Ловци на Вампири

Beautiful dawn
lies down the shore
there's nothing there

Малко по малко атмосферата се нормализира след още малко зяпане в нищото под действие на мислите на всеки един.
Много въпроси се зададоха, всички от тях без отговор. Изпушиха се доста цигари и се изпиха доста безалкохолни.
Доста време мина. На моменти го чустваха все едно лети неусетно, а в други моменти просто се влачеше безумно.
Въпреки че за един от седящите мъже времето в последно време се точеше безумно бавно през цялото време.
Томас отново беше забил поглед, само че този път в димящата си цигара. Беше започнал да пуши страшно много след смъртта на Шейн. По дяволите тъпите вампири! Всички го гледаха със съжаление, той мразеше това. Всички му говореха колко съжаляват, и колко се е променил и как алкохола и цигарите го съсипват... само че на него не му пукаше. Искаше да забрави. Въпреки че на сутринта се будеше отново от бруталните кошмари подсилени от тъпата болка в главата след поредната вер в която единствено другарче му беше чашата със разноцветна течност в която имаше голям процент алкохол а другото беше просто за цвят...
Но това беше преди да дойде във града за да се опита да започне от начало. Е, алкохола го поспря, но цигарите е можеше. Поне не още.
Понякога се питаше с колко ли години си е скъсил живота пушейки по кутия и половина на ден понякога. Но през повечето време не му пукаше въпреки че понякога проклетият никотин много пречеше на физическата му подготовка. Замисли се за секунда дали няма да се наложи да ги спре заради новата работа...
По средата на мислите си осъзна че някои очаква отговор от него и измънка нещо нечленоразделно.
...И тогава осъзна че някои размахваше ръка пред очите му. Девън се опитваше да привлече вниманието му.
Томас се стресна. Осъзна че целите му дънки са в пепел от цигарата която не беше усетил как беше догоряла до сами пръстите му, а той не беше усетил топлината.
Разтърси глава леко за да се отърси от мислите си. Не му беше съвсем ясно как от Шейн беше стигнал до мисли за цигарите, но... явно ума му пак се опитваше да спре нахлуващите болезнени мисли. Понякога Томас се дразнеше на тази опция за самосъхранение на мозъка му. Що за глупост по дяволите?!
-Да, кажи Дев? - каза Томас поглеждайки леко объркано лицето и. Огледа се наоколо. Всички бяха настанавали с якета, сака и така нататък в ръце. Гледаха го странно. - Хора... Какво съм направил? - попита недоумяващо той изтръсквайки леко пепелта от дънките си с уж неволен жест.
Чустваше се тъпо. Трябваше да се научи да контролира мислите си особено в компанията на колегите си. Току виж го помислили за луд... Което нямаше да помогне много много на положението му.
-Нищо не си направил - отговори му колебливо Евън - Просто...
-Време е да тръгваме, Томас. - довърши Девън, и Евън я погледна гадно. В последните няколко минути пак се бяха заяждали един с друг.
Томас погледна часовника си за секунда за да разбере че те са прави.
-Ами добре... - изправи се той и все якето си с изражение тип - Значи да тръгваме.
Те все още седяха на едно място. Гледаха го особено. Беше шантава гледка да видиш петима прави човека всички различно облечени да стоят и да гледат се странно един друг. Или по-точно четирима от тях гледаха петият.
Томас усети че здраво е сгафил.
-Добре, обяснете ми какво става - каза той със възможно най-непукистичното изражение което можа да изнамери и пъхна ръцете с джобовете си.
Девън поклати глава прекъсвайки Алек който беше тръгнал да казва нещо с намусено изражение.
-Този разговор не е за тук - каза младата жена сериозно. - По-късно ще говотим. Сега трябва да тръгваме иначе ще станем на лед ако закъснеем.
Томас тръгна неспокойно след Лукас и преди Бенджи към колите.
Младите полицаи се качиха по колите си - мотора за Девън, и потеглиха.
Томас беше неспокоен. Беше загазил здраво, беше позволил на чуствата да вземат връх над здравият му разум.
-Мамка му... - процеди той и удари леко с ръка по волата на сребристото си БМВ.

Бенджамин от своя страна си прекара доста добре на това кафе. Определено поне разбра че не е единтсвеният който си задаваше милион въпроси чийто отговори не знаеше. Мислите му бяха отправени към предстоящата тренировка. Или по-точно той се опитваше да ги насочи натам, само че те се връщаха обратно към Томас. Сега когато бяха колеги, Бенджи беше започнал да забелязва много повече неща за хората с които беше екип. А Томас го тревожеше. Нещо му имаше на този човек. За секунда Бенджи се зачуди иска ли да разбира изобщо за какво става дума или собственото му гадно минало му стига.
От една страна му беше интересно. А и мислеше че ако сега са екип ще могат да разчитат един на друг. Не се и съмняваше че може да има безрезервно доверие у русокосият си колега, но трябваше да знае до колко могат да издържат нервите на всеки от екипа, включително и тези на Томас за да не издънят нещата в най-важният момент когато и да дойдеше той. Понеже не само той но и всички останали знаеха че дъни ли се един пропада целият екип. Гадно но факт. Така е с екипната работа. Но щеше да е забавно.

Алек,Девън и Лукас бяха в една посока,в началото Бенджи бе с тях,но му се наложи да отбие,за да може да се прибере...И тримата постояха малко пред заведението,обсъждайки 'новата' придобивка на Девън,давайки някакви оценки,на които Девън отвърна само с:
-Млъквайте и оставете моторът ми намира!
И двамата твърдяха,че колкото и да е красив не може да сравнява с Кавазакито,което определено не бе от любимите на Евън,но той тайничко изпитваше симпатии,към нещото,което го караше да стои дълго време,размишлявайки как момиче може да го бие...
След като и Дев,Люк и Ев се разделиха,всеки бе останал с различно мнение за изминалото събитие...Но всички се бяха чувствали що годе,до колкото може,комфортно в първото им събиране заедно извън работа.
По пътят към домът си,Девън мислеше за това,че може би е случила на свястен екип,дори и Алек и изглеждаше симпатичен,в много рядки моменти.Успяха да обсъдят много неща,такива които не им влизат в работата,такива,които едва ли преди биха се сетили да запитат,а и такива на които не можеха да си отговорят.Важното обаче беше,че долу-горе разбраха кой какъв е,а и бяха сигурни,че това няма да им е последното събитие,така или иначе им предстоеше още много път да изминат.Та те бяха в началаото на 'кариерата'си,ако можеше да се нарече така.Никой нямаше планове за бъдещето,но всеки тайничко се надяваше,че ще се задържи на тази работа.Ако трбяваше да бъдат честни,което някога щеше да се случи,щяха да признаят,че всичко това им се струва вълнуващо.Бе забелязала странното държание на Томас,за което не бе подозирала,че може да съществува,всъщност,всички останаха изненадани от това,че той почти не присъстваше на събирането днес.Всъщност,от всички Девън чувстваше Томас като най-сигурен,човек на който можеше да се довери.До някаква степен и напомняше за Байрън.Колкото до Лукас и Бенджамин,в тях виждаше хората,които щяха да помогнат на екипът да стане едно цяло,а Алек...той бе клоунът.Той бе образът на всичко,което може да я дразни(а понякога и привлича) в един човек-груб,арогантен,надут-човек с когото не би искала да контактува,ако не и се налага.
От своя страна Лукас бе изключително доволен.Не очакваше такъв развой на събитията,най-вече не очакваше,че наистина всички ще се отзоват.Както на всички други,вклюичтелно и на Люк му направи впечатление държанието на Том,но предпочете да си замълчи....
Use your weapons...

