на малкото диванче.По-късно щеше да ги изпере.Сега имаше нужда от един душ.Влезе в душ кабината,забелязвайки,че има изолиран телефон,което и се стори изключително интересно.Не си бе представяла да се къпе и да говори по телефона.Тя нагласи душът така,че водата да не е прекалено гореща и се отпусна.Капките се спускаха по тялото и,подчертавайки формата му.Нямаше извивка,която да оставаше скрита или да не беше съблазнителна.От мократа коса на Дев капеше вода...Сега можеше само да се наслждава.След двадесетина минути,Дев излезе от банята...Изтисквайки косата си,тя я среса с дървен гребен с широки зъбци и я остави да изъхне свободно,ако имаше нужда от корекции,щеше да ги направи по-късно.Тя продължаваше да се разхожда мокра из къщата,докато тялото и не изсъхна.Краката и потъваха в мекият килим и тя имаше чувството,че стъпва по трева.Дев взе багажът си и го пренесе в стаята си.Със задоволство откри,че и тя не е никак малка.Имаше огромно двуместно легло,което беше в средата на стаята.Леглото бе с розово-черен дантелен балдахин,който се спускаше свободно.Завивките
бяха в мек розов цвят,почти не забележим и не много натрапващ се.Стените бяха в същият този розов цвят със сребристи мотиви.Цялата стая бе в розово и сребристо.От прозорецът се спущаха бели щори,а под него се намираше махагонено бюро с компютър и удобен кожен стол.В единият ъгъл на стаята имаше воден стол,който изглеждаше много удобен,а в другият ъгъл се разпростираше огромен гардероб,който можеше да я побере цялата,с компания,дори.Имаше няколко етажерки и рафтове,където по-късно Дев подреди нещата си.Първото нещо,което направи бе да облече широка бяла блуза...След което подреди дрехите си,които не бяха чак толкова много,но въпреки всичко отне около половин час,а с цялата работа по подредбата около час и половина.След всичко това,Девън се хвърли върху леглото,нави си алармата за седемнадесет часа,след което се пренесе в блажената страна на съня...
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:35 am
Томас караше съвсем спокойно сребристото си бижу по улиците на града. Беше свикнал вече с вниманието към колата му и вече не му правеха впечатление главите изврнати към него по улиците. Той зави към квартала си и навлезе в прилежно асвалтираната уличка на която живееше. Само с едно движение на ръката си той спусна прозореца на своята врата и вдиша от морският въздух. Действаше му одобряващо и пречистващо.
Синята папка лежеше на седалката до него. Прокарвайки ръка през косата си развята от вятъра той погледна без да иска към нея. После поклати глава. Всичко изглеждаше толкова невъзможно... нереално... всичко за Шейн забъркана в това... Той излезе от хубавият път и тръгна по един доста занемарен докато стигна до плажа. С резки движения той изскочи от колата и отиде на плажа. Обувките му се напълниха с пясък но на него не му пукаше изобщо... Той се затича по плажа. Не знаеше къде отива. В главата му беше само Шейн. Той седна на пясъка след малко задъхан. Болката извираше от него и той си позволи тук, пред врещящите чайки, на този плаж, под заоблъченото небе, да се отпусне както скоро не беше правил. Той седна на пясъка и зарови дългите си пръсти в русолявите си коси. Простена леко. Това беше единственият звук които птиците и вълните не успяха да заглушат. От сините му очи струеше такова отчаяние, такава болка... която преливаше в кристални капки вода, бистри солени сълзи...
Колко време стоя така? Не знаеше. Във всеки случаи беше достатъчно за да излее насъбралата се болка и да осмисли всичко; да реши че каквото и да се случи той щеше да е част от този екип.
Томас стана от пясъка и отиде към колата си отново и подкара към дома си. Вече знаеше какво иска и какво ще направи.
"Заради Шейн" - помисли си той с горчивина паркирайки БМВ-то си в просторният гараж на къщата си.
Отделяйки се от колоната черният Шевролет Импала пое към центъра на града към една от най-високите жилищни сгради. Паркира в подземният гараж на обичайното си място. После се качи в асансьора директно от гаража към предпоследният етаж на сградата. Въртейки ключовете си на показалеца си той се запъти бавно към вратата на апартамента си. Отключи бавно и методично двете брави и влезе. Пред очите му се откри любимата му стая. От вратата се влизаше веднага в хола - огромно помещение в светло зелен отморяващ очите цвят. Мебелите бяха в бяло и бяха разположени така че да са хем в унисон с гледката навън, хем да са удобни за седене около маса на събиране или нещо такова. Паркета беше покрит със мек светло бежов килим на белди флорални мотиви - сякаш едва загатнати. Плазменият телевизор беше разположен на удобна подвижна масичка за да може Бенджамин да го придвижва както му е удобно. По стените имаше етажерки с книги от всякакви области и компакт дискове от всички стилове.
Изящна стъклена маса беше сложена в центъра на помещението и около нея стояха белите диван, два симетрично разположени фотьойла и две малки табуретки без облегалки. Точно до панорамните прозорци имаше специално малко диванче пак в същия мек цвят като останалата мека мебел. До него беше китарата на Бенджи в калъфа до малка масичка предназначена само за купчината листове с ноти. Беше с изработка като тази около която се въртеше всичко в стаята само че нотната имаше малко шкафче добавено за да може Бенджи да прибира творбите си там. Дивана до нея беше обърнат с гръб към останалата част от стята и с лице на изток.
Младият мъж метна късото си яке на един от фотьойлите и огледа стаята. Всичко беше наред. После се отправикъм кухнята вземайки една ябълка от фруктиерата на плота които разделяше хола от кухнята. Бенджамин не зачиташе много много стените. От всички стаи отделени бяха само банята и спалнята. Хола, кухнята и трапезарията фактически бяха едно и също помежение делено само от подовите настилки.
Плочките на кухнята бяха черно и бяло. Редуваха се последователно. Бенджамин захапа червеният плод отправяйки се към хладилника. Подвоуми се но в края на крайщата избра портокаловият сок пред бирата с мисълта че тя ще е за по-късно. Взе една стъклена чаша която изглеждаше особено чуплива от един от шкафовете от тъмно дърво разположени над мивката и плота до нея на които бяха наредени тостер, кафе машина и микровълнова печка.
Оставяйки сока, ябълката и чашата на деликатната масичка в центъра на хола той отиде до един от рафтовете със музика. Прехвърли няколко диска, извади един, отново го прибра. Накрая се спря на Енигма и пъхна диска в DVD-то включено към уредбата. Те бяха разположени едно до друго върху нещо като шкаф от светло дърво в тон с мебелировката точно под рафт с дискове.
Бенджамин нагласи внимателно нивото на звука така че да не е натрапчиво и да може да избистри ума си но и да може да чува музиката. После взе якето си и измъкна от него навитата на руло синя папка, окачи якето на мястото му на закачалка до вратата, наля си портокалов сок и започна бавно и внимателно да чете документите. Погледа му беше сериозен и суров, ръцете му трепваха от време на време. После сякаш за да се увери че не сънува и чете всичко както трябва той препрочете текстовете и прегледа наново снимките. Когато приключи с четенето и препрочитането той разтърка слепоочията си и поклати глава. Това не можеше да е истина.
Бавно отиде до китарата си и я взе. Разрови бавно нотните листове докато не намери това което търсеше. И засвири мелодия. Мелодия яростна и нежна едновременно, жестока и милостива, убийствена и възраждаща към нов живот. Бенджи гледаше струните с любов. Нотният лист не му беше нужен за да спазва перфектно нотите, музикалните паузи и времената.
След края на мелодията той остана загледан в хоризонта, сякаш виждаше нещо което никои друг не можеше да види. Нещо едновременно нежно и жестоко, приятно и ужасно болезнено, нещо което никои не знаеше и което Бенджамин Съмърс пазеше дълбоко заровено в себе си.
За Синтия Лебърн това беше поредния натоварен ден изпълнен с работа в списанието в което работеше. Работата и се състоеше основно в това да редактира статий или да пише такива когато и възложат, но обикновенно вършеше и странична работа която колежките и не вършеха, а тя не можеше да свърши своята без тяхната да е свършена. Така че от време на време и се налагаше да преподрежда страниците, да подбира снимки и такива неща. В края на крайщата колежките и обираха овациите а тя оставаше в сянка, но това не и пречеше. След изтощитеният ден тя поне знаеше че е удовлетворена от това което беше свършила. А и работата и харесваше. Беше мислила за това още от 16 годишна. И сега три години по-късно тя я беше получила въпреки че не беше завършила необходимата степен в университета. Просто... някои не особено приятни неща бяха ускорили постъпването и в списанието.
Телефона и вибрираше на бюрото.
-Синтия на телефона - каза тя без да вдига поглед от статията над която работеше дори за да погледне кой я търси. - Да, Кейси, всичко е наред... У кой ще е партито? ... Добре, хубаво. Ще ти звънна по-късно понеже имам работа. Чао...
За момент тя се подвоуми как да продължи с писането но все пак се усети. Няколко часа по-късно щеше да си тръгне от офиса и да се прибере вкъщи. Само още няколко часа и работната седмица щеше да свърши...
Синята папка лежеше на седалката до него. Прокарвайки ръка през косата си развята от вятъра той погледна без да иска към нея. После поклати глава. Всичко изглеждаше толкова невъзможно... нереално... всичко за Шейн забъркана в това... Той излезе от хубавият път и тръгна по един доста занемарен докато стигна до плажа. С резки движения той изскочи от колата и отиде на плажа. Обувките му се напълниха с пясък но на него не му пукаше изобщо... Той се затича по плажа. Не знаеше къде отива. В главата му беше само Шейн. Той седна на пясъка след малко задъхан. Болката извираше от него и той си позволи тук, пред врещящите чайки, на този плаж, под заоблъченото небе, да се отпусне както скоро не беше правил. Той седна на пясъка и зарови дългите си пръсти в русолявите си коси. Простена леко. Това беше единственият звук които птиците и вълните не успяха да заглушат. От сините му очи струеше такова отчаяние, такава болка... която преливаше в кристални капки вода, бистри солени сълзи...
Колко време стоя така? Не знаеше. Във всеки случаи беше достатъчно за да излее насъбралата се болка и да осмисли всичко; да реши че каквото и да се случи той щеше да е част от този екип.
Томас стана от пясъка и отиде към колата си отново и подкара към дома си. Вече знаеше какво иска и какво ще направи.
"Заради Шейн" - помисли си той с горчивина паркирайки БМВ-то си в просторният гараж на къщата си.
Отделяйки се от колоната черният Шевролет Импала пое към центъра на града към една от най-високите жилищни сгради. Паркира в подземният гараж на обичайното си място. После се качи в асансьора директно от гаража към предпоследният етаж на сградата. Въртейки ключовете си на показалеца си той се запъти бавно към вратата на апартамента си. Отключи бавно и методично двете брави и влезе. Пред очите му се откри любимата му стая. От вратата се влизаше веднага в хола - огромно помещение в светло зелен отморяващ очите цвят. Мебелите бяха в бяло и бяха разположени така че да са хем в унисон с гледката навън, хем да са удобни за седене около маса на събиране или нещо такова. Паркета беше покрит със мек светло бежов килим на белди флорални мотиви - сякаш едва загатнати. Плазменият телевизор беше разположен на удобна подвижна масичка за да може Бенджамин да го придвижва както му е удобно. По стените имаше етажерки с книги от всякакви области и компакт дискове от всички стилове.
Изящна стъклена маса беше сложена в центъра на помещението и около нея стояха белите диван, два симетрично разположени фотьойла и две малки табуретки без облегалки. Точно до панорамните прозорци имаше специално малко диванче пак в същия мек цвят като останалата мека мебел. До него беше китарата на Бенджи в калъфа до малка масичка предназначена само за купчината листове с ноти. Беше с изработка като тази около която се въртеше всичко в стаята само че нотната имаше малко шкафче добавено за да може Бенджи да прибира творбите си там. Дивана до нея беше обърнат с гръб към останалата част от стята и с лице на изток.
Младият мъж метна късото си яке на един от фотьойлите и огледа стаята. Всичко беше наред. После се отправикъм кухнята вземайки една ябълка от фруктиерата на плота които разделяше хола от кухнята. Бенджамин не зачиташе много много стените. От всички стаи отделени бяха само банята и спалнята. Хола, кухнята и трапезарията фактически бяха едно и също помежение делено само от подовите настилки.
Плочките на кухнята бяха черно и бяло. Редуваха се последователно. Бенджамин захапа червеният плод отправяйки се към хладилника. Подвоуми се но в края на крайщата избра портокаловият сок пред бирата с мисълта че тя ще е за по-късно. Взе една стъклена чаша която изглеждаше особено чуплива от един от шкафовете от тъмно дърво разположени над мивката и плота до нея на които бяха наредени тостер, кафе машина и микровълнова печка.
Оставяйки сока, ябълката и чашата на деликатната масичка в центъра на хола той отиде до един от рафтовете със музика. Прехвърли няколко диска, извади един, отново го прибра. Накрая се спря на Енигма и пъхна диска в DVD-то включено към уредбата. Те бяха разположени едно до друго върху нещо като шкаф от светло дърво в тон с мебелировката точно под рафт с дискове.
Бенджамин нагласи внимателно нивото на звука така че да не е натрапчиво и да може да избистри ума си но и да може да чува музиката. После взе якето си и измъкна от него навитата на руло синя папка, окачи якето на мястото му на закачалка до вратата, наля си портокалов сок и започна бавно и внимателно да чете документите. Погледа му беше сериозен и суров, ръцете му трепваха от време на време. После сякаш за да се увери че не сънува и чете всичко както трябва той препрочете текстовете и прегледа наново снимките. Когато приключи с четенето и препрочитането той разтърка слепоочията си и поклати глава. Това не можеше да е истина.
Бавно отиде до китарата си и я взе. Разрови бавно нотните листове докато не намери това което търсеше. И засвири мелодия. Мелодия яростна и нежна едновременно, жестока и милостива, убийствена и възраждаща към нов живот. Бенджи гледаше струните с любов. Нотният лист не му беше нужен за да спазва перфектно нотите, музикалните паузи и времената.
След края на мелодията той остана загледан в хоризонта, сякаш виждаше нещо което никои друг не можеше да види. Нещо едновременно нежно и жестоко, приятно и ужасно болезнено, нещо което никои не знаеше и което Бенджамин Съмърс пазеше дълбоко заровено в себе си.
За Синтия Лебърн това беше поредния натоварен ден изпълнен с работа в списанието в което работеше. Работата и се състоеше основно в това да редактира статий или да пише такива когато и възложат, но обикновенно вършеше и странична работа която колежките и не вършеха, а тя не можеше да свърши своята без тяхната да е свършена. Така че от време на време и се налагаше да преподрежда страниците, да подбира снимки и такива неща. В края на крайщата колежките и обираха овациите а тя оставаше в сянка, но това не и пречеше. След изтощитеният ден тя поне знаеше че е удовлетворена от това което беше свършила. А и работата и харесваше. Беше мислила за това още от 16 годишна. И сега три години по-късно тя я беше получила въпреки че не беше завършила необходимата степен в университета. Просто... някои не особено приятни неща бяха ускорили постъпването и в списанието.
Телефона и вибрираше на бюрото.
-Синтия на телефона - каза тя без да вдига поглед от статията над която работеше дори за да погледне кой я търси. - Да, Кейси, всичко е наред... У кой ще е партито? ... Добре, хубаво. Ще ти звънна по-късно понеже имам работа. Чао...
За момент тя се подвоуми как да продължи с писането но все пак се усети. Няколко часа по-късно щеше да си тръгне от офиса и да се прибере вкъщи. Само още няколко часа и работната седмица щеше да свърши...
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:36 am
Лукас пътуваше с Мазератито си по главните улици на Евър.Чувстваше се необичайно развеселен,не си бе давал сметка как едно момиче може да му оправи настроението,но все пак това момиче успя да издуха Алек без да и мигне окото.Бе настъпил газта почти до дупка,а прозорецът му бе отворен,за да почувства вятърът,който свистеше през отворът.Косата му не бе достатъчно дълга,за да се вее,но все пак кичурите трептяха на главата му,като че ли вибрираха.
По радиото започна някаква не много мелодична песен,чийто текст бе напълно чужд на Люк и той предпочете да смени честотата.Успя да улучи на една от любимите му песни,които бяха далеч от „О,Мери,Мери защо отиде на край света?!”,но за негов късмет песента бе на привършване.Отказа се...Нямаше да слуша музика.Изключи радиото,след което заподсвирква с устни мелодийката от „Убий Бил”.Извърна глава назад,като че ли да провери дали няма някой на задната седалка.Мясотото беше празно,имаше само една празна кутия от пържени картовки и бутилка „Кока кола” на които ясно можеха да се разчетът втори етикети,залепени отгоре „eXtasy”.