Около час по-късно нашите любими герои се събраха пред персоналната си зала за фитнес. Бяха решили да се изчакат да се съберат всички преди да влезат. После Алек отключи и ги въведе.
За негова най-огромна изненада шефа им вече беше там и ги очакваше седейки на един стол пред огромна маса отрупана не с какво да е, а с оръжия!
-О-о-о... - само успя да каже Лукас като очите му просто се заковаха във един прекрасно изработен кинжал което лежеше мирно на масата и само чакаше някои да го поеме в топлите си ръце и да го използва по предназначение.
-Яяяя! Пази се Лукас! Искам да видя - мрънкаше Девън зад мъжа блокирал входа на сградата.
-Пу за мен са звездичките! - викна Бенджи под смеха на Девън, Томас и Леденият.
-Тренировка с оръжия - усмихна се Томас като очите му блестяха оглеждайки масата с жаден поглед.
-Не бързайте чак толкова - усмихна им се Леденият с бащинска усмивка - Няма да е лошо да се научите да използвате поне по едно от тук поставените оръжия. После ще ви запознавам бавно и с останалите. Много е важно да се научите да боравите със всички възможни.
-Защо? - запита Алек - Няма ли да е по-добре да сме сопециалисти в едно, но да го владеем наистина до съвършенство?
Леденият се подсмихна.
-Представи си нещо, Евън - нали може да те наричам така? - попита мъжа. Алек кимна в отговор облягайки се на един от уредите наблизо - Та, представи си следната сцена. Битка, ти използваш само огнестрелните си оръжия например, само пример. Но в един кофти момент многократно по-бързият от теб вампир използва че ти си се разсеял да видиш дали някои от другите е добре и чаровният дългозъбко е избил оръжията от ръцете ти. Как ще се защитиш ако не можеш да използваш нищо друго, дори изпуснато от колега - да предположим нунджако, изпуснато от Томас по време на боя, ако не знаеш как?
Алек го гледаше странно. Не се беше замислял за това.
Леденият продължи:
-Ето, няма как да ми отговориш. Просто понеже няма да има как да го използваш. И тогава загиваш.
Всички мълчаха впили погледи в среброкосият мъж.
-Искам да запомните че вампирите са хитри копелета. Те не играят чесно, използват всяко преимущество което имат над вас, пък било то тяхно вродено или ваше секундно невнимание. Нямате си идея колко хора са загинали просто поради някаква си мизерна секунда невнимание и изпускане на наследника на Дракула от поглед, хора, достойни за уважение, ловци, каквито сте и вие сега!
Мъжа бавно огледа по-младите от него ловци които стояха пред него. Виждаше пламъчета в очите на всеки един от тях. Огънчета на страст, на желание и на решимост, на смелост. И преди не се беше съмнявал за верността на мъжете и жената пред него, но сега беше абсолютно убеден че те няма да се откажат и ще се бият до край за каузата която той и другарите му бяха следвали след предните ловци които бяха след предните и така до началото на всичко...
Сърцето на Томас туптеше лудешки. Този човек пред него беше от достойните хора за когото говореше сам. След тази насърчителна и поучителна реч всички съмнения на Томас изчезнаха и той обеща пред себе си че ще следва този човек каквото и да се случи.
У всички други чуствата бяха сходни ако не и същите. Бяха възхитени и възбудени от това което им се случваше. Все пак не на всеки се предлагаще такава възможност! Кои бяха те че да отказват такова вълнуващо нещо?!

-Мажоретка няма да му отива - поклати глава Лукас сериозно. Алек го изгледа гадно.
Тази тренировка беше по-тежка от предишната. По-тежка от всичко което бяха правили до сега. Лукас и Бенджи капнаха един след друг едва няколко часа след началото. Алек беше прекалено ядосан за да се изтощи толкова бързо. Девън и Томас се държаха, както винаги. Май на всички им беше ясно че те бяха най-коравите от екипа.
Леденият обикаляше около тях. Хвалеше ги, поучаваше ги, мръщеше се когато не правеха нещо както трябва и им показваше. Ума на Бенджи изобщо не побираше как шефа им може да е толкова добър със всички оръжия които си бяха избрали.
Колкото и странно да звучи, Алек беше победен в ръкопашният бой от далеч по-възрастният от него човек!
Това разбира се вбеси още повече Евън и той се окуражи още повече да стане по-добър от всички.
Ноща мина бързо в тренировки с оръжията. Почивките бяха кратки, колкото да се освежат малко и после пак наново. За една нощ те напреднаха доста повече от колкото си мислеха.
Когато слънцето изгря над Еос, то завари нашите тайни бойци да се качват в колите си и да потеглят към къщи за да си починат преди поредната тренировка. На всеки един от петимата беше ясно че режима им ще се промени на 180 градуса. Никои не си правеше илюзии че ще води досеганият си живот.
Томас отключи уморено вратата и метна ключовете и якето си на дивана в спретнатият си хол. Лампичката на телефонният му секретар отново светеше. Той завътя очи и натисна копчето за прослушване.
"Имате 3 нови съобщения" пропищя механичният глас и след това последва писукане оповестяващо началото на първото съобщение:
"Томаааас, защо не отговаряш на обажданията ми? Много добре знаеш че съм аз, Мари! Ще се разсърдя да знаеш! Обади ми се, Томи!"
Томас стрелна с поглед телефонният секретар все едно можеше да го разсфасова с очи. Само колко мразеше да го наричат Томи! Като някое малко момченце!
Той разтърси глава със присвити очи чакайки апарата да пусне следващото съобщение.
"Здрасти, Том. Обажда се Джейсън..."
Тук Томас наостри уши и се стрелна към апарата. Не че можеше да направи повече от това да слуша.
"Както сигурно знаеш след седмица се навършват шест месеца от смъртта на Шейн. Знам че може би е рано да ти се обаждам, но сега си на Еос, толкова далеч от тук... Мама и татко бяха против, но мисля че е редно да си тук, с нас... Обади ми се да ти кажа детайлите."
Томас скри лице в ръцете си. Кога бяха минали шест месеца?! Сякаш беше убита вчера, все едно едва преди няколко часа я беше намерил... Томас потръпна.
Машинката изпищя пак.
От нея в стаята нахлу мъжки учтив, но студен глас от които русокосият мъж потръпна още веднъж, но това нямаше нищо общо с предният път.
"Добър ден, господин Роджърс. Какво? Да не би да сте изненадан, че ви намерих? Ха... нима си мислехте че ще се скриете от мен? Тц тц тц... как може да ме подценявате така, Томас? Какъв срам за вас..."
Томас натисна копчето за изтриване на последното съобщение. Беше изтощен от тренировката и от съобщението на Джейсън и най-малкото искаше да слуша заплахите на поредният престъпник които проклетата съдебна система не му беше позволила да вкара зад решетките.
Минута по късно младият мъж беше под душа. Десеттина минути по-късно вече си лягаше да поспи след нощта тренировки. За пръв път от доста време спа безпаметно. Просто черна стена която позволяваше на тялото и ума му абсолютно отпочиване.

И този уикенд беше от натоварените за Синтия. Много работа, малко свободно време... Нищо необичайно. Вечерта в която Томас, Дев и останалите проведоха първата си тренировка с оръжия момичето заспа над лаптопа си над поредната статия. Тя дори не подозираше какво щеше да и се случи само няколко вечери по-късно...