Това бе едно от най-новите заведения за бързо хранене,които вечер се превръщаха в кръчми.Нямаше представа защо са му дали име на нощен клуб,но едва ли щеше да разбере скоро.Извърна отново глава.Пътят бе празен...Хората по това време се пребираха изморени от дългата и досадна нощна смяна.Чак сега Лукас се усети,че и на него ще му се налага да дава изтощителни нощни смени.Дали след като се бяха захванали с това,работата им като полицаи щеше да бъде намалена?!Все пак те не бяха роботи...Имаха нужда и от почивка.Не бе забелязал колко бързо е стигнал до къщата си.Паркира колата на алеята към гаражът и отиде да го отвори...Беше време да разпусне преди среднощната тренировка.Не знаеше какво да очкава,но добре разбираше,че ще бъде по-изтощително от всичко друго...Всъщност все още нямаше представа с какво се захваща.
И докато Лукас се чудеше как да разпусне и прибираше колата си в гаражът,Алек все още не можеше да се примири със загубата,при това от момиче.Той отдавна се бе прибрал в домът си,третажна сграда почти в центъртът на града,нещо като ученическо общежитие или къща на три етажа,но не беше сигурен как се води,всъщност никога не се бе замислял.Имаше съседи,които никога не му правеха проблем,но и той не се задържаше особено много в къщата.Отиваше там колкото да се изкъпе и наспи.По-често ядеше навън,затова в халдилникът му можеше да се намерят два вида сок и бира.
След като се бе прибрал,не бе свършил нищо съществено...Бе си взел горещ душ,бе съблякал мръсните дрехи и бе пуснал прането...Колкото и да си налагаше да не мисли за загубата,просот не можеше да спре.Тя бе уставила горчиво-солен вкус,който той се опитваше да премахне с излишни успокоения.Имаше няколко теории за Девън,но никоя не му се стори достоверна.Приличаше му на робот в женска кожа...За един момент му бе станала антипатична,дали щеше да се сработи с нея?!Дали наистина бе толкова добра в работата си?Явно не достатъчно,че да не могат да и простят няколкото ‘дребни’ нарушения.
Сега Алек бе се отпуснал върху мекият кожен диван,с цвят ‘орех’,а около него можеха да се видят две кутийки бира,сложени върху поставки и една празна кутия от цигари „Пал Мал” и цветен порцеланов пепелник със шест-седем фаса в него.Последната цигара догаряше,но на Ев не му правеше впечателние.Тази загуба,една от малкото,трябва да отбележа,му бе влязла под кожата и сега като отрова го раздираше от вътре.Най-гадното бе,че той не можа да махне гадното чувство на загубил нито чрез душа,нито чрез бирата.Не си бе направил дори трудът да облече нещо,с което можеше да се появи пред хора.Бе нахлузил стари шорти с хавайски мотиви,които преди използваше за бански.Погледна часовникът на шкафът зад него,показваше 16:39.Още малко...Още малко и щеше да намери нещо,с което да запълни времето си.Все пак прие тази работа,защото напоследък каквото и да правеше не можеше да си намери мястото.
По радиото започна някаква не много мелодична песен,чийто текст бе напълно чужд на Люк и той предпочете да смени честотата.Успя да улучи на една от любимите му песни,които бяха далеч от „О,Мери,Мери защо отиде на край света?!”,но за негов късмет песента бе на привършване.Отказа се...Нямаше да слуша музика.Изключи радиото,след което заподсвирква с устни мелодийката от „Убий Бил”.Извърна глава назад,като че ли да провери дали няма някой на задната седалка.Мясотото беше празно,имаше само една празна кутия от пържени картовки и бутилка „Кока кола” на които ясно можеха да се разчетът втори етикети,залепени отгоре „eXtasy”.
Това бе едно от най-новите заведения за бързо хранене,които вечер се превръщаха в кръчми.Нямаше представа защо са му дали име на нощен клуб,но едва ли щеше да разбере скоро.Извърна отново глава.Пътят бе празен...Хората по това време се пребираха изморени от дългата и досадна нощна смяна.Чак сега Лукас се усети,че и на него ще му се налага да дава изтощителни нощни смени.Дали след като се бяха захванали с това,работата им като полицаи щеше да бъде намалена?!Все пак те не бяха роботи...Имаха нужда и от почивка.Не бе забелязал колко бързо е стигнал до къщата си.Паркира колата на алеята към гаражът и отиде да го отвори...Беше време да разпусне преди среднощната тренировка.Не знаеше какво да очкава,но добре разбираше,че ще бъде по-изтощително от всичко друго...Всъщност все още нямаше представа с какво се захваща.
И докато Лукас се чудеше как да разпусне и прибираше колата си в гаражът,Алек все още не можеше да се примири със загубата,при това от момиче.Той отдавна се бе прибрал в домът си,третажна сграда почти в центъртът на града,нещо като ученическо общежитие или къща на три етажа,но не беше сигурен как се води,всъщност никога не се бе замислял.Имаше съседи,които никога не му правеха проблем,но и той не се задържаше особено много в къщата.Отиваше там колкото да се изкъпе и наспи.По-често ядеше навън,затова в халдилникът му можеше да се намерят два вида сок и бира.
След като се бе прибрал,не бе свършил нищо съществено...Бе си взел горещ душ,бе съблякал мръсните дрехи и бе пуснал прането...Колкото и да си налагаше да не мисли за загубата,просот не можеше да спре.Тя бе уставила горчиво-солен вкус,който той се опитваше да премахне с излишни успокоения.Имаше няколко теории за Девън,но никоя не му се стори достоверна.Приличаше му на робот в женска кожа...За един момент му бе станала антипатична,дали щеше да се сработи с нея?!Дали наистина бе толкова добра в работата си?Явно не достатъчно,че да не могат да и простят няколкото ‘дребни’ нарушения.
Сега Алек бе се отпуснал върху мекият кожен диван,с цвят ‘орех’,а около него можеха да се видят две кутийки бира,сложени върху поставки и една празна кутия от цигари „Пал Мал” и цветен порцеланов пепелник със шест-седем фаса в него.Последната цигара догаряше,но на Ев не му правеше впечателние.Тази загуба,една от малкото,трябва да отбележа,му бе влязла под кожата и сега като отрова го раздираше от вътре.Най-гадното бе,че той не можа да махне гадното чувство на загубил нито чрез душа,нито чрез бирата.Не си бе направил дори трудът да облече нещо,с което можеше да се появи пред хора.Бе нахлузил стари шорти с хавайски мотиви,които преди използваше за бански.Погледна часовникът на шкафът зад него,показваше 16:39.Още малко...Още малко и щеше да намери нещо,с което да запълни времето си.Все пак прие тази работа,защото напоследък каквото и да правеше не можеше да си намери мястото.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:36 am
Будилникът на Девън иззвъня.Тя напипа копчето за изключване,опитвайки се да отвори очи,но като че ли сънят надделяваше над нея.Изправи се и остана малко,така...в седнало положение.Протегна ръце нагоре и размърда глава наляво и надясно,като вратът и изпука болезнено два пъти.Тя разтърка очи,очаквайки да види по пръстите си следа от грим,но съвсем бе изключила,че такъв няма.Погледна будилникът,като че ли да бъде сигурна дали наистина е седемнадесет часа.Часовникът на будилникът мигаше в червено и оповествяваше,че часът е 17:03.Тя се изхлузи от розовите завивки.Усети студът извън топлото легло и тялото и настръхна.Очевидно трябваше да помисли за нова нощница,не че всъщност щеше да и бъде нужна.Просто още не се бе климатизирала.Все пак този остров притежаваше 10 месеца слънце и 2 месеца сняг...Дори тогава,когато трябваше да вали сняг времето бе меко и повече от приятно.Въпреки всичко имаше и мрачни дни,а вечер се стъмваше необичайно рано.Общо взето всичко на този остров беше необичайно и странно.
Девън разроши косата си,като с удоволствие установи,колко лесно минават пръстите и през кичурите.Да се подстриже така бе една от най-добрите и идеи,макар да се бе отказала да е наистина късо.Просот знаеше,че няма да и отива толкова колкото сега.Подреди завивкивките в такъв вид в какъвто ги свари и се запъти към банята.Краката и отново потънаха в мекият клим в хола,но този път не обърна внимание.Все още и се спеше.Първо застана пред голямото огледало до душ кабината.Видя дрехите,които бе метнала на диванчето и ги събра.Още на влизане в по-малкото помещние,където бе тоалетната тя зърна лицето си на огледалото на аптечката.Налагаше и се да свиква с това.Пусна дрехите в пералнята,нагласи необходимите градуси,след което пусна пералнята.Беше автоматична и модернизирана,нямаше смисъл да стои до нея като пере.
Измъкна от шкафчето любимият си почистващ гел с мирис на кокос и ванилия.Просто го обожаваше!Миризмата му рано сутрин я събуждаше,макар че сега далеч не беше сутрин.Второто нещо,което извади бе крем за лице,а накрая измъкна и виолетова четка за зъби,накрая извади и малък розов ластик...Изми старателно лицето си с почистващият гел,сложи съвсем малко количество от кремът,след което започна да мие зъбите си.С неудоволствие установи,че под очите и се забелязват,дори и съвсем малки,кръгове.Тази вечер щеше да и се наложи да поспи повече от обикновено.Хвана косата си и я вдигна нагоре,като внимателно приглади всички стърчащи или неподредени кичури.Хвана я цялата,без да има косъмчета,които да падат.Опашката и не бе голяма,напротив бе малка,като на кутре,но въпреки това изглеждаше сладко.Определено и отиваше с вързана коса.Помисли си дали да се гримира,но знаеше,че няма смисъл.Миглите и без това бяха дълги и подвити,нямаше защо да използва спирала,а това бе единственото нещо,което тя слагаше от време на време.Тук там можеше да се случи да използва и сенки,но това бе за специални случаи,които не се бяха случвали напоследък.За миг през главата и мина мисълта как ще стигне до управлението,беше си намислила да вземе Хондата,все пак едва ли щеше да има още някое състезание с някой от колегите и,но въпреки това се разколеба...Първо,моторът все още не бе пристигнал и второ...Не всъщност беше само първото,Дев много добре знаеше,че ако иска може да ги издуха и с Хондата.След като свърши с освежаващата си процедура,пусна уредбата в нейната стая,която бе скатала под махагоненото бюро и бе сигурна,че от време на време ще я посритва,но това нямаше значение.Из стаята се разнесе ритмична музика,подходяща за танцова аеробика.
От време на време,Дев припяваше с певицата,но бе заета да подготвя нещата си за тренировката.В началото се чудеше,защо Леденият ги бе извикал толкова късно,след което осъзна,че първо от тук нататък щеше да им се налага да патрулират винаги вечер и второ..не трбяваше да будят никакви подозрения,а вечер управлението се изпразваше повече.Оставаха няколко полицая,един диспечер и двама чистачи-чиста работа.В една малка торба,тя напъха дрехите,с които смяташе да тренира,бяха удобни и лесно се побираха.Изкара и дрехи,с които да стигне до управлението и съответно да облече после.
Спря се на тъмни дънки,стеснени в краят и розов потник с поло.Извади розов колан в същият цвят...И двете неща бяха спортни,макар да имаха и някои елегантни мотиви.Потникът прилепваше плътно по тялото и,описвайки всичките и форми,както и дънките.Коланът завършваше с почти незабелебжима сребриста тока,която бе в еднакъв цвят с големите кръгли обици,които висяха от ушите и.Извади от гардеробът късо,черно яке от плат,което да сложи докато пътува.Все пак усещането да летиш срещу вятъра със 100 км/ч бе много по-различно от това да вървиш срещу него.
Погледна часовникът,часът бе 18:47,нима наистина се бе бавила толкова дълго?!
Искаше и се да отиде по-рано в управлението и да загрее с малко танци,винаги правеше така.Бе си взела дори и ай-подът,който щеше да и послужи,ако нямаше касетофон.Взе торбичката,която все още стоеше на леглото,огледа се да не би да е забравила нещо и се запъти към изходът.За момент се зачуди къде са отишли всички обувки,но със задоволство откри къде са,след като се разкриха пред нея,наредени до вратата.Мислеше си,че трябва да си вземе някаква етажерка,където да нареди всички обувки,но всичко с времето си.Обу лъскави розови кецове в два нюанса-цикламено и светло розово.Огледа стаята за последно,след което излезе.Ключът се превъртя два пъти в ключалката,след което тя го прибра в торбичката,където държеше портомонето си,ключовете,ай-подът и телефонът си.Общо взето те бяха нещата,които можеха да и тежат.
Взе стъблите на един дъх,без дори да се усети как успя да слезе на първият етаж.Каквото и да бе направила,бе сигурна,че едва ли повече ще и се оттаде възможност да слезе без асансьор от 11 до 1-вият етаж.Излезе на паркингът,постави торбичката в малкият багажник,след което нахлузи каската,закопча късото черно яке,след което даде газ.
Тялото и се бе извило под неестествен ъгъл,но за всеобщо очудване Девън изглеждаше абсолютно естествена,дори като че ли и бе удобно.Тя премига няколко пъти,като че ли да провери дали очите и са наред и в този момент излезе на широкият асвалтиран път,по който щеше да продължи да кара почти докато стигне до управлението,което не бе толкова далеч...
И ето,че не след дълго,Дев паркира моторът си и влезе в управлението.Двете секретарки и се усмихнаха,като че ли я познаваха.Тя отвърна на усмивките им,след което се запъти към кабинетът на генерал-лейтенант Хейгинс.Нямаше представа къде се намира,за това четеше надписите,които и подсказваха много.Неволно стисна ръцете си в юмруци,когато стигна до кабинетът.Това бе нейният жест за радост.На лицето и се появи едвам доловима усмивка,след което почука на вратата.
-Влез.-гласът бе мъжки и Дев успя да разпознае гласът на генерал-лейтенантът,който явно пишеше на машина или нещо подобно,защото гласът му бе придружен със щракане на бутони.
Девън натисна дръжката,бутна вратата,която разкри телосложението и.Микаел вдигна поглед...Остана изненадан:
-Госпожице Уайли!-възкликна той-Не казах ли в деветнадесет часа?!-като че ли и той самият не помнеше за кога е казал.
-Да.-отвърна Девън,пристъпвайки напред.Фалшивият балатум изскърца,като че ли някой туко що му бе взел дъхът.-Не ме свърташе на едно място и дойдох да загрея.
-Хмм...-каза генерал-лейтенанта,след което сведе поглед към клаиватурата.Очевидно Девън не позна,не беше машина,беше компютър.-Няма да тренирате тук,наел съм зала...Ще ти кажа как да стигнеш до нея и ще ти дам ключ,но настоявам след като всички дойдат,аз ще дойда с тях,да ми го върнеш.-звучеше сериозен,като че ли и даваше ключ към съкровище.
-Добре.-отвърна простичко Дев,като протегна ръка да вземе ключът,след което се заслуша в обясненията на генерал-лейтенантът.Очевидно нямаше да и бъде трудно да стигне до там,залата бе почти до управлението,но бе в обратната посока.По неговите думи,звучеше по-скоро като заграден стадион,явно помещението бе огромно и си имаше всичко.
„Какъв късмет”помисли си Девън,когато затваряше вратата след себе си..
Девън разроши косата си,като с удоволствие установи,колко лесно минават пръстите и през кичурите.Да се подстриже така бе една от най-добрите и идеи,макар да се бе отказала да е наистина късо.Просот знаеше,че няма да и отива толкова колкото сега.Подреди завивкивките в такъв вид в какъвто ги свари и се запъти към банята.Краката и отново потънаха в мекият клим в хола,но този път не обърна внимание.Все още и се спеше.Първо застана пред голямото огледало до душ кабината.Видя дрехите,които бе метнала на диванчето и ги събра.Още на влизане в по-малкото помещние,където бе тоалетната тя зърна лицето си на огледалото на аптечката.Налагаше и се да свиква с това.Пусна дрехите в пералнята,нагласи необходимите градуси,след което пусна пералнята.Беше автоматична и модернизирана,нямаше смисъл да стои до нея като пере.