Вълните плющяха по скалите на Еос и издърпваха със себе си златист пясък в морето.Бяла пяна се отаяваше по мокрият пясък,докато след миг не изчезваше съвсем и всичко това се повтаряше постоянно...
Нямаше хора на плажът,явно Девън бе отишла някъде,където другите не ходеха.Слънчевите лъчи галеха лицето и тялото и,отразявайки се във сребристите ленти на черният и бански.Косата и-вързана на съвсем малка опашка,стърчеше нагоре,накъдето гледаха и очите и.
Девън се чувстваше като в съвсем друга реалност,като че ли не съществуваше такова място,тя бе умряла и бе дошла тук,въпреки това всичко бе толкова истинско-от водата до слънцето.
-Ей,кукло...-гласът бе нисък и нежен...Познаваше този глас,който често и говореше подигравателно.
Девън извърна глава назад и видя Алек,който стоеше като гръцки бог с величественото си тяло пред нея.За пръв път Девън обърна внимание на невероятната му мускулатура-кожата му бе придобила златист загар от силното слънце,коремът му-стегнат с ясно отличими шест блокчета шоколад.Гърбът му-широк и също толкова мускулест преминаваше в по-тънка талия и страхотни задни части,за които Девън не можеше да отрече.Стегнатите му хълбоци бяха прикрити с черни шорти,които Алек използваше за плуване.Тъмно сините му очи бяха придобили странен блясък,докато оглеждаше полу-голото тяло на Девън.
-Алек!-възкликна привидно удивена Девън.
Момчето се ухили,показвайки два реда невероятно бели зъби.
-Какво правиш тук?!
-Това аз трябва да питам.-Девън постави ръка над очите си,съжалявайки,че е оставила очилата си при хавлията и дрехите си,по-далеч.
-Реших да поплувам,това е нещо,което ми липсва от старият ми град...-странно,сега говориха като абсолютно нормани хора.
Девън се усмихна в отговор.Тя също бе пожелала да поплува.
-Нещо против да ти правя компания?
Девън се засмя.Ако я бе питал преди няколко дни с удоволствие щеше да му каже да се махне,но незнайно защо сега имаше нужда от компания,било то и от тази на Алек.
-Абсолютно нищо.
Алек отвърна на усмивката и,пристъпвайки по-напред,давайки възможност на водата да го докосне.През тялото му премина ледена тръпка,която той усещаше в други ситуации...
Девън извърна глава,забелязвайки как кожата му изтръпна,помисли си че кожата му е интересна така,толкова гладка и същевременно с гъбчеста структура.Стисна зъби да не се разсмее или да не каже нещо неподходящо.
-Защо няма хора?-попита Девън инстинктивно...Знаеше,че Евън не е от тук,но това не пречеше да знае,все пак той бе от островът.
На лицето на Ев се появи спонтанна усмивка,знаеше,че рано или късно Девън ще попита...
-Тук се случиха над повече от сто удавяния,все по странни причини...-изрече Евън почти безразлично
"Малеее"каза си Девън на ум,но не посмя да го изрече.
-Ще плуваме ли?!-каза тя,навеждайки се към водата.Белите и ръце загребаха две шепи чиста вода и тя ги изсипа върху Евън със смях.-Да се стоплиш...
-Знаеш ли как ще сте стопля след малко?!-попита той и хукна след момичето във хладната водя.Стъпките им разпръскваха водата и галеха телата им,карайки ги да изтръпват...За моментът бяха забравили всички различия!.

Синтия се събуди от висок писък. Тя познаваше идеално точно този писък. Тя бързо скочи от леглото си събаряйки лаптопа които тупна на мекият килим.
Не викаше. Миналият път беше викала и ползата беше нулева. Мускулите и се сковаха докато се опитваше да измъкне пистолета си от скривалището му под леглото.
-Това ли търсиш, куличке? – попита кадифен глас.
Синтия ужасено вдигна очи точно когато лампата в стаята светна. Навън беше тъмно. На касата на вратата се подпираше висок супер привлекателен мъж. Той въртеше пистолета и на показалеца си. Носеше протъркани стари джинси и Точно като по филмите. Син преглътна. Опита се да се овладее.
-Какво искате? Къде е сестра ми? – попита тя. Прозвуча жалко дори и за себе си. Толкова беше уплашена...
Мъжа се засмя студено но очарователно.
Синтия не разбра какво стана но в следващият момент той беше до нея и я беше хванал за косите.
И ако в първият момент младата репортерка си беше помислила че това са крадци, то сега знаеше че нещо много по-страшно я чака.
Момичето изхленчи тихо. Чустваше се малка, незначителна и изобщо не толкова силна колкото се беше опитала да се убеди че е. Чустваше се дете, което не може да защити себе си, а какво остава за другите. Чустваше се уязвима и слаба. Лошото беше че нямаше кои да защити и детето със сълзи в очите в краката на нападателя на кепостта и.
Тя идеално знаеше че няма как да надвие мъжа които в момента са усмихваше някъде над нея. Лошото беше че и той го знаеше...
-Хайде, ставай – каза той с раздразнена нотка в гласа – Нямам цяла нощ за губене...
Син се надигна. В очите и проблесна пламъче и тя стисна юмруци. Така или иначе... нищо хубаво не я чакаше. Поне да не се даде без бой.
В следващият момент съществото от мъжки пол надвесило се над момиче пусна косите и с вулгарна псувня. Имаше си по-големи проблеми.
Синтия се стрелна през вратата на спалнята чувайки крясъците на нападателя зад себе си пропити с болка. Чувстваше се доволна.
Но това чувство премина около секунда след излитането през вратата на спалнята и. Понеже попадна право в лапите на друг мъж. Този беше масивен. Сякаш целият беше изтъкан от мускули.
-Охх... от трън та на глог... че е по-висок – изпъшка Синтия докато падаше към пода на коридора повалена от мъжагата.
Тя жестоко се съмняваше че този щеше да бъде преодолян по същият начин...
-Ей, шефе, хванах ти я – каза масивният чернокож с басовият си глас.
Другият, така нареченият Шеф, докуцука до вратата.
-Да изчезваме. Ще се разправям с малката по-късно...
-Неее! Никъде няма да ходя! – кресна момичето промъквайки се през краката на масивният.
-Дръж я! – изкрещя шефа му.
Синтия се добра пълзешком до стълбите докато двамата „лоши” е опитваха да се разминат в сравнително тенсият коридор. Само където момичето изобщо не прецени че стълбището не става за каскади ала „Матрицата” и слезе по бързата процедура странично. Имаше съмнение че няма хич да е добре след това, но ума и беше само в Кейси и това къде беше тя. Стъпките след нея бяха тежки и крясъците високи. Тя не разбираше думите, но не мислеше че иска да разбира. Син стана залитайки и се опита да се добере до вратата на апартамента. Излезеше ли все някои щеше да чуе писъците и.
Успя да стигне след ужасни усилия. Беше замаяна от падането и от внезапно случилите се неща.... Стигайки до вратата установи че ръцете и треперят и че ключовете просто ги няма.
Късно беше. Нямаше изход. Синтия видя как двамата мъже се приближават с хищен поглед и загуби опора под краката си. Всичкия кураж и адренали спаднаха под нулата. В следващият момент нападателя и измъкна някаква спринцовка и преди момичето да се е опомнило течността вече се разливаше из вените и.
Изведнъж я заля неземно спокойствие. Не си спомняше коя е, къде е, и измамно чувство на доверие и сигурност си проправяше почти болезнено и едновременно с това приятно в ума и.
Момичето се отпусна на пода покосено от силното приспивателно.
-Крайно време беше – подсвирна високият мъж със светлите джинси надвесил се над Синтия....

В този момент се чу изщракването на бравата и Томас и Бенджи нахлуха с извадени оръжия в помещението.
Алек вдигна ръце – типичен рефлекс, докато Девън извади светкавично пистолета си и се прикри зад някакъв уред.
-О... – измънка Бенджи и прибра смутено оръжието си. По устните на Томас пълзеше усмивка когато гледаше измъкващата се иззад укритието си Девън, по чието лице червенината си седеше все така изпъкваща, и полуголият Евън.
-Да не би да прекъсваме нещо? – попита Томас оглеждайки се. Беше 100% убеден че Лукас не е тук.
-Не, не, изобщо – заговориха един през друг Дев и Ев.
Бенджи се ухили с физиономия тип „Даааа бе... Вярвайте си...”
Тренировката започна нормално. Няколко минути по-късно се появи и Лукас и всички бяха в пълен състав.
Леденият така и не дойде тази вечер. Някак си беше скучно без него, но и по-спокойно. Нямаше кои да им вика ако се издънеха. И все пак ги владееше някакво безспокойство. Към пет часа сутринта всички бяха достатъчно уморени за да си хвърял по един душ и да се изнижат бавно към домовете си.


Девън караше към домът си.Тренировката и хареса,всъщност целият ден и хареса.Самата мисъл,че се бе разбрала,долу-горе най-накрая с Алек си бе постижение,само по себе си.
Момичето се прибра в домът си и цъкна всички лампи,което бе нещо като традиция при нея.Влезе в банята и се устави на спомените да я налегнат.Къпа се дълго,когато телефонът звънна.Дев изкочи от банята увита с голяма бяла кърпа и грабна телефонът,като по пътят се молеше да не спре да звъни.Тя погледна очудено дисплеят и вдигна:
-Девън,ела веднага в управлението!
-Но,Сър...Аз.
-Това е заповед,Девън!Другите вече пътуват,ела възможно най-бързо,ако ти е скъпа работата!
При последните думи,Микаел затвори телефонът,а Девън продължи да гледа дисплеят шашнато.Какво ли толкова спешно можеше да има,че да я извика посреднощ в управлението....Каквото и да беше,Дев щеше да го узнае скоро.Тя навлече тесни кожени панталони,за което щеше да съжалява по-късно,но все още не го знаеше,спортен черен потник със сребърни букви и сребрист колан.Побърза да върже мократа си коса,понеже нямаше да и се отрази да пътува мокра на моторът посред нощ,взе късо яке,обу високи кецове на платформи и изкочи от апартаментът си...

***
Полисейското управление беше тихо...До нощните смяни оставаха много малко хора,а и повечето патрулираха из улиците,сега там бяха само диспечърката,двете секретарки и двама трима полицаи.Разбира се,Леденият и подчинените му се бяха събрали в тяхната стаичка и тихо изчакваха пристигането на последният човек от екипът.За тяхно щастие,Девън бе по-бърза от колкото предполагаха.Тя влетя в стаята,всички я погледнаха,но не казаха нещо.Девън усещаше нещо различно,усещаше налегналата уплаха и най-вече умора.Никой не си бе починал от отминалата тренировка,която ги бе изтощила почти до край.Повечето я гледаха с наркомански погледи и примигваха тежко,стараейки се да не заспят на място.Още повече цялата тази тайнственост и мълчание,дори мишките не смееха да се обадят,а повярвайте ми,те не бяха никак тихи.
-Какво става?!-попита Дев
-Седни.
Гласът на Леденият бе направо смразяващ.Тя усещаше тежестта на думите му,чувството,че се е случило нещо ужасно не я напущаше.
-Нямате много време.След петнадесет минути отивате на първата си мисия,която няма да е никак лека.Съжалявам,че не можахте да си починете,но така се стекоха обстоятелствата.Въпреки това,не бива умората да ви побеждава и да и се оставите.Разчитам на вас...-Леденият млъкна замалко и извади от най-долният шкаф оръжията,с които тренираха преди няколко часа и ги раздаде...-Слушайте внимателно,опасявам се,че нямам време да повтарям,всяка секунда е важна!

Томас едва се беше прибрал и приготвил да поспи, когат телефона му иззвъня.
Младият мъж с изненада разпозна телефона на шефа си, но веднага вдигна прокарвайки пръсти през полу-мократа си коса.
-Томас на телефона...
-Роджърс, идвай веднага в управлението!
-Там съм - отвърна непоколебимо Томас пъхайки телефона си в джоба на коженото яке. Набързо издири светлите си дънки и някаква бяла риза и изхвърча с мокра коса през вратата. Пет минути след обаждането вече беше в БеЕмВе-то си и стартираше колата в гаража.
Двигателя измърка като някое доволно коте и миг по-късно вече Томас се носеше по кварталните улички на път към центъра. Нямаше никакви коли или хора, сфетофарите примигваха в жълто.
"Така е, нормалните хора спят в пет сутринта" поклати глава Томас и спря пред управлението засичайки се с колата на Бенджамин.
Последният излезе олюлявайки се от колата си.
-Съвземи се - поклати глава Томас удряйки лек шамар на момчето пред него - Как изобщо си стигнал до тук без да се блъснеш някъде?
Бенджи повдигна рамене и едва сподави една прозявка. Томас го тупна по гърба леко и те влязоха заедно в управлението.
На път за стаичката която минаваше за офис, Томас взе едно кафе на колегата си от машината.
"Горкото хлапе явно не е свикнало да се справя с дълги нощни смени..." помисли си той връчвайки чашата живителна течност на Бенджи.
Те влязоха в офиса си. Леденият беше с притеснено изражение и ги гледаше строго. Алек и Лукас бяха вече там. Евън се опитваше да държи очите си отворени, докато Лукас беше свеж като кукуряк. Бен се тръшна на един стол и се захлупи почти на масата с желание единствено да заспи. Чакаха единствено Дев, която не ги разочарова и влетя в стаята няколко минути по-късно в невероятно кожено облекло което накара Алек да опули очите си до размера на понички с пудра захар.
-Какво става?! - попита младата жена задъхано. Тя просто изрази мислите на всички на глас. Какво наистина ставаше?
-Седни. - Леденият беше придружил тежките си думи с махване към масата където бяха насядали всички. Бенджи беше изпил кафето и беше по-добре.
С интуицията си Томас долови че не ги чака нищо хубаво съдейки по тона на шефа.
-Нямате много време.След петнадесет минути отивате на първата си мисия,която няма да е никак лека.Съжалявам,че не можахте да си починете,но така се стекоха обстоятелствата.Въпреки това,не бива умората да ви побеждава и да и се оставите.Разчитам на вас... - Леденият погледна всеки един от тях поотделно в очите и после им подаде оръжията с които до сега бяха тренирали - Слушайте внимателно,опасявам се,че нямам време да повтарям,всяка секунда е важна!
Той изчака докато всеки успее да се приготви. Алек само седеше и чакаше.
-Преди няколко часа в дома на едно момиче - Синтия Лебърн - е извършено нападение. Тя и сестра и липсват. Госпожица Лебърн работи в елитно списание в града ни. По всичко личи, че нападението не е с цел грабеж или нещо такова. И...
Леденият замълча за малко колебаейки се. Странно беше да видиш как такъв човек се колебае. Даже беше зловещо.
-Синтия е била жертва на вампирско нападение и преди.
Томас зяпна изненадано. А уж мълнията не падала два пъти на едно и също място...
-Защо вампирите са се върнали? - учудено попита Девън.
-Не знам - отвърна началника им.
-Може да не са същите вампири и да е просто съвпадение - с нотка на въпрос и надежда попита Алек.
-Не вярвам в съвпадения - отсече Девън гледайки сериозно в очите на Алекс.
-Какво трябва да направим? Какво се очаква да направим? - попита Лукас.
Микаел се усмихна леко.
-Трима от вас отиват да разпитват съседи, колеги, роднини. Както ви казах - вампирите са коварни кучи синове. Може да са заплашвали момичето или сестра и и Бог знае още какво. Другите двама отиват да огледат апартамента на семейство Лебърн. Не ме интересува как ще се разпределяте, само се върнете здрави, читави и най-важното - с информация по случая.
Столовете се разместиха и младите подчинени на Микаел се размърдаха.
-Само още няколко неща - повдигна ръка Леденият - Искам всеки от вас да вземе по един пистолет допълнително. Още не сте овладели оръжията си както трябва. Ето ви и нещо като радиостанции. ДА, Алек, знам че изглеждат като хендсфрита на Нокия! Искам да вземете и по едно от тези...
С последните думи той извади от "магическото" шкафче няколко тъмни пакетчета и ги постави на масата и те издрънчаха.
Всеки все по едно и с изненада откриха вътре в тях по един сребърен кръст, закачен на верижка за врата.
Девън и Томас си ги сложиха без да спорят. Адреналина вече течеше като разтопено желязо из вените им карайки сърцата им да бият двойно по-бързо и очите им да светят. Алек, Бенджи и Лукас погледнаха недоверчиво но не посмяха да попитат. Дали легендите че вампирите се плашат от кръстове бяха верни?
-Пистолетите ви са заредени със сребърни патрони. 9 милиметрови са както виждате, от полицейските и въпреки всичко не са обикновенни. Имате по 10 патрона във всеки пълнител. Ако ви потрябват повече направо можете да се отпишете...
"Това си беше стряскащо" - помисли си Бенджи - "И не особено обнадеждаващо също така..."
-И последно, ето ви папката с информацията за госпожица Лебърн с която разполагаме - каза Микаел подавайки пордната синя папка на Девън.
Всеки от тях сложи така наречените радиостанции които всички наричаха мислено устройства за свободни ръце и ги провериха дали работят.
След това кимнаха на шефа си и излязоха под шашнатият поглед на дежурните каращи нощната си смяна спокойно.
-Нещата доста бързо станаха реални - потръпна Бенджи вдишвайки от сравнително чистият нощен въздух.
Томас поклати глава.
-Да се разделим - само каза той.
Пет минути по-късно Алек, Бенджи и Лукас отиваха да разпитват за живота на похитените и потенциално мъртви момичета, а Томас и Девън се бяха запътили към апартамента. И понеже нито Том се съгласи да се вози зад Девън на прекрасният мотор, нито тя се съгласи да се качи в БеЕмВе-то, двамата караха по улиците заедно но на различни превозни средства..