Измъкна от шкафчето любимият си почистващ гел с мирис на кокос и ванилия.Просто го обожаваше!Миризмата му рано сутрин я събуждаше,макар че сега далеч не беше сутрин.Второто нещо,което извади бе крем за лице,а накрая измъкна и виолетова четка за зъби,накрая извади и малък розов ластик...Изми старателно лицето си с почистващият гел,сложи съвсем малко количество от кремът,след което започна да мие зъбите си.С неудоволствие установи,че под очите и се забелязват,дори и съвсем малки,кръгове.Тази вечер щеше да и се наложи да поспи повече от обикновено.Хвана косата си и я вдигна нагоре,като внимателно приглади всички стърчащи или неподредени кичури.Хвана я цялата,без да има косъмчета,които да падат.Опашката и не бе голяма,напротив бе малка,като на кутре,но въпреки това изглеждаше сладко.Определено и отиваше с вързана коса.Помисли си дали да се гримира,но знаеше,че няма смисъл.Миглите и без това бяха дълги и подвити,нямаше защо да използва спирала,а това бе единственото нещо,което тя слагаше от време на време.Тук там можеше да се случи да използва и сенки,но това бе за специални случаи,които не се бяха случвали напоследък.За миг през главата и мина мисълта как ще стигне до управлението,беше си намислила да вземе Хондата,все пак едва ли щеше да има още някое състезание с някой от колегите и,но въпреки това се разколеба...Първо,моторът все още не бе пристигнал и второ...Не всъщност беше само първото,Дев много добре знаеше,че ако иска може да ги издуха и с Хондата.След като свърши с освежаващата си процедура,пусна уредбата в нейната стая,която бе скатала под махагоненото бюро и бе сигурна,че от време на време ще я посритва,но това нямаше значение.Из стаята се разнесе ритмична музика,подходяща за танцова аеробика.
От време на време,Дев припяваше с певицата,но бе заета да подготвя нещата си за тренировката.В началото се чудеше,защо Леденият ги бе извикал толкова късно,след което осъзна,че първо от тук нататък щеше да им се налага да патрулират винаги вечер и второ..не трбяваше да будят никакви подозрения,а вечер управлението се изпразваше повече.Оставаха няколко полицая,един диспечер и двама чистачи-чиста работа.В една малка торба,тя напъха дрехите,с които смяташе да тренира,бяха удобни и лесно се побираха.Изкара и дрехи,с които да стигне до управлението и съответно да облече после.
Спря се на тъмни дънки,стеснени в краят и розов потник с поло.Извади розов колан в същият цвят...И двете неща бяха спортни,макар да имаха и някои елегантни мотиви.Потникът прилепваше плътно по тялото и,описвайки всичките и форми,както и дънките.Коланът завършваше с почти незабелебжима сребриста тока,която бе в еднакъв цвят с големите кръгли обици,които висяха от ушите и.Извади от гардеробът късо,черно яке от плат,което да сложи докато пътува.Все пак усещането да летиш срещу вятъра със 100 км/ч бе много по-различно от това да вървиш срещу него.
Погледна часовникът,часът бе 18:47,нима наистина се бе бавила толкова дълго?!
Искаше и се да отиде по-рано в управлението и да загрее с малко танци,винаги правеше така.Бе си взела дори и ай-подът,който щеше да и послужи,ако нямаше касетофон.Взе торбичката,която все още стоеше на леглото,огледа се да не би да е забравила нещо и се запъти към изходът.За момент се зачуди къде са отишли всички обувки,но със задоволство откри къде са,след като се разкриха пред нея,наредени до вратата.Мислеше си,че трябва да си вземе някаква етажерка,където да нареди всички обувки,но всичко с времето си.Обу лъскави розови кецове в два нюанса-цикламено и светло розово.Огледа стаята за последно,след което излезе.Ключът се превъртя два пъти в ключалката,след което тя го прибра в торбичката,където държеше портомонето си,ключовете,ай-подът и телефонът си.Общо взето те бяха нещата,които можеха да и тежат.
Взе стъблите на един дъх,без дори да се усети как успя да слезе на първият етаж.Каквото и да бе направила,бе сигурна,че едва ли повече ще и се оттаде възможност да слезе без асансьор от 11 до 1-вият етаж.Излезе на паркингът,постави торбичката в малкият багажник,след което нахлузи каската,закопча късото черно яке,след което даде газ.
Тялото и се бе извило под неестествен ъгъл,но за всеобщо очудване Девън изглеждаше абсолютно естествена,дори като че ли и бе удобно.Тя премига няколко пъти,като че ли да провери дали очите и са наред и в този момент излезе на широкият асвалтиран път,по който щеше да продължи да кара почти докато стигне до управлението,което не бе толкова далеч...
И ето,че не след дълго,Дев паркира моторът си и влезе в управлението.Двете секретарки и се усмихнаха,като че ли я познаваха.Тя отвърна на усмивките им,след което се запъти към кабинетът на генерал-лейтенант Хейгинс.Нямаше представа къде се намира,за това четеше надписите,които и подсказваха много.Неволно стисна ръцете си в юмруци,когато стигна до кабинетът.Това бе нейният жест за радост.На лицето и се появи едвам доловима усмивка,след което почука на вратата.
-Влез.-гласът бе мъжки и Дев успя да разпознае гласът на генерал-лейтенантът,който явно пишеше на машина или нещо подобно,защото гласът му бе придружен със щракане на бутони.
Девън натисна дръжката,бутна вратата,която разкри телосложението и.Микаел вдигна поглед...Остана изненадан:
-Госпожице Уайли!-възкликна той-Не казах ли в деветнадесет часа?!-като че ли и той самият не помнеше за кога е казал.
-Да.-отвърна Девън,пристъпвайки напред.Фалшивият балатум изскърца,като че ли някой туко що му бе взел дъхът.-Не ме свърташе на едно място и дойдох да загрея.
-Хмм...-каза генерал-лейтенанта,след което сведе поглед към клаиватурата.Очевидно Девън не позна,не беше машина,беше компютър.-Няма да тренирате тук,наел съм зала...Ще ти кажа как да стигнеш до нея и ще ти дам ключ,но настоявам след като всички дойдат,аз ще дойда с тях,да ми го върнеш.-звучеше сериозен,като че ли и даваше ключ към съкровище.
-Добре.-отвърна простичко Дев,като протегна ръка да вземе ключът,след което се заслуша в обясненията на генерал-лейтенантът.Очевидно нямаше да и бъде трудно да стигне до там,залата бе почти до управлението,но бе в обратната посока.По неговите думи,звучеше по-скоро като заграден стадион,явно помещението бе огромно и си имаше всичко.
„Какъв късмет”помисли си Девън,когато затваряше вратата след себе си..
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:37 am
Томас подобно на Девън проспа по-голямата част от следобеда. По-точно се опита да проспи. Постоянно се будеше от адските кошмари. Все пак успя да стане в 18 часа. Поогледа се отново наоколо - беше заспал пред телевизора над някайъв спортен канал. Обикновенно не гледаше спорт... Ясно колко беше внимавал какво гледа...
Ставайки от канапето на което беше заспал главата му леко се завъртя. Той прокара прусти през дългата си русолява коса и се запъти към банята.
Огледа лицето си в огледалото над мивката. Цялата баня беше в бяло. Обичайните тъмни кръгове си бяха на мястото. Той поклати глава сякаш за да прогони някакви досадни мисли и се отпусна под хладната струя на душа. Секунди по-късно осъзна че водата е прекалено студена и тялото му реагира отрицателно на това.
Той потръпна когато температурата се смени рязко към по-топло. Но поне студената вода го отрезви и го накара да се събуди. Десеттина минути по-късно той се обличаше - черна риза, светли дънки... Нищо необичайно. Минавайки през хола на излизане той видя че някои му е звънял. Лампичката на телефонният секретар примигваше.
Той се поколеба но натисна копчето за прослушване на съобщенията.
"Хей, Том, здрасти. Как си, как е на острова? Звънни ми!"
Томас завъртя очи. Третото подобно съобщение от Мари за последните два дни. Нямаше ли да и омръзне най-накрая? Колко време щеше да го тормози?
Младият мъж взе светлото си яке от прилежно подреденият гардероб в спалнята си и мина покрай библиотеката за да вземе някакъв диск за колата. Помота се още малко насам-натам ядосвайки се на Мари и после излезе. Имаше още двадесет минути но вече не издържаше.
Излизайки той огледа малката градина. От време на време обичаше да се занимава с градинарство но напоследък беше зарязал това и цветята бяха повехнали. Замисли се дали скоро ще има време за това. Съмняваше се.
Той изкара колата от гаража и дистанционно го заключи пак. Преди да излезе на уличката под погледите на съседите си той пусна диска който беше взел. AC DC разцепиха тишината и заглушиха тихото мъркане на двигателя на сребристото бижу наречено така просто кола.
Съседите му пак го изгледаха на кръв. Не че го интересуваше. Той подкара по обичайния си път към управлението. Имаше десеттина минутки да стигне - прекалено много. Пак щеше да подрани. Но вместо да намали скоростта той я увеличи и отвори прозореца. Вятъра го посрещна игриво. След малко той спря на паркинга пред управлението. Колегите му винаги се възхищаваха на колата му която винаги беше лъскава. Не само на неговата но по принцип доста им харесваше. Той влезе в стаята където ги бяха извикали днес и зачака. Явно беше дошъл преди другите. Имаше още няколко минути.
Тогава през вратата влезе Бенджамин. Подсвиркваше си някаква мелодия в която Томас позна песента Eye of the tiger. Той вдигна изненадано поглед към тъмнокосият му колега.
-Хей, Томас. - поздрави го Бенджи оглеждайки се тревожно - Да не съм закъснял?
-Не - поклати глава Томас - Аз подраних.
-Аха... - каза Бенджамин и после заби поглед в сините очи на Томас които се бяха отклонили настрани - Ами ти... какво реши?
-За кое - попита го Томас.
-Ще останеш ли? - попита колебливо Бенджи.
Томас кимна енергично. Нямаше желание да обяснява подбудите си. Щом беше тук щеше да остане.
Следобеда на Бенджамин беше минал сравнително нормално. Беше почел малко някакъв роман, беше посвирил, хапнал здравословно и поработил на компютъра си. Нищо необичайно.
Съмърс седна на стол близо до Томас и зачака да дойдат Лукас, Алек и Девън. Ако разбира се някои не се беше разколебал.
Ставайки от канапето на което беше заспал главата му леко се завъртя. Той прокара прусти през дългата си русолява коса и се запъти към банята.
Огледа лицето си в огледалото над мивката. Цялата баня беше в бяло. Обичайните тъмни кръгове си бяха на мястото. Той поклати глава сякаш за да прогони някакви досадни мисли и се отпусна под хладната струя на душа. Секунди по-късно осъзна че водата е прекалено студена и тялото му реагира отрицателно на това.
Той потръпна когато температурата се смени рязко към по-топло. Но поне студената вода го отрезви и го накара да се събуди. Десеттина минути по-късно той се обличаше - черна риза, светли дънки... Нищо необичайно. Минавайки през хола на излизане той видя че някои му е звънял. Лампичката на телефонният секретар примигваше.
Той се поколеба но натисна копчето за прослушване на съобщенията.
"Хей, Том, здрасти. Как си, как е на острова? Звънни ми!"
Томас завъртя очи. Третото подобно съобщение от Мари за последните два дни. Нямаше ли да и омръзне най-накрая? Колко време щеше да го тормози?
Младият мъж взе светлото си яке от прилежно подреденият гардероб в спалнята си и мина покрай библиотеката за да вземе някакъв диск за колата. Помота се още малко насам-натам ядосвайки се на Мари и после излезе. Имаше още двадесет минути но вече не издържаше.
Излизайки той огледа малката градина. От време на време обичаше да се занимава с градинарство но напоследък беше зарязал това и цветята бяха повехнали. Замисли се дали скоро ще има време за това. Съмняваше се.
Той изкара колата от гаража и дистанционно го заключи пак. Преди да излезе на уличката под погледите на съседите си той пусна диска който беше взел. AC DC разцепиха тишината и заглушиха тихото мъркане на двигателя на сребристото бижу наречено така просто кола.
Съседите му пак го изгледаха на кръв. Не че го интересуваше. Той подкара по обичайния си път към управлението. Имаше десеттина минутки да стигне - прекалено много. Пак щеше да подрани. Но вместо да намали скоростта той я увеличи и отвори прозореца. Вятъра го посрещна игриво. След малко той спря на паркинга пред управлението. Колегите му винаги се възхищаваха на колата му която винаги беше лъскава. Не само на неговата но по принцип доста им харесваше. Той влезе в стаята където ги бяха извикали днес и зачака. Явно беше дошъл преди другите. Имаше още няколко минути.
Тогава през вратата влезе Бенджамин. Подсвиркваше си някаква мелодия в която Томас позна песента Eye of the tiger. Той вдигна изненадано поглед към тъмнокосият му колега.
-Хей, Томас. - поздрави го Бенджи оглеждайки се тревожно - Да не съм закъснял?
-Не - поклати глава Томас - Аз подраних.
-Аха... - каза Бенджамин и после заби поглед в сините очи на Томас които се бяха отклонили настрани - Ами ти... какво реши?
-За кое - попита го Томас.
-Ще останеш ли? - попита колебливо Бенджи.
Томас кимна енергично. Нямаше желание да обяснява подбудите си. Щом беше тук щеше да остане.
Следобеда на Бенджамин беше минал сравнително нормално. Беше почел малко някакъв роман, беше посвирил, хапнал здравословно и поработил на компютъра си. Нищо необичайно.
Съмърс седна на стол близо до Томас и зачака да дойдат Лукас, Алек и Девън. Ако разбира се някои не се беше разколебал.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:38 am
Лукас хвърчеше с Мазератито си с мисълта,че е закъснял.След като излезе от къщата си,без да е направил почти нищо смислено през изминалият ден,сега дори не си бе направил трудът да си пусне музиката.
Влезе в полицейското управление с гръм и трясък,като двете секретарки го гледаха тип „К’во прайш бе,съсипа вратата!До сега я лъсках!”,но не казаха нищо.Той се запъти към тайната стаичка и дръпна толкова силно дръжката,че можеше да я изтръгне от пантите.От вътре го гледаха Томас и Бенджи.И двамата изглеждаха странно унили,но защо?!Какво стана?!
-Нали не съм закъснял?!-лицето му изглеждаша ужасено,единственото нещо,което не можеше да понася бе да закъснява.
-Не.-отвърнаха и двмата отегчено в един глас.Бенджи се бе отпуснал на единият кожен стол и се въртеше,без да се замисля,че възможността да му стане лошо.Томас от своя страна разглеждаше досиетата,все едно си е купил нова интересна книжка.
-Добре...Какво ви има,защо сте толкова унили и защо сме толкова малко?!Да не би някой да се е отказал?!-гласът му трепереше,като че ли се бе задъхал,макар да бе дошъл до тук с кола.Той пристъпи,избърса потта от челото си и се отпусна на стол.
През това време в стаята влезе Леденият с неподправима усмивка.Очакваше да са по-малко.Въпреки това явно хората,които бе избрал наистина бяха надеждни.Те разбира се не подозираха,че Девън вече е дошла.За сметка на това той реши да им каже.
-Госпожица Уайли дойде преди около час.Тя вече е на уреченото място.Мога само да ви кажа,че нищо няма да се състои тук.Наел съм специално помещение,което никой не посещава и там ще се провеждат тренировките ви.Нямаме много време,за това ще тръгнем със служебният автомобил,все пак не трябва да караме една дама да ни чака,нали така?!-незнайно защо напоследък Леденият не изглеждаше никак леден,ледовете му се бяха стопили...
-Изпуснах ли нещо?!-Евън влетя през вратата,като почти не отнесе началникът си.-Опа...Сър!-каза той,но съвсем не звучеше,че съжалява.
-Опа и на тебе господин Евънс.Интересен поздрав сте избрал.-в гласът на генерал-лейтенанта се четеше закачлива нотка,а малките му очи като че ли се присмиваха.
По бузите на Евън се появиха червени петна,но той пренебрегна това и се ухили криво.Тръгна да влиза напред,когато ръката на Леденият го спря.
-Няма на къде да отиваш,момче.Тръгваме със служебният автомобил.
Всички се изнизаха един след друг,без повече въпроси.Натъпкаха се в служебният автомобил,като сардини в консерва,а колата бе по-раздрънкана и от джагърдак след Коледа.Никой не посмя да каже нещо през целият път,който определено не беше много.
Залата бе наистина огромна,като стадион.Вътре можеха да се поберат повече от три футболни отбора.Всичко бе остъклено,но стъклата бяха затъмнени и можеше да се вижда само от едната посока-от вътре навън.Можеше да се чуе лека музика,но нищо повече.
-Стигнахме.-каза генерал-лейтенантът,след което излезе от автомобилът,затръшвайки раздрънката кола.
Всички се изнизаха в редичка и с удоволствие откриха,че това далеч не е това,което се очакваше.Когато Леденият каза,че е голяма никой не предположи,че е толкова голяма.
Девън ги видя и спря.Изключи касетофонът и застана до вратата.Бе облечена с екипът си за тренировки-къси панталонки,малко по-къси от колкото трябва в син цвят,а горнището представляваше късо синьо бюстие.Косата и все още бе вързана,а тялото и изглеждаше по-добре от всякога...
Предстоеше една дъъъклга тренировка!
Влезе в полицейското управление с гръм и трясък,като двете секретарки го гледаха тип „К’во прайш бе,съсипа вратата!До сега я лъсках!”,но не казаха нищо.Той се запъти към тайната стаичка и дръпна толкова силно дръжката,че можеше да я изтръгне от пантите.От вътре го гледаха Томас и Бенджи.И двамата изглеждаха странно унили,но защо?!Какво стана?!
-Нали не съм закъснял?!-лицето му изглеждаша ужасено,единственото нещо,което не можеше да понася бе да закъснява.
-Не.-отвърнаха и двмата отегчено в един глас.Бенджи се бе отпуснал на единият кожен стол и се въртеше,без да се замисля,че възможността да му стане лошо.Томас от своя страна разглеждаше досиетата,все едно си е купил нова интересна книжка.
-Добре...Какво ви има,защо сте толкова унили и защо сме толкова малко?!Да не би някой да се е отказал?!-гласът му трепереше,като че ли се бе задъхал,макар да бе дошъл до тук с кола.Той пристъпи,избърса потта от челото си и се отпусна на стол.
През това време в стаята влезе Леденият с неподправима усмивка.Очакваше да са по-малко.Въпреки това явно хората,които бе избрал наистина бяха надеждни.Те разбира се не подозираха,че Девън вече е дошла.За сметка на това той реши да им каже.
-Госпожица Уайли дойде преди около час.Тя вече е на уреченото място.Мога само да ви кажа,че нищо няма да се състои тук.Наел съм специално помещение,което никой не посещава и там ще се провеждат тренировките ви.Нямаме много време,за това ще тръгнем със служебният автомобил,все пак не трябва да караме една дама да ни чака,нали така?!-незнайно защо напоследък Леденият не изглеждаше никак леден,ледовете му се бяха стопили...
-Изпуснах ли нещо?!-Евън влетя през вратата,като почти не отнесе началникът си.-Опа...Сър!-каза той,но съвсем не звучеше,че съжалява.
-Опа и на тебе господин Евънс.Интересен поздрав сте избрал.-в гласът на генерал-лейтенанта се четеше закачлива нотка,а малките му очи като че ли се присмиваха.
По бузите на Евън се появиха червени петна,но той пренебрегна това и се ухили криво.Тръгна да влиза напред,когато ръката на Леденият го спря.
-Няма на къде да отиваш,момче.Тръгваме със служебният автомобил.
Всички се изнизаха един след друг,без повече въпроси.Натъпкаха се в служебният автомобил,като сардини в консерва,а колата бе по-раздрънкана и от джагърдак след Коледа.Никой не посмя да каже нещо през целият път,който определено не беше много.
Залата бе наистина огромна,като стадион.Вътре можеха да се поберат повече от три футболни отбора.Всичко бе остъклено,но стъклата бяха затъмнени и можеше да се вижда само от едната посока-от вътре навън.Можеше да се чуе лека музика,но нищо повече.
-Стигнахме.-каза генерал-лейтенантът,след което излезе от автомобилът,затръшвайки раздрънката кола.
Всички се изнизаха в редичка и с удоволствие откриха,че това далеч не е това,което се очакваше.Когато Леденият каза,че е голяма никой не предположи,че е толкова голяма.
Девън ги видя и спря.Изключи касетофонът и застана до вратата.Бе облечена с екипът си за тренировки-къси панталонки,малко по-къси от колкото трябва в син цвят,а горнището представляваше късо синьо бюстие.Косата и все още бе вързана,а тялото и изглеждаше по-добре от всякога...
Предстоеше една дъъъклга тренировка!
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:39 am
Уоу - посвирна тихо Евън като очите му бяха вперени в тялото на Девън, която след този жест на внимание го изгледа все едно ако каже само още една дума ще го убие.
Бенджамин само и кимна за здрасти и влезе в залата. Лукас и Томас я поздравиха и влязоха преди шефа си.
Младата жена подаде ключа на Леденият.
-Общанието си е обещание - добави тя сериозно.
Мъжа срещу нея кимна и и даде път да мине напред. Момчетата вече се радваха на уредите като деца на бонбони. Евън отново огледа хубаво колежката си когато тя отново се появи за което получи още един кръвнишки поглед и изскърцване със зъби.
Леденият ги строи набързо.
-Тук ще тренирате. Както виждате базата е доста богата и няма да ви омръзне. - после по лицето му се появи малка усмивчица - Ще се поизмъчите малко но някои ден ще ми благодарите. Сега се разпределете както решите по уредите. И не проклинайте мен че не сте си донесли необходими дрехи. В шкафовете в дъното на помещението ще намерите екипи.
След тези думи той се запъти към изхода, а момчетата се отправиха към въпросните шкафове понеже нито един от тях не беше с така нареченият екип.
Томас облече бързо анцунга или по-точно долнището му и бяла блуза която намери към него.
Девън вече се беше качила на пътеката и тичаше устремено само тя си знаеше накъде.
Томас отиде при боксовата круша и сложи ръкавиците. В чоите му пробляснаха диви пламъчета. Той започна да нанася удар след удар на безжизненият предмет пред него. Прилагаше както удари от бокса така и от кикбокса.
От своя страна Алек отиде да тренира и без това перфектните си мускули на ръцете, а Лукас - тези на краката. Бенджи се настани на един уред подобен на колело. Никой не беше забелязал как Леденият вече го нямаше при тях.
Едва няколко часа по-късно Лукас се сети за "стареца" по повод поредната караница между Девън и Алек.
-Спри да ме опипраш с поглед по дяволите! - развика му се Девън.
От няколко часа Евън и лазеше по нервите с непрекъснатите си погледи. И без това не се беше наспала хубаво ами сега и този трябваше да я дразни.
-Накарай ме - озъби и се Алек. Още злобееше заради загубата от нея по-рано през деня.
Девън посегна да удари Алек, но той избягна ръката и и се опита да я извие зад гърба и. Голяма грешка. В следващият момент синеочкото се оказа по гръб на пода преди да е успял да се зарадва на моментната си победа дори.
И докато на Томас това не му направи впечатление, то Лукас и Бенджамин гледаха сцената с интерес. И тагава Лукас се сети за Леденият.
-Шефе, мисля че тези двамата ще се избият... - започна той обръщайки се към мястото където беше видял за последно шефа си. Само че него го нямаше там. = Е, май си е тръгнал...
Никой не подозираше какво е направил шефа им.
Няколко часа по-късно - половин час преди полунощ, след множество злобни погледи и умора, те решиха да си ходят.
Бенджамин се прозя и тръгна към вратата.
-Хайде, хора... Лека ви нощ... Аз нещо не мога повече.
-И за мен важи същото - едвам едвам каза Лукас - Чакай да си ходим заедно. Все пак дойдохме с едно и също возило...
-Ама какво...? - в този момент Бенджамин се беше опитал да отвори вратата за да излезе на чист въздух. Обаче тя не се отваряше.
-Дай на мен - избута го Лукас, но и той не можа да помръдне вратата дори с милиметър - Да, ама какво става?!
Това привлече вниманието на Девън, Алек и Томас.
-Какво става? - попита младата жена скачайки в длъжение от един от уредите.
-Вратата не се отваря - поклати глава Бенджамин дърпайки със всичка сила дръжката.
-Оффф пазете се! - намръщи се Девън и отново издразни Алек с поведението си.
На устните на синеочкото се появи усмивка когато самонадеяността на Девън се превърна в разочарование и раздразнение.
Томас хвърли един поглед на вратата и се усмихна.
-Стига сте се мъчили. Заключена е.
Очите на Алек и на Девън почти изкочиха от орбитите си.
-Заключена ли?! - казаха и двамата в един и същи глас и после се изгледаха злобно, докато Бенджамин и Лукас се усмихнаха леко.
-Томас, не се шегувай така - гледаше го Алек - Как очакваш да оцелея в едно помещение, дори и толкова голямо, с нея?! - попита той сочейки Девън чийто очи се бяха свили ядосано по посока на Евън.
-Тя си има име, Евън - отбеляза Томас, печелейки симпатийте на Девън.
-Все едно - ръкомахаше Алек - Няма да оживея до сутринта с Девън в едно помещение.
Томас поклати глава и се отправи към пътеката. Ясно му беше че Леденият ги беше заключил. Какво пък - една нощ тренировки - нищо лошо.
Лукас и Бенджи бяха на същото мнение и не подкрепиха Алек изобщо. Избраха си по един уред и се заеха пак с тренировките. Девън нападна боксовата круша. Алек я поглеждаше от време на време злобно, но и с малко възхищение. Доста добре се справяше с тренировките това момиче колкото и да не му се искаше да признае той и се възхищаваше. Но щеше да го отрече пред всеки даже и под клетва.
Минутите се нижеха неусетно в тренировки.
Но към 3 след полунощ всички капнаха от умора, даже Девън и Томас. На едно място намериха дюшеци за някави упражнения и решиха да си починат на тях.
Утрото ги намери спящи кой със слушалки, кой не в ушите безкрайно изтощени..
Бенджамин само и кимна за здрасти и влезе в залата. Лукас и Томас я поздравиха и влязоха преди шефа си.
Младата жена подаде ключа на Леденият.
-Общанието си е обещание - добави тя сериозно.
Мъжа срещу нея кимна и и даде път да мине напред. Момчетата вече се радваха на уредите като деца на бонбони. Евън отново огледа хубаво колежката си когато тя отново се появи за което получи още един кръвнишки поглед и изскърцване със зъби.
Леденият ги строи набързо.
-Тук ще тренирате. Както виждате базата е доста богата и няма да ви омръзне. - после по лицето му се появи малка усмивчица - Ще се поизмъчите малко но някои ден ще ми благодарите. Сега се разпределете както решите по уредите. И не проклинайте мен че не сте си донесли необходими дрехи. В шкафовете в дъното на помещението ще намерите екипи.
След тези думи той се запъти към изхода, а момчетата се отправиха към въпросните шкафове понеже нито един от тях не беше с така нареченият екип.
Томас облече бързо анцунга или по-точно долнището му и бяла блуза която намери към него.
Девън вече се беше качила на пътеката и тичаше устремено само тя си знаеше накъде.
Томас отиде при боксовата круша и сложи ръкавиците. В чоите му пробляснаха диви пламъчета. Той започна да нанася удар след удар на безжизненият предмет пред него. Прилагаше както удари от бокса така и от кикбокса.
От своя страна Алек отиде да тренира и без това перфектните си мускули на ръцете, а Лукас - тези на краката. Бенджи се настани на един уред подобен на колело. Никой не беше забелязал как Леденият вече го нямаше при тях.
Едва няколко часа по-късно Лукас се сети за "стареца" по повод поредната караница между Девън и Алек.
-Спри да ме опипраш с поглед по дяволите! - развика му се Девън.
От няколко часа Евън и лазеше по нервите с непрекъснатите си погледи. И без това не се беше наспала хубаво ами сега и този трябваше да я дразни.
-Накарай ме - озъби и се Алек. Още злобееше заради загубата от нея по-рано през деня.
Девън посегна да удари Алек, но той избягна ръката и и се опита да я извие зад гърба и. Голяма грешка. В следващият момент синеочкото се оказа по гръб на пода преди да е успял да се зарадва на моментната си победа дори.
И докато на Томас това не му направи впечатление, то Лукас и Бенджамин гледаха сцената с интерес. И тагава Лукас се сети за Леденият.
-Шефе, мисля че тези двамата ще се избият... - започна той обръщайки се към мястото където беше видял за последно шефа си. Само че него го нямаше там. = Е, май си е тръгнал...
Никой не подозираше какво е направил шефа им.
Няколко часа по-късно - половин час преди полунощ, след множество злобни погледи и умора, те решиха да си ходят.
Бенджамин се прозя и тръгна към вратата.
-Хайде, хора... Лека ви нощ... Аз нещо не мога повече.
-И за мен важи същото - едвам едвам каза Лукас - Чакай да си ходим заедно. Все пак дойдохме с едно и също возило...
-Ама какво...? - в този момент Бенджамин се беше опитал да отвори вратата за да излезе на чист въздух. Обаче тя не се отваряше.
-Дай на мен - избута го Лукас, но и той не можа да помръдне вратата дори с милиметър - Да, ама какво става?!
Това привлече вниманието на Девън, Алек и Томас.
-Какво става? - попита младата жена скачайки в длъжение от един от уредите.
-Вратата не се отваря - поклати глава Бенджамин дърпайки със всичка сила дръжката.
-Оффф пазете се! - намръщи се Девън и отново издразни Алек с поведението си.
На устните на синеочкото се появи усмивка когато самонадеяността на Девън се превърна в разочарование и раздразнение.
Томас хвърли един поглед на вратата и се усмихна.
-Стига сте се мъчили. Заключена е.
Очите на Алек и на Девън почти изкочиха от орбитите си.
-Заключена ли?! - казаха и двамата в един и същи глас и после се изгледаха злобно, докато Бенджамин и Лукас се усмихнаха леко.
-Томас, не се шегувай така - гледаше го Алек - Как очакваш да оцелея в едно помещение, дори и толкова голямо, с нея?! - попита той сочейки Девън чийто очи се бяха свили ядосано по посока на Евън.
-Тя си има име, Евън - отбеляза Томас, печелейки симпатийте на Девън.
-Все едно - ръкомахаше Алек - Няма да оживея до сутринта с Девън в едно помещение.
Томас поклати глава и се отправи към пътеката. Ясно му беше че Леденият ги беше заключил. Какво пък - една нощ тренировки - нищо лошо.
Лукас и Бенджи бяха на същото мнение и не подкрепиха Алек изобщо. Избраха си по един уред и се заеха пак с тренировките. Девън нападна боксовата круша. Алек я поглеждаше от време на време злобно, но и с малко възхищение. Доста добре се справяше с тренировките това момиче колкото и да не му се искаше да признае той и се възхищаваше. Но щеше да го отрече пред всеки даже и под клетва.
Минутите се нижеха неусетно в тренировки.
Но към 3 след полунощ всички капнаха от умора, даже Девън и Томас. На едно място намериха дюшеци за някави упражнения и решиха да си починат на тях.
Утрото ги намери спящи кой със слушалки, кой не в ушите безкрайно изтощени..
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:40 am
Утрото завари нашите полицаи,които по-късно щяха да разберат,че са агенти към тайна държавна организация,за която знаеха едва двама човека-основателят и,и Леденият,в не много приятно положение.
Бенджи и Люк деляха една кожена постелка,като взаимно бяха използвали един друг,за възглавнички,където да поставят крайниците си.Бенджи бе сложил единият си крак върху двата на Люк,а Лукас,който лежеше по лице бе отпуснал ръката върху челото на Бенджамин,гледката бе потресаваща и двамата изглеждаха като трупове.
Томас и Девън също деляха един дюшек,като Том бе заспал в седнало положение,а главата му бе килната леко настрани.Дългата руса коса закриваше лицето му,но можеше да се предположи,че спи леко.Девън,която явно бе преценила,че колегата и е по-удобен се бе облегнала на рамото му,като русите кичури се бяха разпилели навсякъде около него.Късото потниче,което бе облякла се бе вдигнало нагоре,разкривайки малка част от розовият сутиен,който носеше.Краката и бяха вдигнати,като за коремна преса,а ръцете и бяха скръстени през гърдите,в ушите и гърмеше музика,която тя едва ли чуваше.Евън бе заспал близо до тях,направо върху подът в поза "морска звезда".Лицето му изглеждаше непроницаемо,не можеше да се разбере дали сънува или не,но едно бе сигурно.Така изглеждаше много кротък.
Пръв се събуди Бенджамин,който явно бе усетил тежестта на ръката на Лукас.Стана рязко,а ръката се изхлузи от главата му,падайки успоредно пред тялото му.Той се поогледа и си спомни всичко.Леденият ги бе заключил в тази огромна зала и те бяха тренирали до капване.Огледа се отново.Всички други спяха и все още носеха тренировъчните екипи.Зачуди се кой ще е най-добрият начин да ги събуди,като първо през главата му мина мисътла да пъхне пръсти в устата си и да изсвири.Но се отказа,знаеше че няма да е удачно.Побутна Лукас с пръст,а той от своя страна скочи като опарен и се огледа като гърмян заек.Обицата на устната му не бе особено приятна,особено рано сутрин и той съжали,че не я е сменил с друга-по-малка.
Бенджи събуди всички.Предстоеше им една сутрин изпълнана с въпроси,първият от които беше на Евън,който още неразсънил се попита:
-Девън,защо си с розов сутен,след като си цялата в синьо?
-Млъквай,Евън.-измънка тя с още затворени очи и придърпа късото потниче надолу,за да прикрие това,което Алек бе забелязал.Повдигна глава и видя Томас,който и се усмихваше...отблизо.
-Съжалявам,Томас,явно съм те сметнала за по-удобен от стената.-ухили се глуповато Девън
Том се усмихна и промърмори нещо от родът на "Спокойно,Девън".Двамата се разбираха покрай караниците на Евън и Дев...Почти се досетиха,че май никой от тук присъстващите не може да го понася.
Чу се вой на полицейска сирена и сега нямаше място за съмнение,че това е Леденият.Щяха да му искат обяснения.Много обяснения...