Младият русокос мъж се изкачи внимателно по стълбите без да отпуска даже и с милиметър мускулите си и без да намалява вниманието си.
Всеки детайл му се струваше важен. Още по стълбите откри следите от борба, които едва се забелязваха.
"Някои е почистил" - помисли си той.
Девън го следваше плътно покривайки гърба му по стълбите.
Следите бяха почти незабележими. Очевидно подреждащите са били педантични и внимателни. Погледа му привлече една рамка със снимка в нея. Нямаше стъкло което да предпазва снимката. Друг белег беше леко разместената пътека покриваща светлият под на апартамента, по която стъпваха.
Девън пристъпи към първата врата откриваща се както всички други от лявата и страна.
Тя погледна към Томас и двамата си кимнаха. Секунда след това вратата беше отворена и помещението изпита силата на погледите и насочените оръжия на двамата полицаи. И това помещение беше щателно подредено. Единственото издаващо че нещо се е случило, беше разглобеният мобилен телефон захвърлен под леглото.
-Подреждали са - констатира Девън - Няма да намерим нищо.
-За съжаление си права - кимна Томас продължавайки да оглежда помежението на сестрата на Синтия - Но не са били внимателни - телефона, снимката, пътеката... може и да открием нещичко.
Девън кимна прибирайки оръжието си. Беше безполезно. Ако имаше някои до сега да се беше издал. Томас последва примера и.
Девън огледа като цяло апартамента.
-Ще отида да разпитам съседите. Няма как да не са чули нещо - писък, удар или звук от гуми...
-Отивай. Съмнявам се че има някои тук - отвърна и Томас. - Дано имаш повече успех от този които имахме тук.
Девън се обърна и тръгна да слиза по стълбите. Стигайки до последното стъпало, през петилата се провря бързо като светкавица нещо и се втурна в краката и.
-Ау - извика неволно и посегна към пистолета си тя преди да фокусира животинката в краката.
-Дев? Добре ли си? - извика Томас от горе.
-Да, няма нищо - каза тя поглеждайки към дотичалият до стълбите колега.
-Изкара ми ангелите заради... котка?! - повдигна вежди Томас - Помислих че са те нападнали вампирите.
-Ако бяха, нямаше да викам или ако щях, то щеше да е силно и пронизително, а не да кажа просто "Ау" - разсмя се Девън.
-Можеше да са ти запушили устата - поклати глава той без да се шегува.
-Да, нали, и аз щях да се дам и то без да отнесат някои и друг сребърен куршум, а? - саркастично се усмихна младата жена галейки котето което се умилкваше около нея.
-Знаеш ли, изчакай ме тук, Девън... - промълви замислено Томас.
-Хубаво - повдигна рамене Девън вземайки животинчето в ръце, което се сгуши в ръцете и и замърка - О, милото... останало е самичко.
Черното коте я погледна в очите жално и измяука продължително и тъжно.
-Томас, отивам да дам на котето нещо за ядене - каза Девън изкачвайки се по стълбите. Нагоре.
Котето скочи от ръцете и и изсъска към помещението, където Дев мислеше че е колегата и.
-Том? - попита плахо тя вадейки оръжието си в готовност да нахлуе в стаята и да стреля по месо. Животинчето продължаваше да съска в краката и..

Трите момчета се бяха събрали в колата на Бенджамин и караха с толкова висока скорост,че кожата на лицата им бе прилепнала плътно по лицата,така че да могат да бъдат изобразени като движещи се скелети по анимационните филмчета.Пътуваха към сградата на списание "Composure",където Синтия,едно от отвлечените момичета работеше...
Мислеха да разпитата колегите и,макар че нямаха ни най-малка идея как се прави това.Това бе първата им мисия и нямаха намерение да се провалят,макар подготовката им да бе много по-ниска от колкото би трябвало да бъде.Още повече изтощаващата тренировка преди няколко часа нямаше как да не окаже влияние.
-Не мога да проумея как може толкова късно да има хора,които да работят по списание.-измърмори Евън,докато оглеждаше някакъв скапан нож със сребриста дръжка,която Леденият бе настоял да вземе,той категорично казваше,че ръкопашният бой няма да помогне на момчето.
-Нали за това им плащат.-отвърна Бенджамин,без да премества поглед от пътят пред него.Стремяха се към целта си,макар да не бяха сигурни как точно тррябва да изглежда.Очакаваха някакъв ярък надпис с ламички да им подскаже.
-И все пак...
Момчетата замълчаха.Все още не бяха пристигнали...Толкова бавно течеше времето,че можеха да се закълнат,че въобще не се движдат стреликте на часовниците.
-Бенджи,сигурен ли си,че знаеш на къде отиваме?!-попита Лукас,като чувството за въртене в кръг не го напускаше
-Не...Нямам ни най-малка представа къде отиваме.-отвърна Бенджи
Наистина...Къде ли отиваха?!.
-Виж, Бенджи, можехме да вземем карта поне или да питаме някои къде отиваме - увещаваше го Лукас.
-Е, не можем вече, няма хора - поклат глава Алекс.
-Почти сме там де, не ми давайте зор - нацупи се Бенджамин на двамата си колеги - След този завои е.
Завивайки се оказаха в някаква тъмна уличка.
-Ъм... - тръгна да пита Алек недоумяващо.
-Добре де, значи е след следващият - ухили се Бен и зави по някаква тясна пряка където определено не беше.
-Да се върнем на главната улица - започна Лукас - Това е голямо списание, трябва да е някоя голяма сграда.
-Той е прав - кимна Евън и приложи на Бенджи възможно най сериозният си поглед в огледалото.
-Добре, де добре... - измърмори Бенджамин и рязко обърна едва не забърсвайки тухлената стена в бронята на колата.
-Пич, ти си луд знаеш ли?! - опули се Евън.
-Казвали са ми го - усмихна се леко Бенджи спирайки рязко при което Алек излетя напред към таблото.
-Какво...?! - извика той ядосано разтривайки челото си.
Колат даде назар със свиреп звук и спря пред лъскава и висока сграда.
-Това - каза Бенджи загасяйки двигателя. Всички лампички загаснаха.
-Определено си луд - изсъска Ев и слезе от колата ядосано.
Пред тях с огромни букви пишеше "Списание Composure".
-Е, тук сме - каза тихо Лукас - И сега какво?
-Еми трябва да влезем очевидно - наклони глава Бенджи.
-Ами какво чакаме?! Да разнищим това място - усмихна се леко Алек а очите му просветнаха.