Бенджи и Люк деляха една кожена постелка,като взаимно бяха използвали един друг,за възглавнички,където да поставят крайниците си.Бенджи бе сложил единият си крак върху двата на Люк,а Лукас,който лежеше по лице бе отпуснал ръката върху челото на Бенджамин,гледката бе потресаваща и двамата изглеждаха като трупове.
Томас и Девън също деляха един дюшек,като Том бе заспал в седнало положение,а главата му бе килната леко настрани.Дългата руса коса закриваше лицето му,но можеше да се предположи,че спи леко.Девън,която явно бе преценила,че колегата и е по-удобен се бе облегнала на рамото му,като русите кичури се бяха разпилели навсякъде около него.Късото потниче,което бе облякла се бе вдигнало нагоре,разкривайки малка част от розовият сутиен,който носеше.Краката и бяха вдигнати,като за коремна преса,а ръцете и бяха скръстени през гърдите,в ушите и гърмеше музика,която тя едва ли чуваше.Евън бе заспал близо до тях,направо върху подът в поза "морска звезда".Лицето му изглеждаше непроницаемо,не можеше да се разбере дали сънува или не,но едно бе сигурно.Така изглеждаше много кротък.
Пръв се събуди Бенджамин,който явно бе усетил тежестта на ръката на Лукас.Стана рязко,а ръката се изхлузи от главата му,падайки успоредно пред тялото му.Той се поогледа и си спомни всичко.Леденият ги бе заключил в тази огромна зала и те бяха тренирали до капване.Огледа се отново.Всички други спяха и все още носеха тренировъчните екипи.Зачуди се кой ще е най-добрият начин да ги събуди,като първо през главата му мина мисътла да пъхне пръсти в устата си и да изсвири.Но се отказа,знаеше че няма да е удачно.Побутна Лукас с пръст,а той от своя страна скочи като опарен и се огледа като гърмян заек.Обицата на устната му не бе особено приятна,особено рано сутрин и той съжали,че не я е сменил с друга-по-малка.
Бенджи събуди всички.Предстоеше им една сутрин изпълнана с въпроси,първият от които беше на Евън,който още неразсънил се попита:
-Девън,защо си с розов сутен,след като си цялата в синьо?
-Млъквай,Евън.-измънка тя с още затворени очи и придърпа късото потниче надолу,за да прикрие това,което Алек бе забелязал.Повдигна глава и видя Томас,който и се усмихваше...отблизо.
-Съжалявам,Томас,явно съм те сметнала за по-удобен от стената.-ухили се глуповато Девън
Том се усмихна и промърмори нещо от родът на "Спокойно,Девън".Двамата се разбираха покрай караниците на Евън и Дев...Почти се досетиха,че май никой от тук присъстващите не може да го понася.
Чу се вой на полицейска сирена и сега нямаше място за съмнение,че това е Леденият.Щяха да му искат обяснения.Много обяснения...
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:40 am
Когато Леденият стана рано сутринта докато неговите подчинени и наши любими герои все още спяха и сънуваха сладко сладко един до друг.
Мъжът беше съвсем наясно докато си сипваше кафе с тънка усмивка на лицето си че ще се опитат да го линчуват.
Гледаше да стане 8 и половина преди да тръгне. Щеше му се да разбере до колко са успели да издържат преди да капнат от умора. Беше убеден че Девън и Томас са издържали най-много.
Той се качи в колата си и подкара към тренировъчният център. Близо до сградата той пусна сирените с усмивка.
Слезе и се приближи към вратата за да отключи.
От вътре Алек съскаше:
-Пуснете ме! Пуснете ме бе! Ще види той! Как ще ме заключва тук...! Гххх... Лукас пусни ме веднага!
Всички се бяха заели с тренировките с нова енергия, е не чак толкова нова колкото едва наваксана.
Девън си беше на любимата пътека, Томас на боксовата круша и така нататък.
В момента в които ключа се превъртя в бравата всички трепнаха и мускулите им се стегнаха.
Леденият влезе.
Погледа на Евън излъчваше яд обаче продължи да стиска зъби тренирайки бясно.
Настана тишина. Те го гледаха, и той ги гледаше.
-Трябва да призная че съм впечатлен - проговори шефа им. - Не съм и сънувал да сте толкова отдадени на тренировките.
Девън вдигна рамене с усмивка, Томас се подсмихна леко с игриво пламъче в очите му, Алек гледаше бясно, а Лукас и Бенджамин бяха напрегнати.
-Е, щом доказахте че ще сте отговорни ще ви извадя днес по един ключ за да идвате да тренирате когато искате и когато трябва - кимна той игнорирайки яда на Алек.
Очичките на Девън и на Томас светнаха като на малки деца в навечерието на Нова година. Е, Лукас и Бенджи не бяха чак толкова възхитени да блъскат във фитнеса постоянно но нямаха нищо против. А Алек беше прекалено зает да се ядосва за да се усети че ще има цял фитнес на свое разположение.
-Сега ще ви закарам до управлението ако искате понеже определено мисля че имате нужда от почивка преди тазвечерщната тренировка която съм абсолютно сигурен че ще ви хареса - очите му пробляснаха.
-Добре, само че шефе... - започна Бенджи леко почесвайки се зад ухото си - Защо трябваше да ни заключваш?
-Въпрос на дисциплина синко - усмихна се леко бащински не толкова леденият Леден към Бенджи. - Знам че всички се питате що за дициплина е това но искам напълно да разберете в какво точно се забърквате и точно колко опасно е то.
Всички го гледаха сериозно, даже и Алек.
-А сега си завлечете задните части към колата понеже нямам цял ден за губене с вас - върна си той леденото изражение и грубият заповеднически глас - Имам кмет които ме чака.
Мъжът беше съвсем наясно докато си сипваше кафе с тънка усмивка на лицето си че ще се опитат да го линчуват.
Гледаше да стане 8 и половина преди да тръгне. Щеше му се да разбере до колко са успели да издържат преди да капнат от умора. Беше убеден че Девън и Томас са издържали най-много.
Той се качи в колата си и подкара към тренировъчният център. Близо до сградата той пусна сирените с усмивка.
Слезе и се приближи към вратата за да отключи.
От вътре Алек съскаше:
-Пуснете ме! Пуснете ме бе! Ще види той! Как ще ме заключва тук...! Гххх... Лукас пусни ме веднага!
Всички се бяха заели с тренировките с нова енергия, е не чак толкова нова колкото едва наваксана.
Девън си беше на любимата пътека, Томас на боксовата круша и така нататък.
В момента в които ключа се превъртя в бравата всички трепнаха и мускулите им се стегнаха.
Леденият влезе.
Погледа на Евън излъчваше яд обаче продължи да стиска зъби тренирайки бясно.
Настана тишина. Те го гледаха, и той ги гледаше.
-Трябва да призная че съм впечатлен - проговори шефа им. - Не съм и сънувал да сте толкова отдадени на тренировките.
Девън вдигна рамене с усмивка, Томас се подсмихна леко с игриво пламъче в очите му, Алек гледаше бясно, а Лукас и Бенджамин бяха напрегнати.
-Е, щом доказахте че ще сте отговорни ще ви извадя днес по един ключ за да идвате да тренирате когато искате и когато трябва - кимна той игнорирайки яда на Алек.
Очичките на Девън и на Томас светнаха като на малки деца в навечерието на Нова година. Е, Лукас и Бенджи не бяха чак толкова възхитени да блъскат във фитнеса постоянно но нямаха нищо против. А Алек беше прекалено зает да се ядосва за да се усети че ще има цял фитнес на свое разположение.
-Сега ще ви закарам до управлението ако искате понеже определено мисля че имате нужда от почивка преди тазвечерщната тренировка която съм абсолютно сигурен че ще ви хареса - очите му пробляснаха.
-Добре, само че шефе... - започна Бенджи леко почесвайки се зад ухото си - Защо трябваше да ни заключваш?
-Въпрос на дисциплина синко - усмихна се леко бащински не толкова леденият Леден към Бенджи. - Знам че всички се питате що за дициплина е това но искам напълно да разберете в какво точно се забърквате и точно колко опасно е то.
Всички го гледаха сериозно, даже и Алек.
-А сега си завлечете задните части към колата понеже нямам цял ден за губене с вас - върна си той леденото изражение и грубият заповеднически глас - Имам кмет които ме чака.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:41 am
През стаята прелетяха няколко недоумяващи погледи,но никой не се усмели да успори думите на шефа,но явно бяха малко по-изморени от обикновено.Часът бе едва девет и една,но всички имаха чувството,че е късно вечерта,определено не се бяха наспали добре.
Никой дори не си помисли да свали екипът си,повечето тръгнаха машинално към автомобилът с единствената мисъл за душ и меко легло.Въпреки това щяха да се отбият до управлението,както бе споменал Леденият.След което щяха да имат малко време за себе си,след което предстоеше поредната тренировка.Този път обаче всички щяха да имат ключове.
След като се натъпкаха в колата,физиономиите на повечето бяха по-унили от колкото преди малко.С напредването на времето,всички се чувстваха все по-изтощени,а очите натежаваха все повече...Колко ли щяха да издържат?!
***
Пътят не бе много,което бе добре за всички.Леденият се чувстваше горд,като че ли туко що детето му,което той нямаше,бе проходило.Не очакваше да ги завари отново на уредите,при това изглеждаха заредени с енергия,която както можеше да се види сега се бе изпарила безследно.
На всички им се струваше,че разстоянието от колата до входът се е увеличило,дори и на Томас и Девън,които както другите се държаха,но дори и те изглеждаха смазани.
-Сядайте.-нареди Микаел,махвайки с ръка на Хелън и някаква жена с нея да влязат.
Всички се настаниха зад бюрата,гледайки с полу-отворени очи в очакване.Повечето можеха да усетят пулсът и болката навсякъде по тялото си.
-Както знаете споменах нещо за бронежилетки специално за вас...И ще удържа на обещанието си.Това тук е Миси Стейлинг,тя ще ви вземе мерките.-той представи дребна госпожица,с кръгли очила и вързана на стегнат кок коса...Носеше старомодни дрехи,дълга плсирана пола и раздърпана памучна блуза в син цвят.Можеха да се видят на места и шевовете,които вероятно сама бе правила.
Тя накара всеки един да се изправи,да разпери ръце,съответно нагоре,настрани,пуснати...Измери талиите им,дължината им и какво ли още не...След като привърши с всеки един от тях,всички имаха чувството,че това е било най-голямото им изпитание.
-Имате малко време да постоите тук,след което довечера ще ви очаквам...Трябва да сте там до деветнадесет часа.-Сега сте свободни.-Нареди Леденият,запътвайки се с бавни стъпки към вратата.Никой не помръдна от мястото си.Можеха да стоят тук още...половин година?!
-А,и още нещо!-извърна се той с вдигнат пръст,към тях.-Ключовете са в най-долното шкафче.Има по два ключа,съответно за това помещение и за тренировъчната зала.-обясни Микаел,след което отново тръгна.
-Чао.-отвърнаха умряло всички,при това в един глас,а Микаел само вдигна ръка в отговор.В този момент всички можеха да се закълнат,че това прилича на сцена от филм,но не бяха в състояние да го кажат на глас.
Никой не знаеше колко точно са стояли в помещението,времето като че ли бе спряло...Времето навън бе невероятно приятно,това бе един от най-слънчевите дни в Евър.Вятърът бе спрял,от време на време се чуваха птици,които чуроликаха весело,но като че ли на никой не му беше до птички,нито пък невероятният звук от морето,чиите вълни се блъскат в скалите...
Тишина...
-Хей,какво ще кажете да излезем след обяд,след като се оправим,разбира се.-сепна се изведъж Лукас,който явно го бе усенила идея.
Всички извърнаха бавно глава към него,като че ли на забавен каданс...
-Предлагам да е преди тренировката и да отидем заедно.-каза Бенджи,гласът му бе провлачен,но въпреки това приятен.
Никой дори не си помисли да свали екипът си,повечето тръгнаха машинално към автомобилът с единствената мисъл за душ и меко легло.Въпреки това щяха да се отбият до управлението,както бе споменал Леденият.След което щяха да имат малко време за себе си,след което предстоеше поредната тренировка.Този път обаче всички щяха да имат ключове.
След като се натъпкаха в колата,физиономиите на повечето бяха по-унили от колкото преди малко.С напредването на времето,всички се чувстваха все по-изтощени,а очите натежаваха все повече...Колко ли щяха да издържат?!
***
Пътят не бе много,което бе добре за всички.Леденият се чувстваше горд,като че ли туко що детето му,което той нямаше,бе проходило.Не очакваше да ги завари отново на уредите,при това изглеждаха заредени с енергия,която както можеше да се види сега се бе изпарила безследно.
На всички им се струваше,че разстоянието от колата до входът се е увеличило,дори и на Томас и Девън,които както другите се държаха,но дори и те изглеждаха смазани.
-Сядайте.-нареди Микаел,махвайки с ръка на Хелън и някаква жена с нея да влязат.
Всички се настаниха зад бюрата,гледайки с полу-отворени очи в очакване.Повечето можеха да усетят пулсът и болката навсякъде по тялото си.
-Както знаете споменах нещо за бронежилетки специално за вас...И ще удържа на обещанието си.Това тук е Миси Стейлинг,тя ще ви вземе мерките.-той представи дребна госпожица,с кръгли очила и вързана на стегнат кок коса...Носеше старомодни дрехи,дълга плсирана пола и раздърпана памучна блуза в син цвят.Можеха да се видят на места и шевовете,които вероятно сама бе правила.
Тя накара всеки един да се изправи,да разпери ръце,съответно нагоре,настрани,пуснати...Измери талиите им,дължината им и какво ли още не...След като привърши с всеки един от тях,всички имаха чувството,че това е било най-голямото им изпитание.
-Имате малко време да постоите тук,след което довечера ще ви очаквам...Трябва да сте там до деветнадесет часа.-Сега сте свободни.-Нареди Леденият,запътвайки се с бавни стъпки към вратата.Никой не помръдна от мястото си.Можеха да стоят тук още...половин година?!
-А,и още нещо!-извърна се той с вдигнат пръст,към тях.-Ключовете са в най-долното шкафче.Има по два ключа,съответно за това помещение и за тренировъчната зала.-обясни Микаел,след което отново тръгна.
-Чао.-отвърнаха умряло всички,при това в един глас,а Микаел само вдигна ръка в отговор.В този момент всички можеха да се закълнат,че това прилича на сцена от филм,но не бяха в състояние да го кажат на глас.
Никой не знаеше колко точно са стояли в помещението,времето като че ли бе спряло...Времето навън бе невероятно приятно,това бе един от най-слънчевите дни в Евър.Вятърът бе спрял,от време на време се чуваха птици,които чуроликаха весело,но като че ли на никой не му беше до птички,нито пък невероятният звук от морето,чиите вълни се блъскат в скалите...
Тишина...
-Хей,какво ще кажете да излезем след обяд,след като се оправим,разбира се.-сепна се изведъж Лукас,който явно го бе усенила идея.
Всички извърнаха бавно глава към него,като че ли на забавен каданс...
-Предлагам да е преди тренировката и да отидем заедно.-каза Бенджи,гласът му бе провлачен,но въпреки това приятен.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:41 am
-Хубаво - каза едвам едвам прозявайки се Девън, Томас само кимна уморено. Алек провлачи само едно "ахааа" придружено с прозявка.
Томас едвам стана и отиде до шкафчето където бяха оставени ключовете. С плавни движения ги метна на всеки един от колегите си. Това разсъни Девън която с доста бързо движение улови двата ключа и ги закачи към останалите си ключове за апартамента и моторите.
Евън и Бенджи изпуснаха подадените от Томас предмети и се наложи да ги вдигат от прашният под на помещението.
После те излязоха заедно и се отправиха към колите си.
И отново колоната им през града привлече доста погледи но това изобщо не им направи впечатление този път поради огромната умора. Караха бавно и съвсем в нормите на правилата колкото и странно да звучи това за Девън и Алек особено.
В момента в които Томас се прибра, той просто се срина на леглото в стаята си и заспа както си беше с екипа с които беше тренирал. Само нави телефона си за няколко часа по-късно и заспа тотално изтощен.
Бенджамин направи почти същото само че той си хвърли първо един душ. Обожаваше начина по които кристалните капки се стичаха по красиво оформеното му тяло. Караха го да се отпусне и да спре да мисли за всичко. Сякаш отмиваха мислите и проблемите му безследно от главата му. В следствие на това минути след като излезе с нежелание от банята си той се чустваше по-бодър и жизнен въпреки че крайниците му не искаха да му се подчиняват много много. Той взе бавно една книга от библиотеката си - някакви мемоари - и си легна удобно. Усети лека болка в преумореният си гръб когато се отпусна върху хладното легло. Младият мъж разлисти книгата докато намери любимите си страници и зачете.
Едва беше прочел една страница когато книгата изпадна от дългите му пръсти и тупна с мек звук върху рошавият килим покриващ светлият дървен под на стаята.
Синтия от своя страна току що беше закъсняла за работа и спираше рязко на паркинга пред сградата на издателството. Гумите простенаха когато момичето спря така внезапно. Тя метна елегантната си черна кожена чанта на гръб и сакото си в ръка и влетя в офиса. Колежките и я гледаха злобно, но на Син не и пукаше.
Успя да се оргазнизира да започне работа по-бързо от обикновенно и то точно навреме преди шефа и да се появи. Тя започна бързо да преглежда снимки направени от фотографите за най-интересните статии в списанието. Както обикновенно бързичко намери това което търсеше. След два дни новият брой излизаше на пазара, а все още спореха за корицата. Момичето завъртя няколко телефона тук и там на някои свои познати и подбра идите които най-много и допадаха като тема за корицата.
Погледна сребристият си ръчен часовник - 12 часа. След час имаше съвещание за да определят корицата.
Тя се отпусна леко на удобният стол и се заслуша неволно в разговорите на колежките си. Коментираха някакви сериали и нереалността им. Тя поклати глава.
"Пораснете, хора..." - помисли си тя със тъжно изражение. За момент се замисли как тя самата не беше кой знае колко голяма за да говори на другите за растеж.
Тя се зарови в разни теми за да предложи за следващият брой. Идеите я заляха като из ведро.
Водеше си бележки стриктно за идеите и точно какво да включи в статиите ако бъдат одобрени за публикуване. Винаги правеше така и това я правеше доста по-изобретателна от колежките и.
Искаше и се някои ден да се махне от острова и да отиде някъде - в Ню Йорк например - и да работи в някои голям вестник, да пише за значими неща - като политика, глобалното затопляне, престъпления, искаше и се да стане разследващ журналист въпреки опасностите в това занимание.
За момент се отнесе в мечтите си и направи няколко дупчици в листа пред нея на тефтерчето. После започна да оформя малки рисунчици на пещери, море, мрак и чайки. Правеше го съвсем несъзнателно.
След като нахвърля идеите си тя си взе едно кафе и мислено реши какво точно да каже за всяка от снимките които беше отредила за идеи за корицата и се отправи към залата за конференции в която се провеждаха дискусиите за темите и снимките за всеки следващ брой.
Томас едвам стана и отиде до шкафчето където бяха оставени ключовете. С плавни движения ги метна на всеки един от колегите си. Това разсъни Девън която с доста бързо движение улови двата ключа и ги закачи към останалите си ключове за апартамента и моторите.
Евън и Бенджи изпуснаха подадените от Томас предмети и се наложи да ги вдигат от прашният под на помещението.
После те излязоха заедно и се отправиха към колите си.
И отново колоната им през града привлече доста погледи но това изобщо не им направи впечатление този път поради огромната умора. Караха бавно и съвсем в нормите на правилата колкото и странно да звучи това за Девън и Алек особено.
В момента в които Томас се прибра, той просто се срина на леглото в стаята си и заспа както си беше с екипа с които беше тренирал. Само нави телефона си за няколко часа по-късно и заспа тотално изтощен.
Бенджамин направи почти същото само че той си хвърли първо един душ. Обожаваше начина по които кристалните капки се стичаха по красиво оформеното му тяло. Караха го да се отпусне и да спре да мисли за всичко. Сякаш отмиваха мислите и проблемите му безследно от главата му. В следствие на това минути след като излезе с нежелание от банята си той се чустваше по-бодър и жизнен въпреки че крайниците му не искаха да му се подчиняват много много. Той взе бавно една книга от библиотеката си - някакви мемоари - и си легна удобно. Усети лека болка в преумореният си гръб когато се отпусна върху хладното легло. Младият мъж разлисти книгата докато намери любимите си страници и зачете.
Едва беше прочел една страница когато книгата изпадна от дългите му пръсти и тупна с мек звук върху рошавият килим покриващ светлият дървен под на стаята.
Синтия от своя страна току що беше закъсняла за работа и спираше рязко на паркинга пред сградата на издателството. Гумите простенаха когато момичето спря така внезапно. Тя метна елегантната си черна кожена чанта на гръб и сакото си в ръка и влетя в офиса. Колежките и я гледаха злобно, но на Син не и пукаше.
Успя да се оргазнизира да започне работа по-бързо от обикновенно и то точно навреме преди шефа и да се появи. Тя започна бързо да преглежда снимки направени от фотографите за най-интересните статии в списанието. Както обикновенно бързичко намери това което търсеше. След два дни новият брой излизаше на пазара, а все още спореха за корицата. Момичето завъртя няколко телефона тук и там на някои свои познати и подбра идите които най-много и допадаха като тема за корицата.
Погледна сребристият си ръчен часовник - 12 часа. След час имаше съвещание за да определят корицата.
Тя се отпусна леко на удобният стол и се заслуша неволно в разговорите на колежките си. Коментираха някакви сериали и нереалността им. Тя поклати глава.
"Пораснете, хора..." - помисли си тя със тъжно изражение. За момент се замисли как тя самата не беше кой знае колко голяма за да говори на другите за растеж.
Тя се зарови в разни теми за да предложи за следващият брой. Идеите я заляха като из ведро.
Водеше си бележки стриктно за идеите и точно какво да включи в статиите ако бъдат одобрени за публикуване. Винаги правеше така и това я правеше доста по-изобретателна от колежките и.
Искаше и се някои ден да се махне от острова и да отиде някъде - в Ню Йорк например - и да работи в някои голям вестник, да пише за значими неща - като политика, глобалното затопляне, престъпления, искаше и се да стане разследващ журналист въпреки опасностите в това занимание.
За момент се отнесе в мечтите си и направи няколко дупчици в листа пред нея на тефтерчето. После започна да оформя малки рисунчици на пещери, море, мрак и чайки. Правеше го съвсем несъзнателно.
След като нахвърля идеите си тя си взе едно кафе и мислено реши какво точно да каже за всяка от снимките които беше отредила за идеи за корицата и се отправи към залата за конференции в която се провеждаха дискусиите за темите и снимките за всеки следващ брой.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:42 am
Девън се прибра жива и здрава като по чудо.На няколко пъти се чудеше дали няма да заспи зад воланът,но ледено студеният въздух от мини климатикът в колата я събуждаше...Нямаше търпение да се прибере,беше радостна,че се е съгласила за всичко това.Бе намерила нови приятели,които бяха далеч от гангстери,затворници и бездарни полицаи,дори на моменти мислеше,че и Алек не е толкова зле,но точно тогава правеше някаква убийствена изцепка,която не можеше да пренебрегне.
Апартаментът я чакаше,все толкова просторен и свеж.Въпреки това и се струваше,че липсва нещо.Винаги се бе чувствала добре на местата,които наричаше свой "дом" или поне в нейната стая,а сега всичко и изглеждаше далечно.Събу кецовете си,остави ги до вратата и се запъти право към банята.След като мина през спалнята се зачуди дали първо да не легне,само за час,но знаеше,че ако легне сега после нямаше да се събуди.Реши да прегледа съобщенията си...
Екранът мигаше енергично в червено...Имаше 4 нови съобщения.Натисна кръглият бутон на сребристият телефон.
"Ще те хвана,ах ти..."-Съобщението изтрито.
"Няма къде да бягаш,няма къде да..."-Съобщението изтрито
"Знаеш какво ще се ..."-Съобщението изтрито
"Знам,че го помниш...Всички го..."-Съобщението изтрито
Сърцето на Девън прескочи.Знаеше кой е,познаваше този глас,глас който я преследваше в сънищата,в кошмарите,глас който се стараеше да забрави.
Побърза да отиде в банята.Надяваше се,че водата ще отмие лошите спомени,но много добре знаеше,от личен опит,че това определено няма да стане,защото ако бе така,до сега Девън щеше да бъде един наистина щастлив човек.
Топлият душ и подейства добре...Всъщност и се приспа още повече.Имаше чувството,че не се е къпала с дни...Чувстваше се омърсена.За миг през главата и мина мисълта за изминалата тренировка-на лицето и се появи спонтанна усмивчица.
Мина покрай тоалетната,сещайки се за пералнята,която отдавна бе изпрала.Щеше да се занимава с това по-късно.Легна върху мекото легло,но незайно защо през мисълта и мина мисълта,че единственото,което прави е да тренира и спи.Каква ли щеше да бъде следващата тренировка за която Леденият говореше?!От мисъл в мисъл,тя се унесе...Имаше време до срещата и с колегите.
***
Алек влезе през вратата,почти изтръгвайки я от пантите.Усещаше някакъв прилив на енергия,но въпреки това му се спеше ужасно много.Кръстът му го болеше от цялото лежене на земята и студеният въздух,който се процеждаше през цепнатините.Усещаше,че в скоро време ще бъде болен,но трябваше да признае,че това е било най-добрата му тренировка в историята на му на полицай,охрана и какво ли още не.Никога не се бе чувствал толкова изморен и същевремено удовлетворен.Чудеше се дали да не легне отново на дивана,но след като спа на не особено меко реши,че няма да е зле да му бъде поне малко удобно.Запъти се към спалнята му,която изглеждаше като тийнейджърска.Цялата бе облепена в плакати,които не позволяваха да се види бялата мазилка.На подът бе сложен голям,синкаво-сребрист килим на ленти в преливащи цветове.Имаше бюро с компюътр и уредба.На рафт до него бяха поставени почти всичките му дискове,които не бяха никак малко...На няколко места имаше изпаднали листове,на които никой не знаеше какво пише,дори може би самият Евън.Най-впечатляващото нещо бе огромно легло, с топли сини завивки,които Алек обожаваше.Възглавницата обаче му бе най-голямата слабост,тя бе толкова ниска и пухкава,че все едно не съществуваше...До леглото имаше гардероб,който като че ли бе вграден в стената,изглеждаше симпатичен,а Алек можеше да побере там всичките си дрехи...От дясната страна на леглото имаше два шкафа,върху единият имаше струпани книги,а върху другият лампа,лист и химикал и будилник...
Апартаментът я чакаше,все толкова просторен и свеж.Въпреки това и се струваше,че липсва нещо.Винаги се бе чувствала добре на местата,които наричаше свой "дом" или поне в нейната стая,а сега всичко и изглеждаше далечно.Събу кецовете си,остави ги до вратата и се запъти право към банята.След като мина през спалнята се зачуди дали първо да не легне,само за час,но знаеше,че ако легне сега после нямаше да се събуди.Реши да прегледа съобщенията си...
Екранът мигаше енергично в червено...Имаше 4 нови съобщения.Натисна кръглият бутон на сребристият телефон.
"Ще те хвана,ах ти..."-Съобщението изтрито.
"Няма къде да бягаш,няма къде да..."-Съобщението изтрито
"Знаеш какво ще се ..."-Съобщението изтрито
"Знам,че го помниш...Всички го..."-Съобщението изтрито
Сърцето на Девън прескочи.Знаеше кой е,познаваше този глас,глас който я преследваше в сънищата,в кошмарите,глас който се стараеше да забрави.
Побърза да отиде в банята.Надяваше се,че водата ще отмие лошите спомени,но много добре знаеше,от личен опит,че това определено няма да стане,защото ако бе така,до сега Девън щеше да бъде един наистина щастлив човек.
Топлият душ и подейства добре...Всъщност и се приспа още повече.Имаше чувството,че не се е къпала с дни...Чувстваше се омърсена.За миг през главата и мина мисълта за изминалата тренировка-на лицето и се появи спонтанна усмивчица.
Мина покрай тоалетната,сещайки се за пералнята,която отдавна бе изпрала.Щеше да се занимава с това по-късно.Легна върху мекото легло,но незайно защо през мисълта и мина мисълта,че единственото,което прави е да тренира и спи.Каква ли щеше да бъде следващата тренировка за която Леденият говореше?!От мисъл в мисъл,тя се унесе...Имаше време до срещата и с колегите.
***
Алек влезе през вратата,почти изтръгвайки я от пантите.Усещаше някакъв прилив на енергия,но въпреки това му се спеше ужасно много.Кръстът му го болеше от цялото лежене на земята и студеният въздух,който се процеждаше през цепнатините.Усещаше,че в скоро време ще бъде болен,но трябваше да признае,че това е било най-добрата му тренировка в историята на му на полицай,охрана и какво ли още не.Никога не се бе чувствал толкова изморен и същевремено удовлетворен.Чудеше се дали да не легне отново на дивана,но след като спа на не особено меко реши,че няма да е зле да му бъде поне малко удобно.Запъти се към спалнята му,която изглеждаше като тийнейджърска.Цялата бе облепена в плакати,които не позволяваха да се види бялата мазилка.На подът бе сложен голям,синкаво-сребрист килим на ленти в преливащи цветове.Имаше бюро с компюътр и уредба.На рафт до него бяха поставени почти всичките му дискове,които не бяха никак малко...На няколко места имаше изпаднали листове,на които никой не знаеше какво пише,дори може би самият Евън.Най-впечатляващото нещо бе огромно легло, с топли сини завивки,които Алек обожаваше.Възглавницата обаче му бе най-голямата слабост,тя бе толкова ниска и пухкава,че все едно не съществуваше...До леглото имаше гардероб,който като че ли бе вграден в стената,изглеждаше симпатичен,а Алек можеше да побере там всичките си дрехи...От дясната страна на леглото имаше два шкафа,върху единият имаше струпани книги,а върху другият лампа,лист и химикал и будилник...
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:42 am
Томас се събуди със силни болки в едната ръка. Той я разтри леко с лудата мисъл че по всяка вероятност няма да е последната болка която изпитва в краткосрочен план.
Той стана и отиде бавно към банята. По пътя разгря малко мускулите си и откри и други болки, но тази в лявата ръка биеше останалите по точки.
Той изсумтя леко влизайки в душ кабината в бяната си. Хвърли анцунга на пода заканвайки се после да го изпере и пусна водата. Капчиците падаха по тялото му и за момент той забрави съвсем болките. Той вдиша от въздуха напоен с влага. Усещането беше приятно. Напомняше на море, или не, по-скоро на атмосферата точно след паднал летен дъжд. Томас се усмихна неволно. Това чуство му беше познато от лятната къща на родителите му в Скалистите планини.
Мократа му коса полепна по врата и лицето му. Не се беше усетил кога е натикал и главата си под струята приятна вода. За момент се сети за това как Шейн в такъв случай сушеше косата му със бяло-сивият си сошоар.
Усмивката му моментално се стопи и раменете му се превиха под тежестта на спомените. За секунди вдигна глава право на пътя на струята вода и в носа и устата му влезе вода. Той свете моментално главата си за да не се задави. Усети гадният вкус породен от навлизане на течността през носа към гърлото му...
Той тръсна пак глава.
Взе бързо някаква кърпа и се измъкна бързо от помещението в което се беше събрала доста пара от изпарилата се вода.
Облече се бързо със дънки и бяла риза и разреса косата си за която доста жени му завиждаха обратно в Ню Йорк за да изсъхне.
Този път знаеше какво да очаква от тренировката и сложи в един малък сак един анцунг от свеоите и пъхна замърсеният от предната нощ в пералнята и я пусна.
Завъртя се малко из къщата си докато стана време за да излиза и метна сакчето на задната седалка на БМВ-то си.
Влизайки в колата той пусна една песен от Ай пода който само чакаше да пусне от прекрасните си ноти из колата.
За момент се сети за Чей, които трябваше да пристигне на следващият ден и се усмихна. Няма по-добър приятел на човека от кучето - каза си той и потегли.
***
Бенджамин от своя страна се наспа хубаво. Събуди го алармата на телефона му и той се измъкна от леглото и меките завивки отпочинал и бодър. Облече си тъмни почти черни леко размъкнати панталони и зелена блуза. Отгоре си метна черният суитчър които толкова обичаше. После се подвоуми, ни сложи долнище на анцунг в една торбичка за тренировките и се качи в Шевролета си за да полети към мястото на срещата. Тръпнеше от очакване да се види с колегите си. Нещо му подсказваше че щеше да е хубаво да ги поопознае и да разбере с какви хора ще работи. За сега си беше направил някои предценки но винаги можеше да бъде изненадан от някои от тях.
Девън действаше умно и разумно, имаше склонност към спонтанност и нарушаване на правилата, но можеше да и се вярва и на 100% Бенджи реши че може да и довери живота си.
Евън... Евън беше уникален характер, до колкото Бенджамин беше разбрал. Имаше сколонност към бързо каране, но кой от тях за Бога нямаше?! Той криеше в себе си много емоции, но освен перверзните погледи които мяташе беше надежден.
Лукас беше най-симпатичен за Бенджамин - имаше чуство за хумор, беше доста по-разумен от всички тях взети заедно. Тих и наблюдателен, но хората казват че тихите води са най дълбоки.