-Том? Там ли си? - в гласа и се прокрадна лека нотка на истерия. Ами сега?! Ако там имаше вампир?
Девън преглътна и си пое въздух опитвайки се да се стегне. Ръцете и стискаха пистолета сигурно докато се изкачваше нагоре.
Открехна вратата която изскърца зловещо в тишината.
Със светкавично движение младата жена се хвърли в помещението.
Първото което фиксира беше Томас. Беше на земята паднал по лице. Второто което беше вече по-ужасяващо, беше че над него се беше надвесил някои, някои чиято глава се насочваше към врата на русокосият и колега.
Без да се замисля Девън стреля. Никога не се беше чуствала толкова отговорна да предпази някого.
Тварта изпищя и се обърна към Девън. Красивото лице на хищника беше разкривено е кучешките зъби се подаваха от съскащата уста.
Девън неволно се уплаши. Нещо в нея и крещеше да бяга и да не се обръща, но тя знаеше че направи ли го това означава да обрече колегата си на смърт.
Всичките и колебания приключиха стотна от секундата по късно когато съществото в злобата си скочи към нея протегнало дългите си нокти и зъби, най вече зъби към нея.
Девън стреля няколко пъти право във вампира. Но не помагаше. Тя изпищя чисто човешки. Отстъпвайки назад тя се спъна в прага на помещението и падна по гръб назад изпускайки оръжието си.
Вампирката прелетя над нея размахвайки ръце за да докопа гърлото и. Девън почти не дишаше когато ноктите се разминаха на милиметри с шията и.

Пред очите на Девън се появиха черни петна.Не виждаше нищо,но усещаше ноктите на вампирката,които се впиваха в ръцете и.Опитваше се да докопа вратът и.Можеше да го усети от студенината,която усещаше да ухото си.За момент дори се замисли дали това странно създание не диша.Девън не спираше да се бунтува в ръцете на вампирката,която за сега имаше повечето преимущества-като бързина и сила.Въпреки това,Дев се оказа по-жилава от колкото женската предполагаше и на няколко пъти за малко да изпусне Деви.
Вампирката се опита да залости Девън,свивайки краката си около бедрата на Русокоската.Ръцете и бяха протегнати напред и сега стискаха рамената на момичето.Опитваше се да отгризне Девън като голяма ябълка,но въпреки това не успяваше заради постоянното бунтуване на Русокоската.Девън бе обвила ръце около талията на вампирката-двете изглеждаха по-скоро като танцьорки,които се боричкат на земята от колкото като че се биеха за животът си.Очите на Девън се замрежваха все повече от болката,която пулсираше в рамената и.На няколко пъти зъбите на кръвопийцата достигаха ухото на Девън,но тя се разминаваше само с няколко одрасквания.За нейна радост все още не бе бликнала кръв от раните и,а и противничката и не бе от най-силните,с които Девън можеше да се бие.Въпреки това трябваше да признае,че никак,ама никак не е готова да се сражава срещу същества с двойно по-голяма сила от нейната,които не умират от обикновени изстрели.
Действията ставаха толкова бързо,че дори изстрелите с пистолетът изглеждаха забавени.Вампирката имаше подход,движеше се бързо и изключително преценено,докато Девън се биеше типично по момичешки,мяташе ръце и се опитваше да се спаси.Усещаше вампирката като голям камък върху себе си...Един от ноктите и се плъзна по кожата на ръката и,когато Дев усети нещо пухкаво да се отърква в нея.
"Какво по..."-помисли си Девън,усещайки персийският килим до себе си
"Мяу"
Всичко се случи светкавично.Девън не разбра кога вампирката я е освободила от хватката си и остана да лежи на земята още няколко секунди загледана в пухкавото животинче,което и спаси животът...
Изведнъж всичко започна да си идва на мястото и картината преди няколко секунди започна да се изяснява.Като че ли чак сега писъкът на вампирката отекна в главата на Девън.Русокоската се огледа...Два от прозорците бяха отворени.Дев се долепи до парапетът,но не видя нищо.Нямаше следа от вампирката...
-Том!-спомни си внезапно тя..

Девън влетя в стаята здраво стискайки пистолета си. Вече си беше извадила поука от преди малко и беше на щрек. Очите и обходиха стаята през мерника за да се увери че нищо никъде не мърда.
После клекна до Томас.
-Том - разтърси го тя с една ръка защото не искаше да пуска пистолета в никакъв случаи а очите и шареха навсякъде дори и където не можеше да има вампири никога.
-Томас, ставай, хайде събуди се дее - говореше леко паникьосано Девън поглеждайки през рамото си - Бог знае дали онази няма да се върне!
Девън въздъхна. Така нямаше да стане... Тя се огледа. Мнеее нямаше шанс в тази стая да открие каквото и да е. Погледна към вратата а после и към Томас, които лежеше на пода.
Колебанието ясно си личеше в погледа и когато стана и се запъти към входа за помещението. На прага хвърли още един поглед на Томас. Изобщо не искаше да го оставя сам.
Тя хлопн прозореца през които хищната вампирка беше изчезнала. За всеки случаи. Не че нещо щеше да я спре ако иска да влезе. И Дев много добре знаеше това.
През няколко крачки се обръщаше нервно докато слизаше бързо по стълбите на токчетата си които тропкаха приглушено през меките пътеки покриващи пода.
Кухнята беше наблизо и Дев я откри без затруднения. С нежелание остави оръжието си на плота възможно най близко до себе си за да може да реагира светкавично ако се наложи. Чустваше се не като ловец а като жертва. Изобщо не обичаше това чуство.
Момичето отвори няколко шкафа докато намери това което търсеше. Томас щеше да я убие заради това но нямаше дуг избор. Нямаше никакво желание да седи сама и ужасена след внезапната атака и да чака да се събуди.
Тя хукна нагоре по стълбите и през вратата на стаята. Тежката кристална чаша се хлъзгаше в ръцете и и заплашваше да падне и да се натроши на хилядипарченца погубвайки скъпоценният си товар които се плискаше вътре в нея. Ледените капки сякаш пареха падайки въхру ръцете на Дев.
'Странно, лед, а пари' - помисли си тя влитайки в стаята. Том не беше мръднал, русата му коса все така разпиляна в красив безпорядък върху килима.
-Съжалявам, Том - извинително каза Дев леко отмятайки кичурите от лицето му с влажна ръка - Просто не се сещам за друг начин.
Кристалната чаша се разтрепери в ръката и плъзгайки се отново и Девън едва не я изпусна. Секунда след това тя я изля върху лицето на партньора си.
Естествено това имаше мигновен ефект. От рязкото ставане на Томас, които скочи като ужилен, Девън с дръпна рязко назад което доведе само до това че се изтърси много здраво на задните си части.
-Девън! - извика Томас възмутено разтърсвайки глава като мокро куче оплисквайки всичко наоколо.
-Кажи? - не му остана длъжна Дев като разтриваше леко мястото на което беше паднала все още седейки върху килима.
Томас наклони леко изненадано глава докато спомените му заприиждаха.
-Оу... - каза той неточно.
Девън повдигна вежди с поглед тип "Какво ти става?!"
-Ти... тя... вампирката... - започна да говори несвързано Том. Девън отвори уста за да каже нещо но Том и направи знак да замълчи после лицето му се проясни - Оу.. ти си ме спасила.
На устните на Девън напираше смях. Определено не беше лесно да го преглътне.
В края на крайщата не успя и се разсмя. Той и се усмихна признателно, а после и подаде ръка.
-Хайде, да се махаме от тук... - каза той - Нищо няма да намерим, почистено е прекалено добре.
Девън пое ръката му и се изправи.
-Чудно до къде са стигнали Алек, Бенджи и Лукас - почуди се тя смиквайки потничето си над разголилият се плосък корем постигнат с безброй тренировки..