А колкото до Томас, Бенджамин беше на 100% уверен че и той като и Девън би застанал пред коега за да го спаси. Понякога в очите на русият мъж се четеше ужасно много болка и тъга, проблясваше само за секунда или по-малко но Бенджи го беше забелязал. Томас изглеждаше мил и дружелюбен, но едва ли щеше да е такъв срешу вампирите, ако и когато се сблъскаха с тях.
Лукас даде на заден и потегли към мястото на срещата им с малко под максималната разрешена скорост за пътя. От отвореният прозорец вятъра брулеше лицето му докато пътуваше по краткото разстояние.
Той стана и отиде бавно към банята. По пътя разгря малко мускулите си и откри и други болки, но тази в лявата ръка биеше останалите по точки.
Той изсумтя леко влизайки в душ кабината в бяната си. Хвърли анцунга на пода заканвайки се после да го изпере и пусна водата. Капчиците падаха по тялото му и за момент той забрави съвсем болките. Той вдиша от въздуха напоен с влага. Усещането беше приятно. Напомняше на море, или не, по-скоро на атмосферата точно след паднал летен дъжд. Томас се усмихна неволно. Това чуство му беше познато от лятната къща на родителите му в Скалистите планини.
Мократа му коса полепна по врата и лицето му. Не се беше усетил кога е натикал и главата си под струята приятна вода. За момент се сети за това как Шейн в такъв случай сушеше косата му със бяло-сивият си сошоар.
Усмивката му моментално се стопи и раменете му се превиха под тежестта на спомените. За секунди вдигна глава право на пътя на струята вода и в носа и устата му влезе вода. Той свете моментално главата си за да не се задави. Усети гадният вкус породен от навлизане на течността през носа към гърлото му...
Той тръсна пак глава.
Взе бързо някаква кърпа и се измъкна бързо от помещението в което се беше събрала доста пара от изпарилата се вода.
Облече се бързо със дънки и бяла риза и разреса косата си за която доста жени му завиждаха обратно в Ню Йорк за да изсъхне.
Този път знаеше какво да очаква от тренировката и сложи в един малък сак един анцунг от свеоите и пъхна замърсеният от предната нощ в пералнята и я пусна.
Завъртя се малко из къщата си докато стана време за да излиза и метна сакчето на задната седалка на БМВ-то си.
Влизайки в колата той пусна една песен от Ай пода който само чакаше да пусне от прекрасните си ноти из колата.
За момент се сети за Чей, които трябваше да пристигне на следващият ден и се усмихна. Няма по-добър приятел на човека от кучето - каза си той и потегли.
***
Бенджамин от своя страна се наспа хубаво. Събуди го алармата на телефона му и той се измъкна от леглото и меките завивки отпочинал и бодър. Облече си тъмни почти черни леко размъкнати панталони и зелена блуза. Отгоре си метна черният суитчър които толкова обичаше. После се подвоуми, ни сложи долнище на анцунг в една торбичка за тренировките и се качи в Шевролета си за да полети към мястото на срещата. Тръпнеше от очакване да се види с колегите си. Нещо му подсказваше че щеше да е хубаво да ги поопознае и да разбере с какви хора ще работи. За сега си беше направил някои предценки но винаги можеше да бъде изненадан от някои от тях.
Девън действаше умно и разумно, имаше склонност към спонтанност и нарушаване на правилата, но можеше да и се вярва и на 100% Бенджи реши че може да и довери живота си.
Евън... Евън беше уникален характер, до колкото Бенджамин беше разбрал. Имаше сколонност към бързо каране, но кой от тях за Бога нямаше?! Той криеше в себе си много емоции, но освен перверзните погледи които мяташе беше надежден.
Лукас беше най-симпатичен за Бенджамин - имаше чуство за хумор, беше доста по-разумен от всички тях взети заедно. Тих и наблюдателен, но хората казват че тихите води са най дълбоки.
А колкото до Томас, Бенджамин беше на 100% уверен че и той като и Девън би застанал пред коега за да го спаси. Понякога в очите на русият мъж се четеше ужасно много болка и тъга, проблясваше само за секунда или по-малко но Бенджи го беше забелязал. Томас изглеждаше мил и дружелюбен, но едва ли щеше да е такъв срешу вампирите, ако и когато се сблъскаха с тях.
Лукас даде на заден и потегли към мястото на срещата им с малко под максималната разрешена скорост за пътя. От отвореният прозорец вятъра брулеше лицето му докато пътуваше по краткото разстояние.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:42 am
И докато Люк пътуваше към уреченото място,очевидно доволен от почивката си,Алек тъкмо ставаше от леглото си прозявайки се.Той изпъна ръце назад,като перфектните мускули по коремът му се описаха в сивата тениска,която бе облякъл.Очакваше да е проспал и срещата,но след като погледна часовникът,остана изненадан.Не само се бе наспал,но имаше и половин час.Определено бе впечатлен.Запъти се към банята,решен да си вземе бърз душ,след това нямаше да има проблем да стигне бързо,а и да закъснееше,какво толкова,нямаше да избягат?!Знаеше къде се намира заведението,не много далеч,но въпреки това бе до един бар,който Алек често посещаваше.Бе забелязвал голямата табела "Мираж" на входът на кафенето,но не бе помислял да влиза в него.
Стъпките му бяха бавни и лениви,а ръката му се движеше по дължината на коремът му.
***
Докато колегата на Люк си вземаш душ,той пътуваше.Бе посещавал заведението веднъж преди това,но знаеше,че няма да сбърка.
Стига пред голямо заведение...На вратата мигаше надпис "Мираж" с големи букви,който вечер изглеждаше като голямо украшение за Коледа.Знаеше какво да очаква,въпреки това не можа да спре възхищението си,когато влезе вътре.Нямаше представа дали другите са дошли...Въпреки това,нямаше против да разгледа отново.Заведението бе разделено на две части,за пушачи и непушачи.
Залата за непушачите бе като пустиня.Между две стъкла се спускаше пясък,който блестеше в отражението на светлината,изглеждайки като малки диамантчета.Колкото повече се пълнеше,толкова по-лъскава ставаше стената...След като пространстово се запълваше с малките диамантчета в средата се образуваше "водовъртеж" от пясък,който гълташе като огромно чудовище и малкото блясък в заведението.Всичките мебели бяха в цвят охра,дори върху чашите имаше декоративни камъчета в същият цвят.Масите бяха около десетина и бяха прилепени почти една до друга,като между стъклото и плотът,върху който се поставяха чашите,бе пълно с пясък и декоративни пайети и камъни.Подът бе застлан с евтин,изкуствен балатум,който бе скъсан на места и закъпрен...неуспешно,така че се ронеше днешната мазилка.
Залата за пушачите,бе така нареченият мираж.Имаше същите стени,от които обаче течеше вода с брокат,същото се получаваше,когато стъклата се напълнят,но водовъртежът изглеждаше приказен...Човек можеше да го гледа,стига разбира се да не страда от морска болест.Растенията в тази част на помещението бяха повече и различни.Всичките бяха зелени.Мебелите,от които преобладаваха дълги дивани,бяха с десен в цвят на небето.Подът не бе застлан с балатум,а с плочки,които ако погледнеш в дълбочина ще си помислиш,че някой е наводнил помещението.Барът се намираше в тази част.Около него бяха наредени така наречените столове "щъркели",които често бяха изпълнени с диви тийнейджъри,които харесваха да се въртят...
Лукас си помисли,че със сигурност ще има пушачи и се запъти към съответното помещение.Погледна за миг стената в "Пустинната зона",и като че ли тя го засмука.Той извърна поглед,впивайки поглед в огромен кактус,който го гледаше заплашително,по негово мнение,с вдигнати нагоре бодлички.
***
Алек излезе от банята.Двадесет минути.Не се бе забавил кой знае колко много,но въпреки това бе сигурен,че няма как да не закъснее,за това нямаше смисъл да бърза.По златистият му тен все още личаха следи от сребристи капчици,които се стичаха надолу и се давеха в черните боксерки,оставяйки още по тъмни следи.Бузите му се бяха зачервили съвсем леко,което му придаваше детски наивен вид,но пък тялото,което нямаше как да не забележеш успорваше това.Очите му блестяха с особен блясък.Изглеждаше доволен,а и крачките му се бяха забързали.
Замисли се как въобще бе стигнал до тук?!Какво бе направил всъщност,след като си тръгна от Зафир,за да работи в Нот като барман,което бе началната идея,Алек реши,че иска да стане полицай,ей така.Спонтанно.И се справи,издържайки всеки един изпит,поправяйки всеки поставен рекорд в управлението на Зафир.И така,без да иска,сега се бе озовал в агенция срещу борба с вампирите...
Оттърси се от всички подобни мисли,избирайки дрехите си.Извади от гардеробът тесен черен панталон,с ципове от лявата страна,които бяха хоризонтално на панталонът и стигаха до главният цип,който разбира се,помагаше на Алек да се съблече...Не беше сигурен какво да сложи отгоре,но избра бяла тениска с надпис,който той едва ли можеше да разбере.Огледа стаята.Имаше минута.Нямаше да стигне на време...
Обу маратонките си,в черен цвят с бели ленти и се замисли дали да не тръгне пеша.Не...Щеше да закъснее.
Запали колата и тръгна.
Стъпките му бяха бавни и лениви,а ръката му се движеше по дължината на коремът му.
***
Докато колегата на Люк си вземаш душ,той пътуваше.Бе посещавал заведението веднъж преди това,но знаеше,че няма да сбърка.
Стига пред голямо заведение...На вратата мигаше надпис "Мираж" с големи букви,който вечер изглеждаше като голямо украшение за Коледа.Знаеше какво да очаква,въпреки това не можа да спре възхищението си,когато влезе вътре.Нямаше представа дали другите са дошли...Въпреки това,нямаше против да разгледа отново.Заведението бе разделено на две части,за пушачи и непушачи.
Залата за непушачите бе като пустиня.Между две стъкла се спускаше пясък,който блестеше в отражението на светлината,изглеждайки като малки диамантчета.Колкото повече се пълнеше,толкова по-лъскава ставаше стената...След като пространстово се запълваше с малките диамантчета в средата се образуваше "водовъртеж" от пясък,който гълташе като огромно чудовище и малкото блясък в заведението.Всичките мебели бяха в цвят охра,дори върху чашите имаше декоративни камъчета в същият цвят.Масите бяха около десетина и бяха прилепени почти една до друга,като между стъклото и плотът,върху който се поставяха чашите,бе пълно с пясък и декоративни пайети и камъни.Подът бе застлан с евтин,изкуствен балатум,който бе скъсан на места и закъпрен...неуспешно,така че се ронеше днешната мазилка.
Залата за пушачите,бе така нареченият мираж.Имаше същите стени,от които обаче течеше вода с брокат,същото се получаваше,когато стъклата се напълнят,но водовъртежът изглеждаше приказен...Човек можеше да го гледа,стига разбира се да не страда от морска болест.Растенията в тази част на помещението бяха повече и различни.Всичките бяха зелени.Мебелите,от които преобладаваха дълги дивани,бяха с десен в цвят на небето.Подът не бе застлан с балатум,а с плочки,които ако погледнеш в дълбочина ще си помислиш,че някой е наводнил помещението.Барът се намираше в тази част.Около него бяха наредени така наречените столове "щъркели",които често бяха изпълнени с диви тийнейджъри,които харесваха да се въртят...
Лукас си помисли,че със сигурност ще има пушачи и се запъти към съответното помещение.Погледна за миг стената в "Пустинната зона",и като че ли тя го засмука.Той извърна поглед,впивайки поглед в огромен кактус,който го гледаше заплашително,по негово мнение,с вдигнати нагоре бодлички.
***
Алек излезе от банята.Двадесет минути.Не се бе забавил кой знае колко много,но въпреки това бе сигурен,че няма как да не закъснее,за това нямаше смисъл да бърза.По златистият му тен все още личаха следи от сребристи капчици,които се стичаха надолу и се давеха в черните боксерки,оставяйки още по тъмни следи.Бузите му се бяха зачервили съвсем леко,което му придаваше детски наивен вид,но пък тялото,което нямаше как да не забележеш успорваше това.Очите му блестяха с особен блясък.Изглеждаше доволен,а и крачките му се бяха забързали.
Замисли се как въобще бе стигнал до тук?!Какво бе направил всъщност,след като си тръгна от Зафир,за да работи в Нот като барман,което бе началната идея,Алек реши,че иска да стане полицай,ей така.Спонтанно.И се справи,издържайки всеки един изпит,поправяйки всеки поставен рекорд в управлението на Зафир.И така,без да иска,сега се бе озовал в агенция срещу борба с вампирите...
Оттърси се от всички подобни мисли,избирайки дрехите си.Извади от гардеробът тесен черен панталон,с ципове от лявата страна,които бяха хоризонтално на панталонът и стигаха до главният цип,който разбира се,помагаше на Алек да се съблече...Не беше сигурен какво да сложи отгоре,но избра бяла тениска с надпис,който той едва ли можеше да разбере.Огледа стаята.Имаше минута.Нямаше да стигне на време...
Обу маратонките си,в черен цвят с бели ленти и се замисли дали да не тръгне пеша.Не...Щеше да закъснее.
Запали колата и тръгна.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:43 am
Do you mind if I blow up their rainbows
Make a joke and crack up till it hurts
Do you mind if I like talk forever
We gonna go where no one ever goes
This is it I'm running down the hallway
Our school is out. Oh, school is out
There's nothing more to say
Watch out cause trouble's coming
Head down town, scream out loud
We´re gonna break some rules
No more days to waste
So get a move on we're gonna have fun
No more days to waste
Living a life like there is no tomorrow
Wont slow us down
Its a one way ticket ride
Listen up, tonight is gonna happen
So follow us cause we're living for the day
Watch out cause trouble's coming
Head down town, scream out loud
We're gonna break some rules
No more days to waste
So get a move on we're gonna have fun
No more days to waste
No more days to waste
Make a joke and crack up till it hurts
Do you mind if I like talk forever
We gonna go where no one ever goes
This is it I'm running down the hallway
Our school is out. Oh, school is out
There's nothing more to say
Watch out cause trouble's coming
Head down town, scream out loud
We´re gonna break some rules
No more days to waste
So get a move on we're gonna have fun
No more days to waste
Living a life like there is no tomorrow
Wont slow us down
Its a one way ticket ride
Listen up, tonight is gonna happen
So follow us cause we're living for the day
Watch out cause trouble's coming
Head down town, scream out loud
We're gonna break some rules
No more days to waste
So get a move on we're gonna have fun
No more days to waste
No more days to waste
Бенджамин си пееше заедно с музиката докато колата му фучеше към Мираж. Идеално знаеше къде се намира заведението но му се искаше да чуе песента, а и щеше да подрани пак ако не се завъртеше малко. Хич не му пукаше че хората гледат странно Шевролета му по улиците.
Той и за секунда не се замисли за текста на песента която току що беше слушал, когато спря пред заведение в точно уреченият час където вече видя да стои кротичко колата на Лукас. Той се възхити мислено на Марезатито и после заключи Импалата си и влезе с бойна крачка в заведението.
Първото което му направи впечатление беше че музиката беше далеч по-добра от предният път когато беше идвал.
Започна да се оглежда за Лукас. Не беше кой знае каква изненада да че не намери колегата си във помещението за непушачи което изглеждаше по-скоро като заразна зона от колкото като нормално място спрямо количеството хора в другата част на заведението.
Бенджамин се отправи към задимената част на "Мираж"-ът. Принципно не си падаше много много по такива заведения - по-скоро по тихите кафета където можеха да поговорят без да прегракнат от викане. Но шанс. Следващият път.
И ето, най-после го видя след кратко взиране в опит да види при цигареният дим. Лукас седеше на някаква маса някъде по средата на залата. Бенджи се замисли за секунда дали да не отиде първо да почака другите на вън на въздуха който можеше да мине за абсолютно чист за разлика от този тук, но се отправи с уверенни крачки и лека усмивка на устните си към мястото където седеше Люк.
В момента в които Бенджамин седна до Лукас и го поздрави, навън спряха почти по едно и също време Алек и Томас. Очевидно настроението на Ев се беше подобрило малко от последната им среща, понеже сега поздрави Томас по-ентусиязирано от колкото преди. Томас му отвърна. Все пак сега бяха колеги; злобата трябваше да отиде за вампирите.
Лесно намериха масата на която Лукас и Бенджи вече си бъбреха за коли - абсолютно нормален мъжки разговор. Томас и Алек се включиха с ентусиязъм докато чакаха Девън да се появи и да преминат в коментиране на това с което се бяха захванали.
Докато слушаше разискванията на останалите, Томас се зачуди за пореден пък как стана така че се оказа в специално подраделение на полицията за борба с вампири и такива неща. Само това не му беше минавало през ума през месеците от смъртта на Шейн до сега. Беше обмислял убийци и психопати и какво ли още не, но само не това.
В ума му светна картината на стаята където беше намерил Шейн и Томас се задави с напитката си. Усещаше как не му достига въздух както от задавянето така и от това че гърлото му се свиваше всеки Божи път когато в ума му се появеше светлата стая на бившият му апартамент със всичката кръв навсякъде и...
Томас се опита да изблъска картината от главата си борейки се за глътка въздух. Най-после успя. Всичко се беше развило много бързо.
-Добре ли си? - чу той гласа на Бенджи.
Томас махна с ръка. Беше си позволил слабост пред тях без да знае дали може да им се доверява... лошо Томас, лошо...
Те го гледаха уплашено около секунда докато той полагаше усилия да си възвърне самообладанието. После той се усмихна.
-Добре съм де... не съм тръгнал да умирам още - обърна всичко на майтап той - Ще ви трябва нещо повече от глътка от... това - погледна той с фалшиво недоверие чашата си - за да се отървете от мен!
Те се засмяха на шегата му. Само където на Бенджамин не му убягна погледа на Томас преди злощастната глътка от напитката му, въпреки че се смя с останалите.
Събирането продължи в същия дух. Не искаха да започват със същинската част преди да се появи и единствената жена в екипа им. Къде беше Девън?
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Re: Ловци на Вампири
S!scHy Съб Сеп 12, 2009 5:44 am
Часът нарастваше бързо.Времето навън бе станало още по-приятно от преди час.Изглеждаше,че с нарастването на деня ще бъде все по-слънчево и топло.Какъв късмет имаха само,нашите герои.Въпреки това Девън не бе усетила нищо от това,което се случваше навън,нито пък това,че в кафето я чакаха четирима мъже.Часът на срещата им отдавна отминаваше,а Девън продължаваше да спи в леглото си.Тя бе изритала всички чаршафи на страни,като памучната фланелка,която носеше се бе вдигнала,разкривйки лилави прашки.
Девън все още бе в страната на сънищата,когато по стълбите се изкачваше чернокос мъж,с малко по-дълга от средна подстрижка,коса.Той не се качи с асансьорът,както повечето нормални хора правеха,а изкачваше стълбите с особена енергия,като ги вземаше по две.В телосложението приличаше на бодигард,но въпреки това носеше черен косюм със сива вратовръзка,който никак не подхождаше на времето навън.Очите му бяха тъмно кафяви,като шоколад.Ръцете му бяха пъхнати в джобовете,а устните нацупени,като че ли си свиркаше нещо.
"Зърррррр"
Звънецът изтръгна Девън от сънят и тя скочи.Какво ли бе сънувала?За момент не можеше да разбере къде се намира.Очите и се бяха примрежили,а стаята и изглеждаше непозната.Погледна инстинктивно към часовникът.
"О,боже!Закъснявам с двадесет минути!"помисли си тя,разтърквайки очи.Звънецът продължаваше да звъни все толкова настоятелно.
-Идвам,идвам!-извика Девън,заплитайки се в топката чаршафи,която падаше от леглото,стигайки до земята и се разливаше като локва от лъскав плат.
Вървейки през холът,Девън придърпа бялата тениска и се запъти към вратата.Превъртя ключът в ключалката два пъти,ръката и се стегна около дръжката,а сивите и нокти пробляснаха.Дев дори не забеляза невероятното време навън!
Пред вратата стоеше същият този мъж с костюм,макар непоносимата жега.Върху лицето му бе изписана огромна усмивка,показвайки два реда бели зъби.Той я огледа от горе до долу,изненадвайки се че я вижда полу-гола.
-Нима те събудих?!От кога ставаш толкова късно,мила ми Деви?!
-Байрън!-изпищя Девън,осъзнавайки кой стои на вратата срещу нея.Без много да се замисля,тя скочи върху мъжът срешу нея,обвивайки го с крака през кръста.
-По спокойно,маймунке.-усмихна се той,хващайки я през кръста.Имаше нещо невероятно в усмивката му,бе толкова топла и сърдечна.Съвсем различна от усмивките,които Девън виждаше всеки ден.-Идвам тук с мисия.
Девън повдигна тънката си вежда,все още обгръщайки мъжът с краката си.
-Всички знаем,колко обичаш Хондата си...-започна той,а Девън го изгледа изненадано.-За това...ти я докарах.
Девън едва не падна от него.Нима наистина Байрън и бе донесъл любимият и мотор?!
-Ама...Как?!-бе единственото,което можеше да каже
-Знаеш,че се разбирам с шефът.-отвърна с усмивка той,пускайки я да слезе на земята.Бе сигурен,че няма да може да стои на краката си.
-Байръъън!-извика отново Девън,прегръщайки го отново.
Този път го пусна сравнително по-бързо ...-Къде е?!
-Погледни през прозорецът.
Девън изтича през холът,като нощницата и се качваше и падаше,ту-нагоре,ту-надолу,но тя не обръщаше внимание.
Байрън от отдавна не я бе виждал такава,като дете.
Девън залепи главата си до прозорецът,като първото,което видя бе лъскав черен мотор,но не какъв да е мотор...Това бе нейният мотор!Служебният мотор,с който пътуваше,когато бе на служба в Пенсилвания,а както можете да се досетите,Байрън бе неин колега.И не само,той бе най-добрият и приятел там.
-О,боже мой!-каза тя като че ли на себе си и,извръщайки глава към Байрън.Бе се сетила за реалността.
-Байрън,имам среща с новите си колеги.-промълви гузно тя,след което добави-Ела с мен,ще се радвам да се запознаеш с тях,ще ги прецениш по-добре от мен.
-Съжалявам,Деви,но съм на работа довечера,а след половин час ме очаква пътуване по море,за да стигна до Пенсилвания.-обясни той
Байрън стоеше все още на вратата,Девън се затича и отново се хвърли върху него.До Байрън,тя изглеждаше като малко дете.Той имаше внушително телосложение,а тя изглеждаше точно като малко дете.
Девън направи тъжна,миловидна физиономия,с която Байрън винаги се съгласяваше и в крайна сметка ставаше това,което Деви желае.
-Моля те!-гласът и бе станал досущ като на малко дете,а големите и сини очи се бяха раширили с големината футболна топка.
-Не днес,Деви,но обещавам,че ще те посетя скоро!-отвръна той,милвайки лицето и с дланта си
-Обещаваш ли?!-очите и светеха.
Личеше си,че наистина го обича...И наистина и липсваше.Това бе единственият човек,на когото се бе доверявала някога.
Байрън кимна.Той тръгна към стълбището без да казва нищо,а Девън се облегна на вратата,продължавайки да го гледа.Не бе свикнала да го вижда такъв,още повече в официален костюм.
-Пази се,кукло.-обърна се той назад,отново плъзайки поглед по голите и крака,но тя не забеляза това.-А,и ако имаш някакъв проблем...Нали знаеш?!-попита Байрън изваждайки телефонът от джобът си.
-Обещавам.-отвърна тя,изчаквайки го да слезе по стълбите.
Девън имаше няколко минути да се подготви,преди наистина да закъснее страшно много!Нямаше време за мислене,за това облече първите дрехи,които набара.Къси,черни панталонки от плат,плътно по краката и,цикламени обувки на ток с каишки и цикламен потник с деколте и тънки презрамки.На ръката си постави черна гривна,а плътно по вратът по-тънка кожена верижка с някакво камъче от неизвестен произход.Косата и вече изглеждаше по-руса,а на моменти проблясваха сребристи кичури-боята и бе започнала да пада.Дълго време се чудеше дали да не смени френската прическа с нещо,което не изисква голяма поддръжка,но въпреки това се спря,поне за сега.
***
Както бе казал Байрън,Хондата я чакаше като чисто нова.Черната боя лъщеше и хвърляше отблясъци,самата тя имаше чувството,че може да се огледа в нея.Постави тъмни слънчеви очила с големи,заоблени стъкла и тънки дръжки с малки камъчета по тях.Изглеждаше като наемен убиец на модно ревю.Яхна моторът и потегли колкото може по-бързо,но достатъчно бавно,за да не я спрат полицаи и да не е извън законът,все пак...тя бе от органите на редът.Не бе посещавала заведението,но пък обясниението,което и дадоха бе повече от точно.Въпреки това големи табели с електрически надпис известяваха:"Посетете "Мираж" ".
***
Когато Девън пристъпи в заведението,забеляза странната атмосфера.Бяха описали кафенето,като тихо,а сега музиката гърмеше и тя трябваше да отбележи,че никак не е приветливо.Пустинният декор караше хората да се чувстват самотни и подтиснати.Тя самата почувства точно същото пристъпвайки напред.Остана като хипнотизирана,поглеждайки в стените.Малка,червенокоса сервитьорка и се усмихна,като че ли щеше да и предложи маса за самотник,но Девън продължи напред.Слънчевите очила бяха на очите и все още,за това тя оттдаде мрачното настроение за тях.Предположи,че колегите и пушат,все пак не изглеждаше като единствената пушачка и се съмняваше да са си тръгнали,колкото и да е закъсняла.
Пристъпвайки във второто помещение за пушачи,изведнъж я обля някакво светло чувство.Девън свали тъмните очила и ги постави върху главата си.Бенджамин и махна с ръка,и тя видя,че всички са се събрали.Очевидно са чакали само нея.Стъпките и към масата бяха бавни и грациозни,като че ли отиваше към смъртта си.Срещу нея стояха четири ухилени лица,включително това на Алек Евънс.Явно всички се чувстваха добре след тренировката.
Девън все още бе в страната на сънищата,когато по стълбите се изкачваше чернокос мъж,с малко по-дълга от средна подстрижка,коса.Той не се качи с асансьорът,както повечето нормални хора правеха,а изкачваше стълбите с особена енергия,като ги вземаше по две.В телосложението приличаше на бодигард,но въпреки това носеше черен косюм със сива вратовръзка,който никак не подхождаше на времето навън.Очите му бяха тъмно кафяви,като шоколад.Ръцете му бяха пъхнати в джобовете,а устните нацупени,като че ли си свиркаше нещо.
"Зърррррр"
Звънецът изтръгна Девън от сънят и тя скочи.Какво ли бе сънувала?За момент не можеше да разбере къде се намира.Очите и се бяха примрежили,а стаята и изглеждаше непозната.Погледна инстинктивно към часовникът.
"О,боже!Закъснявам с двадесет минути!"помисли си тя,разтърквайки очи.Звънецът продължаваше да звъни все толкова настоятелно.
-Идвам,идвам!-извика Девън,заплитайки се в топката чаршафи,която падаше от леглото,стигайки до земята и се разливаше като локва от лъскав плат.
Вървейки през холът,Девън придърпа бялата тениска и се запъти към вратата.Превъртя ключът в ключалката два пъти,ръката и се стегна около дръжката,а сивите и нокти пробляснаха.Дев дори не забеляза невероятното време навън!
Пред вратата стоеше същият този мъж с костюм,макар непоносимата жега.Върху лицето му бе изписана огромна усмивка,показвайки два реда бели зъби.Той я огледа от горе до долу,изненадвайки се че я вижда полу-гола.
-Нима те събудих?!От кога ставаш толкова късно,мила ми Деви?!
-Байрън!-изпищя Девън,осъзнавайки кой стои на вратата срещу нея.Без много да се замисля,тя скочи върху мъжът срешу нея,обвивайки го с крака през кръста.
-По спокойно,маймунке.-усмихна се той,хващайки я през кръста.Имаше нещо невероятно в усмивката му,бе толкова топла и сърдечна.Съвсем различна от усмивките,които Девън виждаше всеки ден.-Идвам тук с мисия.
Девън повдигна тънката си вежда,все още обгръщайки мъжът с краката си.
-Всички знаем,колко обичаш Хондата си...-започна той,а Девън го изгледа изненадано.-За това...ти я докарах.
Девън едва не падна от него.Нима наистина Байрън и бе донесъл любимият и мотор?!
-Ама...Как?!-бе единственото,което можеше да каже
-Знаеш,че се разбирам с шефът.-отвърна с усмивка той,пускайки я да слезе на земята.Бе сигурен,че няма да може да стои на краката си.
-Байръъън!-извика отново Девън,прегръщайки го отново.
Този път го пусна сравнително по-бързо ...-Къде е?!
-Погледни през прозорецът.
Девън изтича през холът,като нощницата и се качваше и падаше,ту-нагоре,ту-надолу,но тя не обръщаше внимание.
Байрън от отдавна не я бе виждал такава,като дете.
Девън залепи главата си до прозорецът,като първото,което видя бе лъскав черен мотор,но не какъв да е мотор...Това бе нейният мотор!Служебният мотор,с който пътуваше,когато бе на служба в Пенсилвания,а както можете да се досетите,Байрън бе неин колега.И не само,той бе най-добрият и приятел там.
-О,боже мой!-каза тя като че ли на себе си и,извръщайки глава към Байрън.Бе се сетила за реалността.
-Байрън,имам среща с новите си колеги.-промълви гузно тя,след което добави-Ела с мен,ще се радвам да се запознаеш с тях,ще ги прецениш по-добре от мен.
-Съжалявам,Деви,но съм на работа довечера,а след половин час ме очаква пътуване по море,за да стигна до Пенсилвания.-обясни той
Байрън стоеше все още на вратата,Девън се затича и отново се хвърли върху него.До Байрън,тя изглеждаше като малко дете.Той имаше внушително телосложение,а тя изглеждаше точно като малко дете.
Девън направи тъжна,миловидна физиономия,с която Байрън винаги се съгласяваше и в крайна сметка ставаше това,което Деви желае.
-Моля те!-гласът и бе станал досущ като на малко дете,а големите и сини очи се бяха раширили с големината футболна топка.
-Не днес,Деви,но обещавам,че ще те посетя скоро!-отвръна той,милвайки лицето и с дланта си
-Обещаваш ли?!-очите и светеха.
Личеше си,че наистина го обича...И наистина и липсваше.Това бе единственият човек,на когото се бе доверявала някога.
Байрън кимна.Той тръгна към стълбището без да казва нищо,а Девън се облегна на вратата,продължавайки да го гледа.Не бе свикнала да го вижда такъв,още повече в официален костюм.
-Пази се,кукло.-обърна се той назад,отново плъзайки поглед по голите и крака,но тя не забеляза това.-А,и ако имаш някакъв проблем...Нали знаеш?!-попита Байрън изваждайки телефонът от джобът си.
-Обещавам.-отвърна тя,изчаквайки го да слезе по стълбите.
Девън имаше няколко минути да се подготви,преди наистина да закъснее страшно много!Нямаше време за мислене,за това облече първите дрехи,които набара.Къси,черни панталонки от плат,плътно по краката и,цикламени обувки на ток с каишки и цикламен потник с деколте и тънки презрамки.На ръката си постави черна гривна,а плътно по вратът по-тънка кожена верижка с някакво камъче от неизвестен произход.Косата и вече изглеждаше по-руса,а на моменти проблясваха сребристи кичури-боята и бе започнала да пада.Дълго време се чудеше дали да не смени френската прическа с нещо,което не изисква голяма поддръжка,но въпреки това се спря,поне за сега.
***
Както бе казал Байрън,Хондата я чакаше като чисто нова.Черната боя лъщеше и хвърляше отблясъци,самата тя имаше чувството,че може да се огледа в нея.Постави тъмни слънчеви очила с големи,заоблени стъкла и тънки дръжки с малки камъчета по тях.Изглеждаше като наемен убиец на модно ревю.Яхна моторът и потегли колкото може по-бързо,но достатъчно бавно,за да не я спрат полицаи и да не е извън законът,все пак...тя бе от органите на редът.Не бе посещавала заведението,но пък обясниението,което и дадоха бе повече от точно.Въпреки това големи табели с електрически надпис известяваха:"Посетете "Мираж" ".
***
Когато Девън пристъпи в заведението,забеляза странната атмосфера.Бяха описали кафенето,като тихо,а сега музиката гърмеше и тя трябваше да отбележи,че никак не е приветливо.Пустинният декор караше хората да се чувстват самотни и подтиснати.Тя самата почувства точно същото пристъпвайки напред.Остана като хипнотизирана,поглеждайки в стените.Малка,червенокоса сервитьорка и се усмихна,като че ли щеше да и предложи маса за самотник,но Девън продължи напред.Слънчевите очила бяха на очите и все още,за това тя оттдаде мрачното настроение за тях.Предположи,че колегите и пушат,все пак не изглеждаше като единствената пушачка и се съмняваше да са си тръгнали,колкото и да е закъсняла.
Пристъпвайки във второто помещение за пушачи,изведнъж я обля някакво светло чувство.Девън свали тъмните очила и ги постави върху главата си.Бенджамин и махна с ръка,и тя видя,че всички са се събрали.Очевидно са чакали само нея.Стъпките и към масата бяха бавни и грациозни,като че ли отиваше към смъртта си.Срещу нея стояха четири ухилени лица,включително това на Алек Евънс.Явно всички се чувстваха добре след тренировката.
S!scHy- Admin
- Брой мнения : 119
Join date : 04.09.2009
Age : 30 -
Страница 1 от 2 • 1, 2
Страница 1 от 2
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|