Алек,Бенджи и Лукас се запътиха към голямата сграда.Най-интересното беше,че почти всички прозорци светеха,което бе интересно-означаваше,че има хора.Поне момчетата нямаше да стоят без работа.Алек водеше напред,като нямаше търпение да се заеме с първият си случай.Бенджи и Лукас вървяха след него като си говореха по някаква тема,която не засягаше по никакъв начин случаят,който бяха поели.
Вечерта бе изненадващо топла,из въздуха се носеше мириз на морска сол и прясно окосена трева.Небето изглеждаше ясно,но въпреки това звезди не се срещаха много.Дърветата едвам потрепваха от вятърът,който преминаваше през клоните и отново застиваха на местата си.Изглеждаха като докоснати с вълшебна пръчица,съживени за малко,но само до там.Нищо не е вечно!
Вратата на сградата не бе заключена-напротив,дори нямаше човек,който да пази.Явно не бяха очаквали късни посещения,а и никой нормален нямаше да тръгне вечерта да разследва-никой освен нашите герои.
Момчетата влязоха през вратата.Пред тях се разкри дълъг коридор,в който нямаше никой.Имаше няколко стаи,но всички заключени.Какво щяха да правят?!
-И сега какво?! - опули се Алек.
-Ами сегаааа като и преди малко Да се захващаме за работа - изтананика Лукас и почука на първата врата която беше най-близо до него.
Бенджи повдигна рамене и пристъпи към друг от офисите. А Алек най непукистично потропа на трети.
Секунди след като влязоха, пак се срещнаха.
Лицето на Бенджи беше червено.
-Ами... ние... таковата... списанието е на горните етажи.
Алек започна да се смее неудъжимо и получи сръгване в ребрата от Лукас, не че това го спря.
-Ев, моля ти се, млъкни преди да са ни изгонили - молеше се Бенджи на колегата си които едва не беше паднал на пода от смях.
Лукас и Бенди се спогледаха, намигнаха си и преди Алекс да се усети вече беше завлечен до асансьора от двамата си неуморни колеги.
-Ама Алеееек - измрънка Лукас - Тежък си, брато!
Алек се опита да спре да се смее и да си придаде изражение тип Уил Смит преди да убие гигандската хлебарка.
-Агент Мълдър, агент Скъли - кимна той с каменно изражение към колегите си напълно сериозен преди асансьора да спре на етажа на списанието с пронизителен звук.
Една окъсняла служителка спряла да чака удобният превоз между етажите ококори очи зад очилата си и едва не спусна папките в ръцете си когато вратите се отвориха и от там излязоха 3ма мъже. По-точно един излезе а другите двама се смееха като умопобъркани зад него.
Първият и кимна сериозно докато другите дори не я забелязаха. С вирнато носле тя пристъпи в асансьора където все още се носеше аромата на парфьма на Алек.
-Алек, ти си луд - едва успя да каже Бенджамин махайки от окото си една потекла сълза.
Алекс се ухили сваляйки въображаемите си тъмни очила и бъркайки във вътрешният си джоб уж за Забравителя.
Лукас едва сподави порцията смях.
-Добре де, разбрахме че знаеш "Мъже в черно" наизуст, няма какво повече да доказваш.
Тримата се умълчаха за момент. Знаеха че е крайно време да престанат с лигавщините и да се захващат за работа.
Бенджамин погледна дрехите си с леко отчаяно изражение. И трябваше да мине за полицаи с тези неща...
Все пак пистъпи към павильончето на охраната от където щеше да поиска да го упътят.
-Добрър вечер - опита се да говори той авторитетно. Охранителя го гледаше с интереса на извънземно. Момчето се запъна - Аз съм полицаи Съмърс, а това там са полицаи Коил и Евънс. - "Щеше да звучи по-добре с 'агент'..." - Тук сме за да проведем разпити относно изчезването на служител на агенцията която охранявате.
Охранителят изгледа Бенджамин свирепо.
-Дайте ми някакъв удостоверителен документ - изграчи той кисело оставяйки списанието си настрани.
Бенджи измъкна значката си и я показа на човека в униформата. Алек се подсмихваше гледайки притеснението на колегата си, а Лукас се оглеждаше леко смутено.
Охранителя присви прасешките си очички а ризата му болезнено се впи в него. Изглежда не си разместваше често сланините от стола. Той оглеждаше значката все едно щеше да намери нещо друго по нея освен това което се виждаше. Все още с подозрение той я върна на Бенджи които едвам сподави въздишката на облекчение.
-И вие хлапета сте полицаи? - попита подозрително той.
-Да сър - изправи се Бенджи с поглед в сивкавите му очи.
-Хмм... не сте ли много млади? - изсъска той.
Бендждамин се ядоса.
-Ще ни пуснете ли или трябва да звъня на шефа ви? - изсъска в отговор той.
Охранителят се опули и едва не политна назад.
-Как смееш хлапе! - започна той но Бенджамин извади телефона си - Добре, добре, влизайте, но само да съм чул едно оплакване от вас... - и той се закани потупвайки оръжието си.

Момчетата се спогледаха с огромни усмивки,които допълнително подразниха охраната.През главата на едрият мъж мина мисълта за кои се мислят тези хлапета,но погледът му веднагически се прикова за една поничка с много захар и забрави,че е ядосан.Сладкото успокоява нервите,нали?
Трите момчета вървяха по тесният коридор чакайки да видят табелка с името на предполагаемата жертва - Синтия Лебърн.Разбира се,че щяха да разпитат приятелите и,но каква полза?Едва ли някой щеше да рапознае вампир и все пак трябваше да проверят за нейни вещи,които може би ще ги насочат на някъде-каква е била,за какво се е борела и най-вече случайно или не съвсем е била нападната от вампирът.И най-вече кога и къде бе видяна за последно.
Една табелка прикова погледът на Бенджи и той дръпна Лукас,който бе подминал вратата.
"Синтия Лебърн,Харви Джейд и Лалита Ди'лай"
Момчетата се огледаха и Бенджамин почука по дървеанта врата.Звукът бе глух и не особено приятен,при цялата тази тишина всичко звучеше дори още по-силно от колкото бе.
Почакаха малко.Никой не отвори.
Евън избута момчетата,които бяха залепили ухо до вратата и натисна здраво желязната дръжка.Макар да очакваше вратата да се отвори трудно тя не му създаде абсолютно никакъв проблем.Пред очите им се откри следната гледка:
Млада жена,на около двадесет,двадесет и две бе вдигнала дългите си крака върху бюрото.Главата и бе клюмнала настрани,а водопад от коси се спускаше пред лицето и.Ръцете и бяха поставени на коремът,а въртящият стол леко поскърцваше от тежестта на тялото и.Изглеждаше мъртва,но по-скоро бе заспала.
Евън се прокашля ниско,но и това не трогна девойката.Лукас се запъти към нея и я побутна за рамото.Дъхът на младата девойка секна...Тя започна да отваря бавно очи,когато нечийн размътен силует се промъкна пред нея.
-Харв?-попита тя с типично сънен глас
Алек и Бенджи се спогелдаха и се засмяха.Знаеха какво ще стане....
-Не съм Харв, скъпа, но мога да стана ако искаш - повдигна вежди Евън плъзгайки поглед скришом по краката на Лалита.
Жената примигна за момент наклонила глава на една страна, а после се изправи рязко и ръцете и бързо бръкнаха в чантата и.
Лукас и Бенджи се дръпнаха бързо и предвидливо на Алек беше толкова шокиран от бързите реакции на жената пред него че отнесе доста от лютивият спрей преди да успее да се отдръпне.
-Мамка му, жено, ние сме полицаи! - извика той докато разтъркваще очите си, Лалита все още държеше спрея насочен към Лукас и Бенджи които бяха извадили оръжията си.
-Полицаи ли? - попита тя подозрително - Покажете си значките!
Бенджамин извади значката и я покажа.
Лалита им се усмихна извинително.
-Съжалявам, господа, уплашихте ме. По-добре не ги търкайте, само мигайте - посъветва тя Алек, които я псуваше наум - Още по-добре ще е да отидете да си наплискате малко лицето. Може да се получи алергична реакция.
Алек излезе със скоростта на светлината от стаята. Лукас едва сподавяше смеха си докато със Бенджи се настаниха пред бюрото на Лалита Ди`лай.
-Е, господа, какво мога да направя за вас - попита жената сядайки зад бюрото, като спрея беше прибран на безопасно място обратно в чантата и - Моля да ме извините за посрещането, но ме нападнаха преди време и от тогава си имам едно наум.
-Няма проблем госпожо Ди`лай - отвърна Лукас делово - Полицаи Евънс сам си е виновен.
Лалита кимна колебливо.
-Какво мога да направя за вас - попита отново тя оглеждайки двамата мъже пред себе си.
-Искаме да ви зададем няколко въпроса за колежката ви - Синтия Лебърн - с професионален тон заговори Бенджамин.
-Син ли? - очудено запита Лалита - Какво? Да не е направила нещо? Винаги ме е съмнявало това момиче...
-Не, не е направила нищо - леко се намръщи Лукас - Изчезнала е.
-Изчезнала? О, Боже! - очите на жената се разшириха - С какво мога да ви бъда полезна в този случаи полицаи? Да не би да съм заподозряна?!
Бенджамин отвори уста раздразнено, но току що влезлият Алек го изпревари.
-Разбира се, че не сте госпожице... Ди`лай - каза той поглеждайки пак към табелката с леко зачервено лице и наблягайки на думата "госпожица" - Просто се опитваме да разберем възможно най-много за госпожица Лебърн. Нали разбирате, разбери какъв е човека, за да го намериш... Полицаи Съмърс, бихте ли претърсили бюрото на изчезналата?
Бенджамин го изгледа малко странно.
-Откога си придаде толкова важност? - измънка той ставайки и се отправи към най-далечният ъгъл на стаята точно до панорамните прозорци.
Но Евън не се спря само с това.
-Лукас, би ли проверил всички документи на госпожица Лебърн в последно време?
Лукас стана с лека усмивка и излезе. Вече му беше станало пределно ясно какво иска Алек...
-Дайте ми секунда госпожице Ди`лей - смигна и той и се отправи към Бенджамин които го посрещна с леко кисела физиономия.
-Какво по дяволите... - започна той когато Алек го прекъсна.
-Пич, искам и номера, ще се разкараш ли? - чаровно и невинно се усмихна той.
Лицето на колегата му смени няколко цвята.
-Алек, това е работа, не време за свалки - негодуващо каза той.
-Добре де, скатай се някъде, провери служебният компютър на Синтия, направи нещо - повдигна рамене Алек - Само не ми се бъркай. Ще я разпитам за нула време.
-Ще я разпиташ или ще я свалиш?! - ухили се заговорнически Бенджи.
-И двете, приятел, и двете - поклати усмихнато глава Алек - Обзалагам се че ще имам номера и на салфетка след десеттина минути.
-Да бе, Алек... - засмя се тихичко Бенджи включвайк компютъра докато колегата му се отдалечаваше към бюрото на служителката.

Двете момчета се опитваха да си свършат работа,като от време на време хвърляха по един недоверчив поглед на Евън за дръзкото му държание.Та той бе на работа!Имаше изчезнало момиче,как можеше да бъде толкова спокоен и да сваля колежката й?!Явно можеше...Евън наистина бе спокоен и видимо нямаше нещо,което да го притесни,той бе напълно уверен в себе си.
Лалита се смееше,гледаше го почти влюбено и запленено,а Алек се смееше със своят фалшив смях,който въпреки всичко жените обожаваха.
-Алек Евънс...-каза жената,като гласът й звучеше почти алчно.Лукас и Бенджи познаваха момичетата като нея,те бяха алчни,жадни за любов и ласки...
Защо не?!Може би на Евън наистина щеше да му излезе късметът...
И докато Евън сваляше Лалита и тук-там подпитваше за изчезналата,то Лукас и Бенджи разглеждаха тефтерите и записките й.Очевидно имаше сестра,която бе звъняла на служебният й телефон няколко пъти.Бе започнала да пише нещо на компютъра,когато го е изгасила и дори не е завършила думата.Очевидно е имало нещо...
След педнадесет минути,Алекс се появи пред тях размахвайки розово,парфюмирано листче с телефонният номер на колежката на изчезналата.И макар на пръв поглед да изглеждаше,че не върши нищо бе разбрал няколко неща-Синития нямаше приятел,никой не я е посещавал освен по-малката й сестра,която често звъняла,последният път изхвърчала от офисът като опарена ббез да каже каквото и да било.Възможността да е избгяла някъде е нулева,по-простата причина че обожава работата и домът си.
Трите момчета заключиха едно и също нещо,наистина не се е покрила доброволно...Девън и Томас щяха да потвърдят това.
В прочем какво ли ставаше с тях?!
-Браво,Алек...-поздрави Бенджи и потупа колегата си по рамото.Алек повдигна въпросително вежда и Бенджи поясни-За номера и за наученото.
Алек Евънс кимна признателно и добави:
-Мерси...Мерси,кой каквото му се отдава-след което се ухили очарователно.-В прочем да сте чували Девън или Том.Нямаме никаква следа от тях!
Момчетата се спогледаха и вдигнаха рамене..
Алек набра Девън докато той и момчетата излизаха от сградата на издателството.
И се изненада да чуе съвсем наблизо телефона на колежката си. Бенджи и Лукас се спогледаха и посегнаха за оръжията си но преди това успяха да видят отвън жената и Томас.
Евън ги огледа подозрително.
-Вие двамата... - започна той. Девън го погледна накриво и той млъкна - Какво разбрахте - очевидно промени той репликата си.
-Ами да видим - раздразнено каза Дев - Отидохме, видяхме, не намерихме нищо. И само между другото, се опитаха да ни убият.
Бенджи се опули:
-Опитали са се какво?! - извика той.
Алек ги изгледа странно от глава до пети. Сарказма на Девън му лазеше по нервите.
-Като гледам сте живи - каза той сухо.
На Томас му писна.
-Алек, вампирите ни нападнаха, Дев щяха да я удушат а и може би нещо повече, а ти си пускаш сарказма. Как можеш да реагираш така!
Алек повдигна рамене и понечи да каже нещо иронично когато телефона на Том звънна и последният направи знак на колегата си да млъкне за негово добро.
-Томас на телефона.
-Научи се да си използваш служебният пост - излая глас от отрсещната старана стряскайки младият мъж - Имам информация за вас.
-Да сър - каза Томас. Това беше единственото нещо което чуха от него до края на разговора. Всички го гледаха с любопитство.
Той прибра телефона си.
-Е? - попита Девън нетърпеливо.
-Качвайте се по колите и карайте след мен - каза Томас кратко и ясно и влезе в джипа си - Дев? С мен ли си или с Алек?
Девън метна един поглед на Алек и заобиколи за да се качи при Томас. Искаше си мотора. Не искаше да е зависима от нито един от двамата. А начина по които Томас се изрази я подразни. Прозвуча все едно те ще се състезават за нея и това не и хареса. Реши че ще го изясни и на двамата възможно най-скоро.
Алек ядосано затвори вратата на колата си. Бенджи и Лукас се качиха при него. Секунда ако бяха закъснели щеше да им се наложи да пътуват с градският транспорт или да тичат след колите защото Алек форсира двигателя. В очите му имаше някакъв маниякален блясък.
-Ев! - предупредително извика Бенджи когато Алекс наруши поне третото пътно правило за две пресечки разстояние.
Алекс изръмжа нещо под носа си, вероятно някоя ругатня, докато с усилие на волята си намали скоростта. Толкова се дразнеше на Томас че ако знаеше че ще му се размине, щеше да се постарае лъскавият джип да стане на нищо.
-Евън, намали по дяволите - изкрещя му Лукас на ухото и Алек се стресна и скочи на спирачката с цялата си тежест като едва овладя колата.
-Не ми викай! - изкрещя той в отговор - Не знаеш ли че не трябва да се стряска водача на превозното средство.
-Мисля че е позволено когато шофьора е луд - не му остана длъжен иначе милият и тих Лукас.
Евън се огледа за колата на Томас в която беше и Девън установявайки как до преди малко е мислел как иска да унищожи джипа без да мисли изобщо за нея.
-Там е, пред онзи бар - каза Бенджамин сухо в отговор на неизказаният въпрос на Ев. Още се държеше за дръжката сякаш се страхуваше че на Евън отново ще му изгорят бушоните и ще подкара като луд.
Алек паркира зад колата на Томас, от която Девън слизаше изненадана. И всички разбраха защо само секунда по-късно.
Бяха слезли точно пред...
Стриптийз клуб!